Потресаващи факти за сегашната ни сигурност

0
1432

Бивш разузнавач, граничен офицер на три граници, разкрива: Някога границата се пазеше на километри преди държавната бразда, сега е жив цирк!

И. И. близо 30 години е бил офицер в Гранични войски, а след това – и в Гранична полиция. Граничният офицер е служил на три граници и е работил като разузнавач. По негова молба запазваме анонимността му.

– Г-н И., как гледате на сегашната охрана на границите ни?

– Не много добре, защото няма граничарска политика! В Гранична полиция и в МВР просто не останаха хора, които знаят какво е граница и как се пази. Както Гранич­на полиция, така и цялото министерство са орязани отвсякъде, а новите хора, които им изпращат от дру­гите дирекции и армията, са работили нещо съвсем различно. Това мога да го кажа и от личен опит, за­щото аз съм от така нарече­ните специалисти – и когато отидох в Гранични войски, чак тогава разбрах какво е граница и как се варди. Във Военното училище се гледа­ше малко с пренебрежение на граничарите – казвахме: „Никъде не можал да влезе да следва виеше образо­вание и станал граничар“. Но после разбрах, че не е така – нямаш ли нещо под шапката, нямаш ли отго­ворност, нямаш ли ищах за работа – не става. Ти не можеш да пазиш граница­та! Едно е да я охраняваш с граничари, съвсем друго е с други служители. На служителя му трябват поне две командировки, за да се ориентира къде се намира, а него днес ще го изпратят на едно място, после ще го изпратят на друго място… Навремето войската по гра­ничните застави на третия месец познаваше всички пътечки, всички дървета в района, който охранява­ше заставата им, защото съобразно терена всяка застава охраняваше един участък от 7-8 до 10-12-15 км от държавната граница, но колкото и куриозно да звучи, може да се каже, че войниците рядко виждаха самата граница. Защото границата се пазеше няколко километра преди самата държавна граница.

Но дори и тогава – при наличието на кльона, имаше и прикриващи съоръжения. И тези възпрепятстващи рубежи (направени от навити рула тел) на втората година така обрастваха с храста­лаци, че никой не можеше да мине през тях, а само през пътищата, които бяха оставяни. Сега никой не се замисля да се направи едно такова нещо, а чрез него нещата ще станат много прости – на 2-3 километра ще има по един път за минаване. А сега тази ограда, която я правят по самата граница, си е жив цирк! Ти отиваш, виждаш я, вадиш си клещите и я нарязваш.

А в същото време за това нещо се хвърлят милиони левове на километър! На­времето 1 километър съоръ­жение, което се вкопаваше в почвата, а не както ограда, която се прави сега – на ни­вото на земята, с орането, с подготовката струваше от осемстотин хиляди до милион, милион и сто хиля­ди лева – в зависимост от терена. Сега не е по-евтино. Дори напротив. Въпросът е, че нищо не се поддържа. Казваме – ще го направим, но никой не мисли, че на това нещо после ще му трябва и поддръжка.

– А не може ли старите съоръжения (граничният кльон – б.а.) на местата, където все още съществу­ват, с малък ремонт да се използват поне като възпре­пятстващи съоръжения?

– Не става – всяко нещо по-добре да го на­правиш отново, отколкото да го възстановяваш! Това е като една стара къща – ти ще хвърлиш по­вече пари да я ремонтираш, отколкото да я направиш на­ново. Защото съоръженията от години са изоставени, теловете – изкрадени, мре­жите – също…

– Да, но на места съще­ствува цялото съоръже­ние…

– Всичко е изгнило – ка­белът има живот макси­мум 3 години. След това като го ритнеш малко по-силно, и той се къса. Какъв е смисълът тогава? Трябва да бъде нещо поддържано, за­щото ако не ги поддържаш, кльоновете няма как да работят по този начин, по който работеха. Една „гушка“ да изхвърчи и кабелът „литва“ – дава задействие. А с тези ръждясали телове сега вече нищо не може да се направи. Ако трябва да се прави възпрепятстващо съоръжение, то трябва да се направи на прикриващи­те рубежи. Само трябва да се опънат едни телове. И на втората година, когато тръгнат храстите, те така ще се оплетат и врастнат, че после никой няма да може да премине оттам! Сега пари се хвърлят за други неща, въпросът е дали са удачни?

– Обвинявате сегашните граничари, че някои от тях участват активно в каналджийските схеми…

– Да, че има участие – най-вероятно има! Но то не може да стане без участие­то от по-високо ниво! За­щото има толкова служители по границата, на които ако им се каже: „От­тук нататък един наруши­тел няма да пуснем!“, и те няма да го пуснат!

