Репортаж: Тодор СТЕФАНОВ, ДЕЙЛИ ПРЕС / СОФИЯ, БЪЛГАРИЯ
Запознайте се с Жоржиньо. Той е на 18 и живее… в храстите пред НДК. Проси. От време на време работи и по строежи. Често е бит от скинари, защото е „мръсен циганин, който не трябва да съществува на тази земя“.
Запознайте се с Мария. Тя е на 22 и вече е майка на две деца, които обаче е изоставила. Няма къде да живее. Преди няколко години става жертва на трафик и е принудена да проституира в София била е настанена в Дом „Асен Злататров“ вече билна от СПИН.
Запознайте се с Петър. Той е на 19 години и в момента живее в приют за временно настаняване. Обикаля по фирмите и проси. И спи „с възрастни мъже по гей клубове“ – но не се срамува, защото „поне не краде“.
Жоржиньо, Мария и Петър са осъждани. Присъдата им е била да израснат в детски дом. Без да го искат, без да могат да го променят, те са станали част от порочната система за социални грижи в България. Всяка година близо 600 такива млади хора излизат от социалните институции без образование, без перспектива и без желание да се развиват.
Далече от очите, далече от сърцето!
„Понякога социалният дом е спасение, но в друг случай може и да те съсипе“, разказва пред екип на Информационна агенция „Дейли Прес“ Сашо, на 23. Той също е живял дълго време в институция заедно със своя брат близнак. В техния случай детският дом е бил спасение от пребиванията вкъщи, от пиянските скандали, от сексуалните злоупотреби.
„Има деца, които не заслужават родителите си, но има и родители, които не заслужават децата си“, обобщава той, когато говори за майка си и баща си, които никога не са се погрижили за него, но днес… днес го търсят за пари.
Защото въпреки съдбата си Сашо може да се нарече успял. Той е част от екипа на неправителствената организация „Нашите деца“, където работи като специалист по маркетинг и фондонабиране. Което е хубаво. Лошото е, че Сашо е едно голямо изключение от правилото. Неговата интеграция се е случила не чрез, а въпреки системата за социални грижи.
„На мен домът ми помогна да се съсредоточа и да си кажа, че оттук нататък трябва да се оправям сам, но пък за много мои връстници той се оказа разрушителен – част от тях станаха наркомани, други започнаха да си изкарват хляба с телата си, трети се обърнаха към криминалния свят“, разказва Сашо. И изрежда своите приятели от дома в Горна баня?- един наркозависим, една самотна майка, изоставила детето си в институция, и една стриптийзьорка.
Защо се получава така? Всъщност проблемите са добре известни на отговорните за тях. Решения и алтернативи също не липсват. Но ключовите думи за работата на държавата в тази област са къъъсно и бааавно.
„Домовете, такива каквито ние ги знаем, са отживелица от социализма, когато социалните институции са били местата, където са били затваряни децата и хората с увреждания, за да не може обществото да види, че има такива, които уронват „светлия лик на социалистическия гражданин“, обяснява Сашо.
Към настоящия момент обаче ситуацията е почти същата. Институциите за деца, лишени от родителска грижа, са на места, изолирани от големите градове. Често се намират в села, в които няма здравни и учебни заведения, а автобусът минава веднъж дневно. Децата се отглеждат на големи групи, а възпитателите рядко имат адекватна професионална подготовка.
Да те възпитават на калъп!
Според Сашо липсата на индивидуално внимание е един от най-големите проблеми на отглеждането в детски дом нищо, че всички домове за деца са закрити вече. „Социалните домове не произвеждат пълноценни хора. Там те възпитават на калъп. На конвейер. За възпитателя ти представляваш част от групата. Никой не те учи на самостоятелност и независимост.“
В същото време от тези млади хора се очаква, щом навършат пълнолетие, просто да си тръгнат и да си уредят живота. Да си намерят работа, квартира и да продължат сами. Как да стане това обаче?
Директорът на дирекция „Социални дейности“ към Столичната община Мина Владимирова обяснява: „Има нужда от повече персонал, от повече социална работа, от повече психолози.“ Тя твърди, че има много вакантни места, но липсва квалифициран персонал. И добавя, че е необходимо да се преразгледа заплащането на социалните работници.
Цвета Андонова, директор на отдел „Информация и анализи“ към Държавната агенция за закрила на детето, задочно допълва, че и в малките населени места няма специалисти. Според нея така или иначе на подобни места домове „не е редно да има, защото няма условия за социализация“.
„Един възпитател има много деца, той по-скоро пази вътрешния ред и материалната база. Не се работи по тяхното личностно развитие и проблеми“, казва социалният работник Живко Палъчков.
Синдромът на институционализацията!
„Вече съм пълнолетен, знам. Трябва да си намеря работа, но аз на минимална заплата не мога да се издържам“, казва Петър. И затова предпочита да проси и проституира.
