Беше красавица, организатор, точен ловец и рецитираше „Балада за комуниста“, казва близкият до бившата първа професор Русин Донев
Професор Русин Донев е роден в село Песнопой. Завършил е икономика във ВИИ „Карл Маркс”, сега УНСС, специализирал в Института по социология на БАН. Бил е преподавател във ВМИ – Пловдив, ВИИ и Славянския университет. Бил е зам.-председател на ОНС – Пловдив. Учредител на Пловдивското социологическо дружество, секретар на Българската социологическа асоциация. Автор на над 140 публикации с научни разработки и на биографична книга. Дългогодишен приятел на семейството на Дража Вълчева – виден български политик, вицепремиер, министър, депутат. Пред „Марица“ той отговоря на един въпрос: Дали настина Дража е била любовница на бившия Първи. И каква е била тя в очите на най-доверените си хора.
– Какъв човек беше Дража?
– Загубихме изключителен, всеотдаен човек. Много скромен, с безспорни качества на лидер. Милееше за хората, докрай остана вярна на голямата идея за справедливост.
Учихме заедно в прогимназията в Иван Вазово и в гимназията в Карлово, тя беше два класа преди мен. Беше отлична ученичка, ползваше се с голямо уважение и авторитет. Нямаше как да не я забележиш – винаги спретната, неуморна. Еднакво добре й стояха и износеното сукманче в прогимназията, и черната престилка с бяла якичка и барета на карловската гимназия. Беше приятно и да я гледаш, и да общуваш с нея. Харесваха я, и имаше защо. Открояваше се сред нас с качествата на организатор, затова веднага след гимназията започна работа в околийския комитет на комсомола.
– Добре ли ръководеше Пловдив?
– Преди нея беше насаден тежък дух и стил на работа. Имаше страхопочитание към ръководството. Когато тя стана първи секретар на партията в града, нещата се успокоиха. Създадоха се условия всеки да разгърне качествата си. С нейното назначаване окръгът спечели – разшириха се предприятия. През 1975 година Пловдив беше обявен за Перлата на Тракия по решение на Политбюро.
Беше много взискателна, ала справедлива – убеди ли се, че греши, признаваше си. Проучваше всеки случай, не позволяваше някой да бъде отстранен по доноси.
– А защо я упрекват, че високите постове дължи на Живков?
– Това е плод на българска завист. Говорят глупости: харесал я Тодор Живков като жена и я издигнал до кандидат член на политбюро и министър. За да стигне дотам, тя е минала през всички стъпала в йерархията, доказала се е в РМС, в Комсомола, в партията. И министерското кресло не е получила даром – имаше педагогически опит, беше и заместник-директор на училище в Карлово.
– Ала слуховете за личните им отношения са доста упорити…
– Някои искат да е така. Измислят, преувеличават… Смятам, че по този начин злепоставят както Дража, така и първия секретар на партията и държавата. Дража беше красавица, открояваше се с физика, ум, характер, обаяние… А какво по-нормално от това да харесаш такъв човек! Обаче едно е да ти е приятно да контактуваш с такъв качествен човек, съвсем друго – да плетеш измислени пикантни клюки. При високите държавни постове, които Дража заемаше, беше естествено да се появява на събития, на които е и държавният глава. Но да се използва това за грозни клюки, е срамно и недостойно. А и нека не забравяме, че тогава нравите и моралът у нас бяха на съвсем друго ниво. Така напишете – всичко това е преувеличено.
Бяха измислили и това, че имала бизнес с цветя в Австрия. Питах я веднъж , а тя каза: Не си ли разбрал, че говорят каквото си искат!
– Намесват името й в прословутата „Първенецка афера“ с рождения ден на Тодор Кордовски през 1972 година. Тя ли предаде съратниците си?
– Някои от тази група, видни пловдивски функционери, няма да кажа кои, лично са съобщили на Дража за сбирката в Първенец, ала чак след като била приключила. Сторили го, за да й се подмажат и да завържат интрига. Казали й: Имаше такава сбирка, а теб дори не са те уведомили! От това скрито-покрито излиза, че в Първенецката изба не само са празнували 65-ия рожден ден на политзатворника и активен борец Тодор Кордовски, а се е състояла и някаква тайна сбирка, едва ли не заговор. Сякаш важни партийни другари, отговорни хора, известни личности, се уговарят да правят преврат. С всички тях Дража работи, среща се всеки ден – няма обяснение защо на нея, най-отговорния човек в окръга по онова време, не са й казали и дума за предстоящото събиране. Какво й остава? Да уведоми за случая, защото може да търсят отговорност от нея, че е проспала съмнително събиране. На тая основа се разплита случаят. Има и друго – Живков е имал зъб, изпитвал е недоверие към някои от тези хора. С рождения ден в Първенец чашата е преляла и той се е разправил с тях.
– Свидетел сте на любовта на Стефан и Дража…
– Любовта между тях пламна отведнъж, бях свидетел на запознанството им. Тогава бяхме студенти в София, повечето в Икономическия институт. Събирахме се редовно с колеги и земляци в една стая в общежитието, която наричахме Щабът. Тогава Дража беше студентка в Полувисшия учителски институт „Макаренко”, идваше с нейни колежки. Познавахме я отлично, както и тартора на събиранията – Никола Лазаров, Бачо Кольо, обаятелна личност, бивш партизанин, по-голям от нас с 6-7 години. Бъдещият й съпруг Стефан Вълчев беше в нашата компания, също студент по икономика. Беше симпатично, изключително скромно момче, най-тихият от нас. Имаше обаче феноменална памет. И макар че доста колеги бяха влюбени в Дража, тя избра Стефан. Може би заради драматичната му съдба – останал сирак от малък, даден за осиновяване в Румъния и взет обратно от баба си и дядо си.
Сватбата беше в Горна махала, у Дража. Беше много скромна, студентска сватба, но много весела. Подарих им стенно огледало. Дража не беше с бяла рокля, в онова бедно време не беше прието някак си булките да са с бели рокли. Срамувахме се, не викахме и „горчиво“!
В началото бяха много щастливи. Но след това Дража беше натоварена с много обществена работа, Стефан също заемаше отговорни постове. Беше директор на карловско предприятие, по-късно беше заместник-председател на Окръжния съвет в Пловдив, бяхме колеги с него. Когато Дража стана министър, се преместиха в София и Стефан стана зам.-председател на Централния кооперативен съюз. Известно време беше търговски представител в Румъния.
Бяхме много близки, семействата ни се събираха често. С децата сме почивали заедно в станция на Паниците край Калофер. Беше ми болно, че се разделиха.
И с двамата останахме близки приятели докрай.
– Познавате дъщеря им Саша от бебе?
– Беше много ученолюбиво дете, записаха я в Руската гимназия, ала сама реши и се прехвърли в „Лиляна Димитрова”. Често оставаше сама, особено като малка е имало случаи, в които и аз съм ходел да й правя компания, тъй като майка й беше все заета. Често плачеше и искаше братче или сестриче. Казваше: Като се оженя, ще имам най-малко три деца. Не изпълни заканата си, има само две. Саша е икономист, работи в институт към БАН.
– Кога беше последната ви среща?
– Чухме се по телефона, поздравих я за рождения ден. В началото гласът й беше завален заради болестта, ала бързо се оправи, въодушевена от общите спомени. Рецитира ми „Балада за комуниста” от Веселин Андреев. Особено й допадаха строфите:
„Не човек, а желязо,
просъскал агентът фашист.
Тихо мъртвият казал:
Не, комунист!“
Винаги когато се срещнем, рецитираше. Обичаше да посреща гости. Беше запален ловец и точен стрелец. Ловът й спореше, особено сърни, фазани, яребици, зайци. Веднъж излязохме голяма група на лов, но нямахме слука, ударихме само един фазан. Дража предложи като компенсация да й гостуваме в Бояна, където тя ще приготви фазана по специална рецепта. Разбира се, подреди още вкусотии на трапезата.
– Как приемаше Дража Вълчева днешната реалност?
– Най-болезнено за нея беше, че някои другари измениха на идеята и много лесно се пребоядисаха в тъмносиньо. Толкова ли са били нечестни, или ние сме били наивни и не сме виждали, че са такива, ядосваше се тя. Сега е трудно, ала не бива да губим надеждата за промяна. Трябват ни хора като Дража, нужни са ни повече Дражи, за да не сме на тоя хал.
pik.bg