Разкази за незабравимите футболни мигове от първо лице (част 2)

„Излизат Аржентина и Холандия – финал на Световното в Аржентина 1978 г. Поведоха домакините, холандците изравниха. След това им отмениха два гола на Холандия и Марио Кемпес вкара за Аржентина – 2-1. После вкараха още един (б.р. гол на Бертони) и биха с 3-1. Аржентина стана световен шампион обаче абсолютно незаслужено. Те не бяха най-добрият отбор. Най-добрият тим тогава беше Бразилия.“
Аржентина от Световното през 1978 г. Снимка: sportske.net

Продължаваме пътя си през футболната история към следващото Световно първенство – 1982 г. в Испания:

„1982 г. в Испания на финала Германия беше с две класи над Италия – 40 удара във вратата, не могат да вкарат гол. Аз никога не бях виждал преди тоя мач отбор да изпусне толкова много – жив късмет! Италианците три пъти биха, три пъти вкараха гол – 3-1 свърши мача в крайна сметка, Брайтнер вкара накрая за Германия. Италия стана световен шампион.

В това Световно Паоло Роси отбеляза три гола на Бразилия преди това при победата на Италия с 3-2. Бразилците нападаха здраво, но не успяха. Това беше голяма покруса за тях.
Паоло Роси в кадър от паметния мач от груповата фаза Италия 3-2 Бразилия, в който нападателят отбелязва хеттрик и изхвърля Бразилия от Мондиала. Снимка: fifa.com

Кольо Антикаджиев премина бързо през Световното от 1986 година, където този път Франция „взима скалпа“ на Бразилия, а шампион става Аржентина след „Божията ръка“ на Диего Армандо Марадона. Антиката подчерта, че тогава и германците са имали много силен отбор.

Бърз скок през Световното през 1990 година в Италия, когато Германия печели трофея и стигаме до началото на 90-те:

„След 1989 г. след промените в България футболът започна да залинява, защото държавата вече нищо не даваше. 1990-та, 91-ва година масово играчите ни отидоха да играят в чужбина – Балъков (в Спортинг), Пенев (във Валенсия), Стоичков (в Барселона), Костадинов (в Порто), Боби Михайлов (в Белененсеш и след това в Мюлуз). После 1992 г. и Лечков (в Хамбургер) и Златко Янков (в Реал Валядолид) ги трансферираха. 1993 г. и Хубчев го продадоха (в Хамбургер). От 1994 година от основните само Кременлиев и Цанко Цветанов играеха в България. Бончо Генчев беше в Португалия, Киряков беше в Испания, Трифон Иванов също беше в Испания. Всички бяха навънка.“
Ненадминатият отбор на България от Световното първенство в САЩ през 1994 г.

„На Световното през 1994 г. Пената благодарение на такт и умение – най-вече в това, че ги сплоти, направи един отбор, в който бяха: Боби Михайлов на вратата, десен бек Кременлиев, централни защитници бяха Хубчев и Трифон Иванов, ляв бек Цанко Цветанов. В средата Златко Янков, Балъков, Лечков и напред бяха Костадинов, Стоичков и Сираков или Боримиров.

Почнахме първия мач Нигерия ни би 3-0, викам отидохме на кино…“

Е, натам всичко за четвъртото място на България и „онова лудо американско лято“ е многократно разказвано…

„Пената като се върна ми вика:

„Единствената ми грешка е, че послушах Стоичков за мача с Швеция. Трябваше да сменя 4-5 души, бяха изморени и никога нямаше да паднем 4-0 (б.р. в мача за третото място на Световното). Ицо искаше обаче да играе, за да стане голмайстор, а там бяха Ники Илиев, Георги Георгиев, които можеха да влязат и да играят по-свежи“, допълни Антикаджиев.
Димитър Пенев и Христо Стоичков след победата на България с 2-0 над Аржентина в групите на Мондиала.