Сега обаче май някой, някому, някъде нещо е обе­щал и… Най-много мен ме подразни преекспониране- то по медиите на тези тъй наречени свински опашки, които би трябвало да се каз­ват „миша опашка“, защото приличат на такива. А какво представлява това приспо­собление – навремето всеки граничар имаше закачена на колана си тъй наречена­та „бандитска връв“. А тя е същата като „мишата опаш­ка“ – сложат ли ти я веднъж, няма сваляне, трябва да я разрежеш.

– А как гледате на участи­ето на гражданските отряди в охраната на държавната граница?

– Там трябва да се наме­си държавата. Може да се вземе пример от стария тип на доброволните отряди – да се организира местното население от крайгранич­ните райони и към тях да се включат младите хора, които идват от вътрешност­та на страната – за да има някакъв контрол, пък и при­емственост. Местните ще обясняват къде какви пъти­ща има, как се действа и какъв е установеният ред. Навремето на някои хора от нашето отделение това им беше работата – постоянно да обикалят по селата по границата и да инструктират населението. А също и лов­ните дружинки, независимо дали участват в добро­волните отряди – защото те са хората, които най-често ходят по гората и полето. Те трябва да знаят как се действа, когато забележат нещо! Държавата обаче до­пусна да стане „разграден двор“. А когато нещо стане „разграден двор“, идва един момент, когато на хората им писва – както им писна да ги крадат циганите и ги погнаха сами. Защото по селските РПУ-та няма хора, които да вършат работа. Първо унищожиха мини­стерството – сложат ли за министър човек, който не е от системата, той няма как да действа като по­лицай! Лошото в МВР сега е, че се допуска преумора на състава, а когато имаш един претоварен състав, той си върши работата не­качествено.

– От октомври 2013 г. започнаха да изпращат в командировка по българо- турската граница служители и от други дирекции. Какво мислите – има ли полза от тяхното присъствие при охраната на границата?

– Има! Защото малко или много гледаш да натрупаш хора на определени места, за да могат да реагират по-лесно. Вече въпросът е как тези хора се използват на място.

– Изпратиха и хора от во­енното министерство…

– Хм, нали ги гледаш. Не че са лоши, но трябва да има някой, който да им каже, че границата не е фронтова линия! При охра­ната на държавната гра­ница нещата стоят по друг начин. И това не можеш да го научиш изведнъж. Сега нали ги гледах по шосето – наредени десет броне­транспортьора и пътуват нанякъде – най-вероятно се прибират към София. А кому е нужно това? – По границата е нужна жива сила, не толкова техника. Защото и зад техниката пак стои живата сила.

– Така е, но сега започ­наха да изпращат не само хора, които да помагат на Гранична полиция в логи­стиката, но и за охраната на границата.

– Да, но колко пращат? От 200 човека сега ги на­правили 300 човека. А по колко души беше навремето един граничен отряд? – На всеки 15 километра плани­рахме от 20 до 30 войници, в зависимост от релефа. И отделно – от двама до че­тирима човека сержантски и офицерски състав. Сега едно ОДГ трябва да охра­нява 100 км. Във всяко ГПУ (б.а. – гранично полицейско управление) има по три ОДГ-та. Във всяко ОДГ има по 20-30 сержанти и патру­лите, които изпращат, са от по двама човека, много рядко – по трима. А и там принципът е да се движат накуп – защото не са местни хора, а са от други общини на Бургаска или Ямболска област. Те се явяват и ти казват: „Началник, направи ми графика през ден, за да мога набързо да си изра­ботя часовете.“ И за 12-13 дена той си изработва де­журствата и после се при­бира по родните си места, за да си върши личната работа. А как беше навремето? При социализма командни­ят състав стоеше на гранич­ните застави по 26-27 дена в месеца, защото повече от 4 дена почивки не им се полагаха! Да не говорим пък за първите години, когато почивките в месеца им са били само по 2 дни. Чак след промените разрешиха на командния състав по за­ставите да почива по 8 дни на месец, но и тогава пак не беше както е сега.

– Макар че сте пенсионер, продължавате да се драз­ните от нередностите, които се наблюдават при охраната на държавната граница?

– А как иначе да реагира човек, като слуша изказ­ването на министърката?! Според нея МВР не можело да пази селата, МВР не мо­жело да пази и границата… Ами направете го да може! Просто от доста време в МВР не се иска да се рабо­ти. Защото на всеки, който е решил да работи, рано или късно ще му намерят цаката! Примерите са много – в такива случаи винаги се използва някой сакатлък, за да се разделят с този, който си върши работата! Обик­новено изтъкват мотива, че даденият човек нямал „реа­лизации“. А в действител­ност реализациите, които той е направил за 5 години, други не са ги направили за цялата си служба. Но обик­новено гонят тези, които разбъркват нещата в ди­рекциите и карат всички да се размърдат и да започнат да работят!

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук