Бивш разузнавач, граничен офицер на три граници, разкрива: Някога границата се пазеше на километри преди държавната бразда, сега е жив цирк!
И. И. близо 30 години е бил офицер в Гранични войски, а след това – и в Гранична полиция. Граничният офицер е служил на три граници и е работил като разузнавач. По негова молба запазваме анонимността му.
– Г-н И., как гледате на сегашната охрана на границите ни?
– Не много добре, защото няма граничарска политика! В Гранична полиция и в МВР просто не останаха хора, които знаят какво е граница и как се пази. Както Гранична полиция, така и цялото министерство са орязани отвсякъде, а новите хора, които им изпращат от другите дирекции и армията, са работили нещо съвсем различно. Това мога да го кажа и от личен опит, защото аз съм от така наречените специалисти – и когато отидох в Гранични войски, чак тогава разбрах какво е граница и как се варди. Във Военното училище се гледаше малко с пренебрежение на граничарите – казвахме: „Никъде не можал да влезе да следва виеше образование и станал граничар“. Но после разбрах, че не е така – нямаш ли нещо под шапката, нямаш ли отговорност, нямаш ли ищах за работа – не става. Ти не можеш да пазиш границата! Едно е да я охраняваш с граничари, съвсем друго е с други служители. На служителя му трябват поне две командировки, за да се ориентира къде се намира, а него днес ще го изпратят на едно място, после ще го изпратят на друго място… Навремето войската по граничните застави на третия месец познаваше всички пътечки, всички дървета в района, който охраняваше заставата им, защото съобразно терена всяка застава охраняваше един участък от 7-8 до 10-12-15 км от държавната граница, но колкото и куриозно да звучи, може да се каже, че войниците рядко виждаха самата граница. Защото границата се пазеше няколко километра преди самата държавна граница.
Но дори и тогава – при наличието на кльона, имаше и прикриващи съоръжения. И тези възпрепятстващи рубежи (направени от навити рула тел) на втората година така обрастваха с храсталаци, че никой не можеше да мине през тях, а само през пътищата, които бяха оставяни. Сега никой не се замисля да се направи едно такова нещо, а чрез него нещата ще станат много прости – на 2-3 километра ще има по един път за минаване. А сега тази ограда, която я правят по самата граница, си е жив цирк! Ти отиваш, виждаш я, вадиш си клещите и я нарязваш.
А в същото време за това нещо се хвърлят милиони левове на километър! Навремето 1 километър съоръжение, което се вкопаваше в почвата, а не както ограда, която се прави сега – на нивото на земята, с орането, с подготовката струваше от осемстотин хиляди до милион, милион и сто хиляди лева – в зависимост от терена. Сега не е по-евтино. Дори напротив. Въпросът е, че нищо не се поддържа. Казваме – ще го направим, но никой не мисли, че на това нещо после ще му трябва и поддръжка.
– А не може ли старите съоръжения (граничният кльон – б.а.) на местата, където все още съществуват, с малък ремонт да се използват поне като възпрепятстващи съоръжения?
– Не става – всяко нещо по-добре да го направиш отново, отколкото да го възстановяваш! Това е като една стара къща – ти ще хвърлиш повече пари да я ремонтираш, отколкото да я направиш наново. Защото съоръженията от години са изоставени, теловете – изкрадени, мрежите – също…
– Да, но на места съществува цялото съоръжение…
– Всичко е изгнило – кабелът има живот максимум 3 години. След това като го ритнеш малко по-силно, и той се къса. Какъв е смисълът тогава? Трябва да бъде нещо поддържано, защото ако не ги поддържаш, кльоновете няма как да работят по този начин, по който работеха. Една „гушка“ да изхвърчи и кабелът „литва“ – дава задействие. А с тези ръждясали телове сега вече нищо не може да се направи. Ако трябва да се прави възпрепятстващо съоръжение, то трябва да се направи на прикриващите рубежи. Само трябва да се опънат едни телове. И на втората година, когато тръгнат храстите, те така ще се оплетат и врастнат, че после никой няма да може да премине оттам! Сега пари се хвърлят за други неща, въпросът е дали са удачни?
– Обвинявате сегашните граничари, че някои от тях участват активно в каналджийските схеми…
– Да, че има участие – най-вероятно има! Но то не може да стане без участието от по-високо ниво! Защото има толкова служители по границата, на които ако им се каже: „Оттук нататък един нарушител няма да пуснем!“, и те няма да го пуснат!