Няколко спомена за Купата на Европейските шампиони и Шампионската лига:

„1956-та, 57-ма, 58-ма, 59-а и 60-а – носител на Купата на Европейските шампиони станаРеал Мадрид – пет пъти подред. Пушкаш беше в състава им от 56-а година. Там още имаше Ди Стефано, Хенто, Копа – страшни футболисти! 1961-ва и 62-ра година станаБенфика. В състава с Еузебио, Торес, Аугусто, Колуна„, разказа Кольо Антикаджиев, връщайки ни далеч назад в историята на Купата на европейските шампиони.

Отново се връщаме в 21 век към един от най-инфарктните финали на Шампионската лига –този в Мюнхен през 2012 г.

„Отиваме на мача на „Алианц Арена“ в Мюнхен на 19 май 2012 година – Байерн и Челси. Случайно до нас на централната трибуна седеше Рафа Бенитес. До мен седи Кеворк Кеворкян. Стадионът е мечта… Байерн ги мачка. 21 корнера бият. Челси бие един корнер и вкарва гол. Робен изпусна и дузпа в продълженията. Стадионът изригна, когато Мюлер вкара, после Дрогба като изравни всичко млъкна. Главният виновник Челси да вземе Шампионската лига е Петър Чех. Той спаси не знам колко удара. На другата година Байерн би Борусия на финала, но искам да ти кажа, че във футбола има и късмет.“
Котдивоарският нападател Дидие Дрогба бележи последната дузпа от финала на „Алианц Арена“, след която Челси стана за първи път в историята си носител на Шампионската лига. Снимка: goal.com

„Подобно през 1982 година Байерн играе с Астън Вила финал на КЕШ. Вила минава един път центъра и вкарва гол. Байерн прави 30 положения, не може да вкара гол и англичаните взеха трофея след 1-0“, разказа Антикаджиев.

Директно към може би най-паметния финал в историята Шампионската лига – този от 2005 г. в Истанбул.

„Бяхме с леля ти Нина (б.р. съпругата му) 2005 година в Италия. Пристигаме на 25 май в едно предградие на Флоренция – Монте Катино. Викам: стой тук в ресторанта, аз ще кача багажа в стаята. Качвам се и пускам мача в Истанбул (б.р. финал на Шампионската лига Милан – Ливърпул).

1,2,3 – 3-0 за Милан. Слизам долу, изяждам един кашкавал пане и се качваме 20 минути след това – 3-3. Хванах се за главата! И с дузпи Ливърпул станаха шампион“, накратко и набързо разказа Антикаджиев.

За Франц Бекенбауер:

„Той е най-големият германски футболист. Централен защитник – най-големият в света. Познавам се лично с него. Когато бяхме на финала на Шампионската лига Байерн – Челси 2012 година, той ни разхожда с Мишо Касабов по базата на Байерн Мюнхен – цялата. Подари ми една чанта и албум за историята на отбора.“

За българското първенство:

Кольо Антикаджиев започна разказа си от далечната 1948 година:

„Последният мач за шампионската титла преди да стане Национална дивизия се игра на 9 септември 1948 г. Левски и ЦСКА (току що образуван – ЦДВ) в две срещи. Първия мач Левски ги би, а те бяха много силни тогава с Хранов, Аргиров, Валяка Спасов – много добри футболисти! И идва вторият мач, вървеше 2-1 и трябваше да се играе трети двубой, тогава нямаше продължения. Обаче в 90-ата минута вкара Нако Чакмаков гол и ЦСКА стана шампион.“
ЦСКА печели за първи път титлата още в първата година на създаването си.

„И като почна Националната дивизия Левски стана два пъти поред шампион – 1949 и 1950 г. Но тогава най-интересно от всичко бяха финалите за Купата (тогава беше Купа на Съветската армия). И 49-а и 50-а се играха три пъти.

