Нобеловият лауреат проф. Джоузеф Стиглиц публикува най-новата си книга „Еврото: Как общата валута заплашва бъдещето на Европа“ . Монографията излиза осем години след началото на глобалната криза – бедствие, което беше предсказано от автора и група независими макроикономисти достатъчно рано, за да се вземат превантивни мерки за смекчаване на шоковете. Както е известно, управляващите елити в САЩ и Европа пренебрегнаха предупрежденията, стартът на кризата ги завари неподготвени, обричайки ги на панически контра-мерки със съмнителна ефективност, коментира за БГНЕС проф. Кръстьо Петков, председател на Съюза на икономистите в България.Днес Стиглиц предупреждава, че Европа е на път да изживее т.нар. изгубено десетилетие. Според нобелиста, в основата на веригата от проблеми стои еврото: сгрешено като концепция; некомпетентно приложено в групата от 19 държави, членове на ЕС – с очакването, че ще донесе просперитет и работеща солидарност; превърнало се в идея-фикс за стратезите на Валутния съюз и в инструмент за трупане на прекомерни дългове.
По-долу предлагам обзор на последните две публикации на проф. Стиглиц, както и коментар, базиран върху свободния /съкратен превод, който направих на статиите, поствани в интернет сайтове/. В тях видният макроикономист резюмира своите анализи и изводи, отправяйки препоръки към десижънмейкърите на европейската общност. Те са валидни и за България, в която периодично група неолиберални активисти повдигат въпроса за ускоряване на членството в еврозоната. И това се случва насред незапомнената криза, в условия на разпад на паневропейската финансова конструкция, погрешно построена върху еврото като валутна и монетарна основа за постигане на висок икономически интегритет в общността.
Еврозоната е сгрешена още при раждането!
Очакванията, че въвеждането на еврото ще продуцира просперитет и работеща солидарност не се потвърдиха, пише проф. Стиглиц. Фактите са общоизвестни: в повечето държави от еврозоната макроикономическите показатели през 2015 г. са по-ниски от тези през 2007 г.; част от членовете на еврозоната изпаднаха в продължителна рецесия, безработицата сред младежите расте. Икономическите трудности предизвикаха политически усложнения. Разделениeто между лявото и дясното се засили, водейки до перманентна конфронтация между екстремните им крила. Евроскептицизмът и икономическият национализъм доминират. Националната държава е в криза. В крайна сметка, под въпрос е бъдещето на целия Европейски съюз.
Сред набора от фактори, които задълбочиха политико-икономическата криза, фундаментално значение има еврото: форсирано въведено без система от подкрепящи институции, които биха улеснили функционирането на естествените различия в региона. Така, вместо да следват маршрута, очертан от държавите основателки на Съюза при подписването на Римския договор, и вместо да използват благоприятната ситуация след края на Студената война през 1989 г. за превръщане на общността във водещ глобален социално-икономически фактор, с висок конкурентен потенциал и увеличаващо се материално благополучие, стратезите на интеграцията лансираха проекта за Валутен съюз (Договорът от Маастрихт през 1993 г.)
Аргументите на инициаторите на този проект бяха, че чрез него се осигуряват не само конкурентни предимства за разширяващата се европейска икономическа общност, но и ускорена политическа интеграция между държавите. Нето едната, нито другата цел беше реализирана. Обратно, разделението между държавите се задълбочи, старите навици на противопоставяне между севера и юга са възродиха, спомените за ролята на Германия във войните оживяха.
Причината за всичко това е еврото, сбъркано още при раждането, заключава Джоузеф Стиглиц. То не успя да овладее и балансира икономическите различия между страните и да улесни изхода от кризисни ситуации, когато те възникнат в резултат на погрешна национална политика. Просто липсваха институции, които да изпълняват такива коригиращи функции.
В еврозоната се зародиха концепции и препоръки, които умножиха трудностите. На ЕЦБ не беше възложена онази роля в провеждането на лихвената и монетарна политика, която играе ФЕД в САЩ. Лидерите, които стоят начело на ЕС, увлечени от идеята за свободния пазар, забравиха, че той не е перфектен механизъм за предотвратяване и отстраняване на периодичните макроикономически стресове. Нещо повече, водещите държави на ЕС – преди всичко Германия – се обърнаха с лице към отречената след 2008 г. неолиберална доктрина. Същата, която под надзора на МВФ и Световната банка причини 25-годишно забавяне на държавите от африканския регион; която насочи прехода в страните от постсъветската зона в погрешна посока, предизвикала масово социално недоволство.
На този фон Германия постига икономически успехи, но само в сравнение с другите национални икономики в Европа. При това положение може би е естествена реакцията, която се получи в разгара на кризата: като виновници на неудачите бяха нарочени жертвите, пострадали от погрешните стратегии и политики в Еврозоната. Случващото се в Гърция е илюстрация на подобна оценка; Брекзит е другото доказателство, че ЕС преминава от криза към разпад. Тук пролича основният недъг на механично сглобения ЕС: председателят на ЕК Жан-Клод Юнкер (архитектът на данъчните измами в Люксембург), се опита да наложи санкциите като инструмент за компенсиране на щетите от излизането на Великобритания от общността.
