България живее под знака на изборите за президент, а още не знаем дори кои ще са кандидатите
Тази президентска кампания е отражение на безличието на световния политически живот.
Това не означава, че няма личности, просто няма идеи, няма философия, няма емоционална и социална привлекателност.
Налага се мнение, че който е достоен човек, трябва да бъде президент. Президентството не е възнаграждение, достойнството е само условие да бъдеш президент, то не изчерпва необходимите качества.
Да си интелектуалец също не е предимство, понякога дори е пречка да се занимаваш с политическа дейност. Аз не знам да има интелектуалец световен политик. Да не говорим, че само двама от американските президенти са били интелектуалци — Удроу Уилсън и Томас Джеферсън, които са единствените, говорили чужди езици.
Не само в нашия миниатюрен български кът, но и в световен мащаб има глад за личности.
Една от големите грешки в световната политическа традиция е, че президент се избира чрез партийна пропаганда, а след това той автоматично трябва да стане обединител и баща на нацията.
Обикновено не става така, по простата причина, че една партийна кампания не може да не му се отрази в по-нататъшното отношение, колкото и добронамерен да е. Поради това е по-добре президентът да е човек, който е бил преди това неутрален, а не изведнъж, в деня на иногурацията, да стане съвсем друг. Това личи при всички президентски кампании. Днешната картина на двубоя в Америка е много тъжна, защото в стремежа си да бъдат различни и двамата кандидати стигат до карикатурни, а често пъти и срамни изявления, жестове и поведение.
В САЩ виждаме по-голяма ярост и по-големи партийни противоречия, отколкото примерно в БСП. Няма нищо укорително, че има различни мнения, въпросът е БСП да не се крие зад неангажирани кандидати, което все пак е израз и на една неувереност.
Аз бих предложил, никой не ме е питал, разбира се, БСП да си има партиен кандидат.
В момента всъщност става дума за битка за политиката на България — дали президентът ще е като Плевнелиев, еднозначно на интересите на НАТО, или ще се грижи за интересите на България, които диктуват по-широки връзки и с Русия.
Личи, че и Бойко Борисов се колебае — хем не иска да губи властта на премиер, хем вижда, че може да му се наложи да се кандидатира за президент. Той, който прекрати руските енергийни проекти, сега иска да се хареса на повече хора и се обажда на Путин.
Със своя природен усет той разбира, че с тази политика на дръвчене пред Русия застава срещу 80% от българите, независимо какво разбират те под Русия. Той интуитивно разбира, че такава политика може да има ситуационно значение в недалечна историческа перспектива.
И поглежда към Русия — въпросът е докога, докъде и за колко време. А след като Русия се сближава с Турция, ситуацията е сложна за една България, която стана част от Запада, а Ердоган сега го заклеймява.
Турция винаги е била по-важна за Европа и за света, отколкото всичките балкански държави, взети заедно.
Да се представя Турция като полузаспал султанат според мен не е реалистичен поглед.
Турция навремето беше наричана болния човек на Европа. Този човек обаче беше болен, но не умираше. И всяко откъсване от нейните територии в Европа ставаше чрез кризи, често пъти, както в нашия случай — и с кръвопролитни войни.
Сближаването между Турция и Русия е тревожен сигнал за всички конюнктурни прибързани оплаквачи на съдбата на Русия и Турция, защото те са реален фактор в европейската и световната политика. Ние отново ще се покажем губещи, очаквайки някой друг да сгреши, за да се възползваме от газови потоци, стопански облаги и удобства. Има риск пак да сме губещи, в менгеме между два враждуващи лагера.
Пак да припомня, че когато влизахме с възторг в НАТО, ние знаехме, че Турция е там, че ще ни подкрепя, но и тя, и НАТО не бяха същите тогава. Ала, когато се съюзяваш с някого, и то военно, трябва да имаш предвид, че определяш съдбата не на едно, а на три поколения напред. Аз мисля, че сближението между Турция и Русия, което смятат едва ли не за нещастие за нас, може да поуспокои, а не да изостри политическата обстановка и динамика на Балканите и в Европа.
Затова казвам, че президентът не трябва да нарича Русия агресор, както и не трябва и да се радва на нашия профански израз «тъпите американци». Той трябва да се казва «господин президент равновесие! Това е не само представителното, но и функционалното му предназначение — да търси равновесия. Иначе партийните страсти ще продължават, както навсякъде из Европа.
Той трябва да носи един деликатен баланс на страна, която в момента не е в най-звездния си миг, и в същото време да изразява уважението, което заслужава нашата историческа традиция.
Проф. Андрей Пантев, NewsFront – Bulgaria