49-а Левски срещу ЦСКА – 1-1, 1-1, 1-0 за Левски в последния мач. После 50-а Левски срещу Славия 1-1, 1-1, 1-0 за Левски пак. После ЦСКА направи отбор, взе всичко, каквото искаше – от всички отбори. Тогава направиха големия отбор – взеха от ВВС, от Левски, откъдето поискат. И големият отбор, който беше на ЦСКА – Жоро Найденов, Ракаров, Манолов – Симолията, Енишейнов, Божков и Гацо Стоянов и напред – Пижо Миланов, Стефанов, Гацо Панайотов, Иван Колев, Крум Янев. Това беше най-добрият отбор на ЦСКА.

От 51-ва до 62-ра ставаха всяка година шампиони, като изключиш 1953 година, в която взеха решение да направят сборен отбор национален, който да участва в лигата и да се обиграва. Тогава взеха пет човека от ЦСКА и стана Левски шампион (тогава Динамо)“, продължи разказа си Антиката.
Снимка: spartakpd.info

„До 1962 г. ЦСКА е все шампион. 1963 г. шампион става Спартак (Пловдив) с Диев, Дишков, Душев – много добри футболисти имаха! Всичко биеха. Помня тука дойдоха Спартак (Пловдив) на Славия и 3-0 ни биха. 3 гола вкара Диев. Част от тях играеха и в националния, Диев беше основен титуляр.

В следващото първенство – 1964 година, ЦСКА завърши на 11-о място, защото Гацо Панайотов (на 33 г.) излезе от състава, Ракаров също, Миланов, Манолов (на 36 г.), Божков (на 38 г.) също се отказаха. Шампион стана Локомотив (София). Бре, Локомотив! Даже моят директор на Народния театър викаше:

„Щом Локомотив стана шампион значи футбол няма в България!“

Антикаджиев не спести разказите си и за Левски:
Отборът на Левски от 1965 г.

„1965 г. обаче Левски имаше страшен отбор… В него бяха: на вратата Бисер Михайлов – на Боби Михайлов баща му, Здравков, Вуцов, имаше един Джеси (Георги Стоянов), Теньо Ботев. Отпред бяха страшни: Веселинов дясно крило, десен инсед Абаджиев, център нападател Гунди, ляв инсед Патрата (Христо Илиев) и ляво крило Сашо Костов.

В края на есенния полусезон Локомотив е със 7 точки пред Левски – 6 мача бие с по 1-0, Котков, Дебърски, все биеха с по един гол. Почна вторият полусезон. Левски биеха всичко наред. Биха ЦСКА 3-0. Най-накрая отиваме на „Герена“. Стадионът е половината построен, половината не е построен. Играят с Локомотив – биха ги 2-0 и вече се изравниха по точки. Впоследствие Левски стана шампион.“

„Да ти кажа за Рудолф Витлачил. Той 1962 г. е треньор на националния отбор на Чехия, който играе финал с Бразилия в Чили и Бразилия ги би с 3-1. После го докараха наще тука, дадоха му нужните условия и 1965-а, 66-а, 67-ма беше треньор на националния отбор и на Левски. 1966 г. Витлачил след Световното в Англия си замина, нещо се разкисна. И ЦСКА стана шампион с една точка. Обаче 1967 г. накрая той пак се върна и 1968 г. Левски пак стана шампион и 1969 г. също.“

„1963, 1964 и 1966 г. пък Славия взе три пъти Купата. Би Ботев (Пловдив), би ЦСКА, ама Славия имаше много добър отбор тогава – Гугалов, Мишев, Тони Кръстев, отзад Ларгов, Яшко, вратар беше Симеонов – моят кумец. Той на 18 години стана титуляр“, с гордост вметна Антиката.

