Изглежда и до ден днешен народът ни упорито кълве или на идиотски идеи, или на „обещаващи“ месии
В една своя книга знаменитият Владимир Войнович изрази следната сентенция: „Народът е по-глупав от един човек. Да примамиш един човек с идиотска идея е много по-трудно, отколкото цял народ“. Ако някой не вярва, нека се огледа за светлите резултати от безкрайно проточилия се пореден велик български Преход, голяма част от които се реализираха именно чрез доведени до абсурд идиотски идеи: „малка“ държава, „пълна“ реституция и приватизация, свобода на „пазара“ навсякъде и във всичко, формална демокрация и т.н., казна проф. Боян Дуранкев пред epicenter.bg
Изглежда и до ден днешен народът ни упорито кълве или на идиотски идеи, или на „обещаващи“ месии. Който е клъвнал на „800 дни, които ще оправят България“, може пак да се изкуши на някое поредно празно обещание; който е предпочел деликатеса „бодигард на Живков и Симеон“, може да се насочи и към нов умнокрасивитет!
Пиша горното, понеже в политиката и в управлението се появяват нови лица, които предлагат „нови идеи“, които не за 800 дни, а „незабавно“, по „простичък начин“ ще разрешат всички проблеми, които всъщност са много сложни. Освен това със сигурност – след месиите Симеон и Борисов – е време да се предложи нов месия, който да „поведе хорото“ в правилната посока.
Днешният случай е дует от месии, които предлагат простички решения на сложни проблеми. Не мога да подмина фактите, че те изгряха на политическия небосклон като умел избор на президента, че за тях може да се кажат доста добри думи – запретнаха ръкави и извадиха на показ някои от очевадните („законови“ в повечето случаи) безобразия на правителствата на Борисов, че младежкото им дръзновение е на N-та степен (убедителни дипломи от реномирани университети и работа в организации и страни от западен тип), че са лоялни към приятели и роднини (някои от новите им назначения го доказаха).
Въобще – модел на лидери от нов тип, симпатични и с хъс за работа, получили бонус да се впишат в дългосрочния политически пейзаж благодарение на краткосрочното си пребиваване в служебно правителство, което им позволи да се настанят удобно в медиите и да подготвят отдалеч политическия си проект.
Целевата група на партията на Кирил Петков и Асен Василев е „всички и всичко“, понеже ще се оградят с „хора с високо ниво на почтеност, които имат кариера и успешно битие извън политиката“. Мимоходом ще спомена, че голяма част от съвременните олигарси (и в България, и в други страни) са хора с „високо ниво на почтеност“ (ха някой да се опита да ги обиди, тогава ще разбере какво означава Главен прокурор!), с „кариера“ и „успешно битие“ извън политиката, илюстрирано с притежаването на много имоти по света и у нас, тлъсти банкови сметки (и в офшорки), луксозни яхти, показен живот на лустросани рентиери.
За съжаление, много от стотиците хиляди почтени и чисти хора – а те са повечето наши съграждани – нямат „успешното битие“, на което се наслаждават новобогаташите, но в замяна на това работят яката и след придобиването на право на пенсия, за да могат да си платят хляба, тока и лекарствата.
Но как да се привлекат именно унижените и оскърбените от Прехода, които са томаневерниците – това е мнозинството от гласуващите? И ето го поредният жокер, изваден от ръкава на младежите: „Ние много вярваме в десни инструменти, които да постигат леви цели. Това означава невдигане на данъци, привличане на инвестиции, освобождаване на бизнеса от корупция, което е най-важното нещо, за да се постигнат по-високи доходи на пенсионерите, по-добро здравеопазване, по-добро образование“.
Прави чест на дуета, че признава дилемата „ляво – дясно“, която за част от българските политически фигури (повечето с произход „майката“ БКП или по-късния „баща“ БСП) не съществува. Всъщност дилемата не съществува за няколко десетки (не повече!) български политици, повечето от тях – блаженстващи от Прехода, но такава дилема е световно призната.
„Ляво – дясно“ е убедително политически представено във всички демокрации и даже в олигархични диктатури; алтернативните понятия „капитализъм – социалдемокрация – социализъм – комунизъм“ са придобили не само широка гражданственост, но и сериозна научна обосновка. Не е нужно да се заравяме в научните теории и хипотези, достатъчно е да съпоставим София със Северозападна България или даже само Банкя и Филиповци, за да ни избодат очите практическите доказателства за дилемата „дясно – ляво“. Тя е неоспорим статистически факт!
Сега няколко думи по повод самата идея на младежите. Формулата „десни инструменти, които да постигат леви цели“, представена в края на 2021 г., надхвърля житието на дуета с повече от половин век.
Щрихите на хипотезата за възможното подобно социално-икономическо развитие могат да бъдат открити още при идеолозите на алтернативата „социализъм с човешко лице“ (Унгария, Чехословакия и даже в България – чрез идеята за „Новия икономически механизъм“ от 1968 г.), еврокомунистите, насочващи се към „исторически компромис“ – приемане на многопартийна демокрация и силно развит частен сектор на икономиката, активно регулиран от демократичната и некорумпираната държава.
С две думи – „леви цели, реализирани с десни средства“, но осъществени при огромен държавен сектор – и като производител, и като потребител.