Юлиян Бурчин, специалист по социален мениджмънт, работещ в центъра за подкрепа на бездомни и безработни младежи „16+“, разказва: „При тези момичета и момчета, които са излезли от институция, аз лично усещам най-слаба мотивация да работят, защото са свикнали всичко да им се дава наготово. Били са облечени, нахранени, но полуграмотни за съжаление и в момента, в който излязат на улицата, лесно се научават да крадат и проституират. Това да работят някъде за някакви пари не задоволява техните представи, тяхната проекция за бъдещето.“
Същия феномен наблюдава и бившата възпитателка на детски дом „Асен Златаров“ в София: „Нямат реалната представа между квалификацията и претенцията. Седемдесет процента от тях не успяват да завършат средно образование. Аз имам възпитаници, които казват „вие какво си мислите, че ще отида да работя за 250 лева ли“.
Сашо отдавна е проумял същността на проблема: „Тъжното е, че повечето пропускат възможностите, които им се дават, за да продължат да живеят, както досега. Ние казваме сами са си виновни. Но никой преди това не е бил до тях, за да ги научи как да общуват с хората, какво да правят, когато им е трудно, как да се справят с живота.“
На въпроса не иска ли да спре с уличния начин на живот и да си намери постоянна работа Жоржиньо отговаря повече от изненадващо: „Аз искам да се вкарам в дом, където винаги да им помагам. Исках цял живот да си остана в Берковица [в дома, където съм израснал]. Да работя като чистач. Нещо параджия да бъда. Те да ме хранят. Да не ми плащат. Да спя. Друго нищо не искам.“ Оказва се обаче, че това поведение е много характерно за децата, израснали в институции, и е добре познат феномен на хората, които работят с тях.
„Когато живееш дълго в институция, свикваш някой друг да върши твоите задължения, да не си отговорен за собствения си живот. Някой друг да ти пере дрехите, някой друг да ти търси работа, някой друг да ти урежда училището“, обяснява същността на този синдром Евелина Ангелова бившата възпитателка на „Асен Злататров“.
Аделина Иванова, която е социален работник в Дневен младежки център „16+“, разказва колко е сериозен проблемът всъщност: „Те наричат себе си деца, дори и майки с по две деца например. Това е остатък от това, че са били в институция преди това. След като си дете, значи трябва само да получаваш.“
Въпреки че Мария и до днес не може да прости на родителите си, че са изоставили нея и близначката й, а са отгледали другите й 9 братя и сестри, тя е взела същото решение за собствените си деца. Защото системата я е научила, че в дома ще имат подслон и храна. А тя не може да им осигури дори покрив над главата, след като е избягала от съпруга си – „насилник и алкохолик“.
Иванка Шалапатова, директор на организацията „Нашите деца“, разказва, че по-голямата част от жените, които изоставят децата си в домове, самите са израснали в институция. Това е единственият модел на отглеждане, който познават. Фондацията е създала превантивна програма под формата на Център за консултации на деца и семейства.
„Когато подкрепим едно семейство в момента, в който родителите възнамеряват да изоставят детето си, ние частично решаваме проблема 18 години преди той да възникне“, казва Иванка Шалапатова.
Според нея истинското предизвикателство е да ги накараш да проумеят, че могат да дадат много повече на своето дете, отколкото най-добрият персонал в социален дом. По думите й 60% от получилите подкрепа са променили решението си.
За мечтите и липсата им!
„Има ли смисъл да мечтаеш“, пита Мария в отговор на въпроса за какво мечтае.
„Мечтата ми е да стана професор и да обикалям цяла Европа“, категорично заявява Ваня, на 16. Тя е ученичка в професионална гимназия по екология и биотехнология, изучава усилено немски език и иска да продължи да се занимава с химия и биология като студентка в СУ.
Мария и Ваня си приличат по това, че са израснали без родители. Разликата е мястото, където са расли.
Ваня живее в SOS младежки дом в София заедно с още петнайсетина свои връстници. Моделът SOS предлага приемен тип грижа и отглеждане в семейна среда и това е най-съществената разлика между него и институциите за деца, лишени от родителска грижа. Докато децата са още малки, за тях се грижат SOS майки в специално създадени за целта детски селища. А след като завършат седми клас или основно образование, се местят в младежки дом в по-голям град.
Соня Точева, PR на организацията SOS Детски селища, обяснява успеха на модела: „При нас се работи строго индивидуално с всяко дете в зависимост от това каква е неговата лична история. Много държим на качеството на педагогическата работа и се стараем всеки дефицит да бъде преодолян с допълнителна работа.“ Тя обяснява, че крайната цел е социалната интеграция на децата.
Всъщност най-важното е не толкова да се подобри качеството на грижа за децата вътре в домовете, а децата да бъдат изкарани от тези домове. Как обаче трябва да се случи деинституционализацията всъщност? „Въпросът не е само да закриваме домове, но и да осигурим нещо по-добро за децата“, казва Цвета Андонова от Държавната агенция за закрила на детето и добавя, че семейният тип отглеждане е най-добрата алтернатива на институцията.
Което би трябвало да означава програми за предотвратяване на изоставянето на деца в институции. Стимулиране на онези семейства, които си вземат обратно детето от дома. Улесняване на процедурите по осиновяване. И най-вече превръщането на приемния тип грижа в доминиращата форма за отглеждане на деца в нужда.
Всички тези неща едва сега започват да се случват – но твърде къъъсно и много бааавно.