„През 1965 г. си спомням играеха Славия и Левски нa ст. „Славия“ 2-0 им водехме. Гунди ни вкара два гола и 2-2. Бяха писали във вестниците: „Пазете Гунди до последните секунди!“

Част от многото пътувания и спомени с националния отбор

Започваме от 1958 година и едно любопитно гостуване на националния ни отбор:

„58-ма година началото на май нашият национален отбор отива в Бразилия на турне. Стоян Орманджиев тогава беше треньор. Аз пък тогава правех една вила на Лъчезар Аврамов, той беше председател на футболната федарация. Идва Орманджиев и ми разправя:

„Имат, Кольо, една десетка, 17-18-годишно, майката ни… (б.р. – за Пеле)“

Тогава два мача играха – 4-0 и 3-1, Диев вкара гола за нас.

„1965 г. ми е първото излизане на запад на мен на световна квалификация Белгия – България. Отиваме в Брюксел с националния отбор. Без да разбере Витлачил (б.р. тогавашният треньор на националите) аз спя в една стая с Гунди. Тук ги бихме 3-0, там обаче ония като се развъртяха и ни водеха на полувремето 2-0. За разбора слязох долу едва влязох отзад с журналистите да чуя и Витлачил вика на Иван Василев – Цапето: Гони го тоя Пюиц да го стигнеш. Цапето му вика: аз не мога да го стигна да го ритна, пък камо ли да му взема топката… Биха ни 5-0 обаче тогава нямаше голова разлика. Щом имаш равни точки играеш трети мач“, продължи разказа си Кольо Антикаджиев.

„За мача с третия отбор в групата – Израел, отиваме на летището и ни върнаха. Израел не пускали. Само четирима журналисти и отбора пуснаха, а ние бяхме още 50 души и ни върнаха.“

Плейофът с Белгия за класиране на Световното първенство през 1966 година в Англия:

„Дойде време за третия мач с Белгия. На 29 декември 1965 г. отиваме във Флоренция, Италия. Невъобразим студ! Аз, мистър Сенко и Диев, който беше контузен, гледаме и сме се покрили с едни одеала. Тогава Витлачил беше сменил 9 души от състава. Бяха останали само Гунди и Гаганелов. Пенев беше контузен – не игра. Диев също – не игра.

Има около 2000 души белийци, ние сме около 50 човека българи максимум. По едно време Гунди взе топката, хвърли я на Абаджиев, той му я вдигна и Гунди заби гола. След две минути топката мина през Якимов, през Колев, пак в Гунди – бум – 2-0, леле мале. Обаче след 15 минути моят градски Гаганелов (б.р. от Петрич) си вкара автогол и стана 2-1. И второто полувреме трудно, защото Белгия много силен отбор. Нашите почнаха по едно време да ги ритат малко и станат и викат на съдията, че се извиняват – Абаджиев и Якимов особено. И свърши 2-1 мачът на 29 декември. Голяма победа е това, защото на първото ни Световно в Чили нищо не направихме.“

„Ходил съм на мачове в Лондон (като Англия ни би 4-0 преди пет години), в Брюксел, в Дъблин (когато завършихме 1-1 с Ирландия), бях и в Норвегия (като ни биха 2-1) и в Малта бях, в Италия съм бил също с националния, във Франция“, ми разказа още Антиката.

За големите ни футболисти и спомените с тях:

„Три дни след загубата ни през 1965 г .от Белгия в Брюксел с 0-5 Левски игра с Спартак (Пловдив) и ние отидохме на мач. И оттам с Мими – малката ми дъщеря, беше на 1 годинка, отидохме у Гунди. Там спахме. Те живееха Гунди, Вуцов, Витлачил – един до друг апартаментите в „Хаджи Димитър“

„Когато пристигнаме след третия мач (плейофа с Белгия във Флоренция) в България, мене ме чака леля ти Нина (б.р. съпругата му) с жената на Гунди и взима ни един шофьор с Шевролет и му казвам мен ще ме оставите на хотел „Плиска“.

Качвам се горе и викам: 10 души утре вечер маса! Директорът ми отговори: ти си луд! Аз го познавах обаче този, викам му: „Тука ще бъде Гунди, знаеш ли кой е Гунди?“

И той направи една маса, на която бяхме Гунди, Вуцов, Сашо Костов, аз и Иван Колев с жените ни – 10 души. И аз като отидох да взема Гунди, влизаме и цялата зала, 300 души, скача и почва да ръкопляска. Изкарахме нова година там“, си спомни 86-годишният Антикаджиев.
Георги Аспарухов – Гунди

„Гунди ми беше пръв приятел. Той беше един фантастичен човек. Много любвеобилен, много щедър, много приятен, завързваше лесно приятелства. Като се роди сина му, ние живеехме тука долу в една барака. И се обади една акушерка да ми каже, че Гунди има син. Те бяха в хотел „Славия“, на другия ден заминаваха за Германия. И аз отидох в хотела, на сутринта минахме с рейса, аз да ги изпращам, минахме през „Шейново“ и ми показаха детето – Андрей“, разказа с умиление Антиката.

„С него се запознахме 1964 година, когато бях управител на един магазин – кулинарен, където е „Шератон“ сега. Той дойде, мисля, че със Сашо Костов и станахме приятели, големи приятели. И Сашо Костов беше много добро момче, златен! И сега сме добри приятели, той е около 78-годишен.“

Кольо Антикаджиев ми разказа и как е разбрал за трагичния инцидент с легендарния Георги Аспарухов, който загива в катастрофа.

„Гунди тръгна от мен за катастрофата. Аз бях в едно кафе временно тогава, чаках да се отвори „Клуба на актьора“. Бяха при мен и после тръгнаха с Котков за Враца. Аз пък отидох да си взема паспорта. Трябваше да пътувам с „На всеки километър“ в Берлин и ми казаха. Полицаят, който ми даваше паспорта ми каза.“

„Два дни преди да загине Гунди аз, Божил Колев, Пената и Гунди отидохме в Горна баня на ресторант и той ми се хвалеше виж сега каква кола, качи ни вътре.“

„Искам да ти кажа, че с Митата Якимов, с Божил Колев, с Пената, с Гунди сме ходили все заедно. Нямаше значение кой от кой отбор е, те си бяха приятели големи“, разказа още Антикаджиев, доказвайки, че тогава приятелите са били далеч по-важни от клубната принадлежност.

Още за приятелите му от ЦСКА:

„Всички познавах от големия отбор на ЦСКА – до един ми бяха приятели. От всички тях най-близки ми бяха Гацо Стоянов, Иван Колев и Гацо Панайотов. Бяха много добри футболисти и много добри като хора. После станах голям приятел с Жоро Найденов, Иван Колев, Янев, с Пената и още съм, с Митата Якимов, Божил Колев, Георги Денев – кучето, Маринчев, Гаганелов. Якимов беше много добро момче обаче комарджия, играеше“, разказа ми през смях Антиката.

„Оттука до Брюксел ги обра, викаше по пет долара, по пет долара.“

И за край – един паметен рожден ден:

„Да ти разкажа най-интересната ми история. 1969 година – 18 ноември аз правя 40 години. И в апартамента 50 квадрата събирам 40 души – Калоянчев, Парцалев, Невена Коканова, Стефан Данаилов, Черкелов, Раданов, Стоянка Мутафова, Ненчо Попов, Гунди, Жечев, Пенев, Симеонов, Ларгов, Сашо Костов – футболисти и артисти! И Стоянка ми вика:

„Абе тия футболистите грамотни ли са?“

Бях взел много пиене, като го качих горе, леля ти Нина ми вика:

„Това ще го имаме докато сме живи“.

Е, изпихме всичко. Всички викаха, че Гунди и Калоянчев ще остават да живеят при мене. Много хубаво си изкарахме.“

* – Разказът често преминава от минало в сегашно време. Автентичният израз е запазен. Почти всички от фактите и имената, за които се разказва също не са променяни и са изцяло от спомените на Никола Антикаджиев.

offnews.bg