Каква реакция, възкликва Стиглиц! Да не се възползваш от предимствата и благата на обединена Европа, които са повече от загубите, а да разчиташ на страха. И продължава: един от първите уроци в икономикса е, че миналото е минало. Еврото не е край сам по себе си; умело менажирано, то може да помогне да се възстанови растежа и да се постигне отново споделен просперитет. Условия за подкрепа на такава реформа има – както сред политиците, така и от страна на младите поколения, чиито гневни представители маршируват по улиците и площадите на европейските градове, протестирайки срещу упорството, безотговорността и егоизма на управляващите елити.
Разделеното евро може да е решението
С тази реплика проф. Стиглиц отправя предизвикателство към прогресивните сили в Евросъюза с нагласи и планове за радикална реформа. Какво има предвид авторитетният автор на новия бестселър „Еврото“? На първо място, стартовата преоценка би трябвало да започне с въпроса: къде сгрешихме, преди да се търси отговор на следващото питане: какво може да се направи? Стиглиц отхвърля ширещият се възглед, че заради поредицата от грешки на политическите стратези, каквито са например прекомерният остеритет и калпаво проектираните структурни реформи, на мястото на еврото трябва да дойде нещо съвършено друго. Щом еврото е негодно по рождение, било е неизбежно, че елиминирането на двата механизма за адаптиране – лихвения процент и валутния курс – без да се заместят с нещо друго, макро-приспособяването ще е изключително трудно.
Като прибавим към това, че централната банка е с мандат да се фокусира върху инфлацията, при ограниченията в държавите от гл. т. на фискалния дефицит, резултатът неминуемо ще бъде висока безработица и БВП систематично ще е под производствения потенциал на националните икономики. Като добавка при интензивното вземане на заеми във валута, която не е под техни разпоредби, кризите са предсказуеми. На второ място, работещата алтернатива е: превръщане на номиналния обменен курс в приспособяващ се реален курс – позволявайки например цените в Гърция да паднат, съотнесени към цените в Германия.
Някой може и да мечтае гръцката производителност да расте по-бързо от тази в Германия, като алтернативен начин за “adjusting”, но никой не каза как да се постигне това. Същото се отнася за Испания и Португалия. Така че препоръките на т.нар. „Тройка“ не ще постигнат търсеното приспособяване в реалния валутен курс.
Промените в правилата, за да се направи еврото работещо средство в икономически смисъл, са малки. Имат се предвид общ банков съюз, общо осигуряване на депозитите, правила за намаляване на търговските излишъци; евробондове или друг механизъм за мутюализация на дълга. Що се отнася до монетарната политика, тя би трябвало да се фокусира върху заетостта, растежа и стабилността, а не само върху инфлацията. Тези валутни инструменти са свързани от много време с рецесията и депресията, където дадена национална валута и фиксирана релативно към друга.
Общата валута не е необходима нито достатъчна, за да продължи икономическото и политическото сътрудничество. Краят на общата валута няма да отбележи край на Европейския проект. Важно е да се постигне гладък преход вън от еврото, вероятно придвижвайки се към “euro-flexible” система (гъвкава евро-система), със силно северно и по-слабо южно евро. Нищо от това няма да е лесно.
Най-големият проблем ще продължи да бъде легитимността на дълга. Най-лесният начин за решение е да се ре-деноминират всички европейски задължения в южноевропейски дългове. С придвижването към дигиталната икономика, модерните технологии улесняват мрежата от пазарно-базирани реформи, като едновременно се постигат трите цели: пълна заетост, търговски баланс и фискален баланс, чрез кредитни дейности е електронни жетони/символи.
Общата валута беше замислена като средство за постигане на един край. Тя обаче се превърна в край за себе си – който минира много по-фундаментални аспекти на Европейския проект, генерирайки разделение вместо солидарност. Един мирен развод – като относително безопасен край на еврото, създава предпоставки да се конституира гъвкавата евросистема, която да възвърне Европа на просперитета. Може да се наложи Европа да изостави еврото, за да спаси Европа и Европейския проект!
Необходим послеслов
Убеден съм, че новата теоретико-аналитична книга на проф. Джоузеф Стиглиц няма да се посрещне като утопия, нито като разрушителен сценарий. Не съм сигурен дали иновативната и прагматична идея, която лансира нобелистът ще бъде оценена в България от когото трябва – отговорните държавни институции, в чиито предметно поле влиза европейското членство на България (роля, която в никакъв случай не се свежда до стриктно прилагане на генералния курс, зададен от Брюксел).
Днес много повече се цени нагласата за радикални реформи, която вече се формира в други източноевропейски държави: Чехия, Унгария, Полша, Словакия. Въпреки това си заслужава да се следи полемиката, която инициира неуморно проф. Стиглиц. Това е и причината да предложа на читателите си горния подробен превод-обзор на най-новите тези и идеите, които обосновава нобеловият лауреат. Едно е сигурно, че част от икономическия и политическия интелектуален елит у нас не изостава от международния дебат за бъдещето на ЕС.
Следователно – за бъдещето и съдбата и на България. Надявам се, че след предстоящото публикуване на книгата на проф. Стиглиц на български език, този дебат ще се пренесе и на наша почва, вкл. с участие на управляващите./БЛИЦ