Сега обаче май някой, някому, някъде нещо е обещал и… Най-много мен ме подразни преекспониране- то по медиите на тези тъй наречени свински опашки, които би трябвало да се казват „миша опашка“, защото приличат на такива. А какво представлява това приспособление – навремето всеки граничар имаше закачена на колана си тъй наречената „бандитска връв“. А тя е същата като „мишата опашка“ – сложат ли ти я веднъж, няма сваляне, трябва да я разрежеш.
– А как гледате на участието на гражданските отряди в охраната на държавната граница?
– Там трябва да се намеси държавата. Може да се вземе пример от стария тип на доброволните отряди – да се организира местното население от крайграничните райони и към тях да се включат младите хора, които идват от вътрешността на страната – за да има някакъв контрол, пък и приемственост. Местните ще обясняват къде какви пътища има, как се действа и какъв е установеният ред. Навремето на някои хора от нашето отделение това им беше работата – постоянно да обикалят по селата по границата и да инструктират населението. А също и ловните дружинки, независимо дали участват в доброволните отряди – защото те са хората, които най-често ходят по гората и полето. Те трябва да знаят как се действа, когато забележат нещо! Държавата обаче допусна да стане „разграден двор“. А когато нещо стане „разграден двор“, идва един момент, когато на хората им писва – както им писна да ги крадат циганите и ги погнаха сами. Защото по селските РПУ-та няма хора, които да вършат работа. Първо унищожиха министерството – сложат ли за министър човек, който не е от системата, той няма как да действа като полицай! Лошото в МВР сега е, че се допуска преумора на състава, а когато имаш един претоварен състав, той си върши работата некачествено.
– От октомври 2013 г. започнаха да изпращат в командировка по българо- турската граница служители и от други дирекции. Какво мислите – има ли полза от тяхното присъствие при охраната на границата?
– Има! Защото малко или много гледаш да натрупаш хора на определени места, за да могат да реагират по-лесно. Вече въпросът е как тези хора се използват на място.
– Изпратиха и хора от военното министерство…
– Хм, нали ги гледаш. Не че са лоши, но трябва да има някой, който да им каже, че границата не е фронтова линия! При охраната на държавната граница нещата стоят по друг начин. И това не можеш да го научиш изведнъж. Сега нали ги гледах по шосето – наредени десет бронетранспортьора и пътуват нанякъде – най-вероятно се прибират към София. А кому е нужно това? – По границата е нужна жива сила, не толкова техника. Защото и зад техниката пак стои живата сила.
– Така е, но сега започнаха да изпращат не само хора, които да помагат на Гранична полиция в логистиката, но и за охраната на границата.
– Да, но колко пращат? От 200 човека сега ги направили 300 човека. А по колко души беше навремето един граничен отряд? – На всеки 15 километра планирахме от 20 до 30 войници, в зависимост от релефа. И отделно – от двама до четирима човека сержантски и офицерски състав. Сега едно ОДГ трябва да охранява 100 км. Във всяко ГПУ (б.а. – гранично полицейско управление) има по три ОДГ-та. Във всяко ОДГ има по 20-30 сержанти и патрулите, които изпращат, са от по двама човека, много рядко – по трима. А и там принципът е да се движат накуп – защото не са местни хора, а са от други общини на Бургаска или Ямболска област. Те се явяват и ти казват: „Началник, направи ми графика през ден, за да мога набързо да си изработя часовете.“ И за 12-13 дена той си изработва дежурствата и после се прибира по родните си места, за да си върши личната работа. А как беше навремето? При социализма командният състав стоеше на граничните застави по 26-27 дена в месеца, защото повече от 4 дена почивки не им се полагаха! Да не говорим пък за първите години, когато почивките в месеца им са били само по 2 дни. Чак след промените разрешиха на командния състав по заставите да почива по 8 дни на месец, но и тогава пак не беше както е сега.
– Макар че сте пенсионер, продължавате да се дразните от нередностите, които се наблюдават при охраната на държавната граница?
– А как иначе да реагира човек, като слуша изказването на министърката?! Според нея МВР не можело да пази селата, МВР не можело да пази и границата… Ами направете го да може! Просто от доста време в МВР не се иска да се работи. Защото на всеки, който е решил да работи, рано или късно ще му намерят цаката! Примерите са много – в такива случаи винаги се използва някой сакатлък, за да се разделят с този, който си върши работата! Обикновено изтъкват мотива, че даденият човек нямал „реализации“. А в действителност реализациите, които той е направил за 5 години, други не са ги направили за цялата си служба. Но обикновено гонят тези, които разбъркват нещата в дирекциите и карат всички да се размърдат и да започнат да работят!