За незапознатите ще отбележа само два интересни факта: първо, „Новият икономически механизъм“ в България даде бързо много лоши резултати и бе спрян; второ, идеята на еврокомунистите бе първоначално разписана в България по време на гостуването на Берлингуер на Живков. Но нито „социализъм с човешко лице“, нито „еврокомунизъм“ бяха реализирани някъде по света. Съпоставката на наброските на политическите идеи на българския дует обаче са доста по-дясноцентристки от тези на „човешкото лице“ и „еврокомунистите“.
По-късните трактовки на идеята за „дясноцентристка икономическа политика и лявоцентристка социална политика“ намери израз в хипотезата за „Третия път“, майсторски разписана през 1998 г. от Тони Блеър и реализирана от „новите лейбъристи“. Красивата идея не даде очакваните резултати, както признава Блеър в мемоарите си „Пътуване“ от 2010 г. (българското издание е от 2012 г.).
Все пак, под ръководството на „новите лейбъристи“ бяха прокарани някои „леви“ реформи, които потушиха социалните неблагополучия, създадени от дясното управление на Тачър. Паралели между идеите на Тони Блеър и дуото „Кирил Петков – Асен Василев“ обаче не могат да се направят, понеже „системата“ на Блеър е подробно разписана, докато идеите на нашенския дует са аудио изразени в две-три фрази, които обаче са достатъчни, за да твърдим, че са доста по-вдясно и доста по-неясни.
И понеже споменахме Тачър, а тя е „висока топка“, не може да не споменем и дясноцентристкия идеологически вариант – „дясна икономическа система, която дава пътьом и леви резултати“, изразен в теорията за Trickle-down economics (позната у нас като „икономика на процеждането“, „икономика на просмукването“, на „капките отгоре надолу“), заключаваща се в простичката идея, че средната класа и най-бедните слоеве от населението постепенно ще се възползват от нарастващото богатство на най-богатите.
Затова философията на Рейгън-Тачър набляга на „свободния пазар“, на предприемачеството и ниските (и намаляващи) данъци. Но най-вече политиката на приватизация става синоним на рейгънизма и тачъризма, както и политиката на намаляване на преките и увеличаване на косвените данъци. Има индикации – поне чрез говоренето на новите партийци по време на участието им като служебни министри, че симпатизират на някои от идеите на „икономиката на процеждането“, но като идеологически най-убеден защитник на идеите на Рейгън-Тачър у нас е безспорно несъстоялият се кандидат за министър-председател Николай Василев. Но даже и без тази спомената личност, в България неолибералният модел не е помръднал (а и дуетът не само не иска да го „изчегърта“ – простете за просташкия изказ, но той не е мой – а и ще го поддържа!).
Сега да се обърнем с лице към практическите резултати от красивата идея за „икономиката на процеждането“. Изследвани са подробно от авторитети като Джоузеф Стиглиц, Нуриел Рубини, Тома Пикети, Бранко Миланович; организации като МВФ, ООН, ЮНЕСКО и т.н. Заключението на МВФ от 2015 г. е, че „облагите не се процеждат“!
Не се оказа вярно, че богатствата ще прокапват отгоре надолу, нищо подобно – богатите стават все по-богати, средната класа изтънява, долната част на социалната пирамида (най-бедните) става все по-обширна; навсякъде, където липсва силна социална държава, неравенствата нарастват.
Не се оказа вярно, че хората ще станат масово предприемчиви – без ползване на вимето на обществените поръчки или еврофондовете (в ЕС).
Не се оказа вярно, че приватизацията е лек за икономиката, напротив – там, където масово приватизираха обществената собственост, обществата станаха относително по-бедни. Не се оказа вярно, че намаляването на данъците ще увеличи трудовата заетост и ще повиши заплатите, обратно – доказа се, че заетостта няма корелация с намаляването на данъците, а неравенствата нарастват.
Идеологическата база на простичката „вяра“ (обърнете внимание, че авторите я наричат „вяра“, а не идея или наука!) за „десни инструменти, които да постигат леви цели“, не дава никъде по света добри резултати – не само за по-бедните, но и за обществото – то е „провалено“.
И нещо, от което и Харвард ще се изчерви, формулирано от дипломантите на Харвард: че „чистото дясно казва: бизнесът си е бизнес, не трябва да има правителство; чистото ляво казва: само разпределение“.
Вероятно нашите момчета не са учили макроикономика, но за обогатяване на знанията им трябва да прочетат, че „чисто дясното“ не казва, че „не трябва да има правителство“, а точно обратното – капиталът мечтае и работи за създаването на такова дясно правителство, което ще го направи още по-богат; освен това „лявото“ не казва, че иска „само разпределение“, а лявото навсякъде иска много повече – „справедливо първично разпределение според количеството и качеството на вложения труд и висока степен на преразпределение на доходите, за да се намалява системно неравенството“.
Ще си позволя перифраза на известната сентенция на Вергилий „Quidquid id est, timeo Danaos et dona ferentes“ (Както и да е, аз се страхувам от данайците, дори и когато поднасят дарове). Не вярвай на десните, дори които носят дарове вляво.
И едно голямо „Но!“. Но горното не означава че при солидно убеждаване (и с извинение – „доограмотяване“) с тези български момчета и момичета не може да се стигне до „изчистване“ на „вярата“ и до компромиси за бъдещето.