С днешното си „Становище“ в защита на своята недосегаемост и срещу свободата на словото Съдийската колегия на ВСС написа пълната си диагноза и даде конкретните основания на организации като „Репортери без граници“ и „Фрийдъм хауз“ да ни сринат на още по-ниско от тазгодишното 111-о място в класациите си.
Въпреки, че едно становище би трябвало да е кристално ясно като послание, мисълта на уважаемите съдии във въпросното писание трудно може да бъде уловена, което поставя доста въпросителни и пред мисълта, изразявана в техните мотиви за решенията им по съдебни дела. Може би това е и причината да ги мъдрят толкова дълго, а такива като Мирослава Тодорова, забавила изготвянето на мотиви и решения за стотици дела, да бъдат награждавани с шефския пост на финансирани от „Америка за България“ уж граждански структури.
По всичко личи обаче, че съдиите във ВСС или не живеят в България, или напълно са се самозабравили, за да твърдят, че „Системните негативни коментари от политици, медии и публични личности, както и неглижирането на проблема постепенно формираха в обществото неадекватна представа за зависима, корумпирана, некомпетентна и неработеща съдебна система“.
На това място смеем да попитаме защо сред хулителите на съдебната система са пропуснали да споменат и Европейската комисия, която „системно“, вече 11 години след влизането на България в Европейския съюз, пише негативни доклади за реформите в тази система и за срам и позор продължава мониторинга на страната ни по Глава „Правосъдие и вътрешни работи“? Или Европейската комисия също има „неадекватни представи“. В такъв случай възниква въпросът КОЙ ѝ ги формира?
И защо Съдийската колегия свенливо премълчава този факт с безличното изречение в становището си, което гласи: „Трудът на българските съдии, прокурори и следователи, техният професионализъм, морал и отговорност системно са обезличавани с неверни и манипулативни информации, които доведоха до срив на общественото доверие в съдебната власт“?
Как така изведнъж на съдиите им домиля и за прокурорите, че и за следователите при положение, че именно шефът на тази колегия и по недоразумение шеф и на ВКС (ако много настоява, ще припомним как го оглави) Лозан Панов обикаляше институциите (Министерския съвет и президентството) с хули по адрес на главния прокурор Сотир Цацаров, извеждаше съдии на улицата пред Съдебната палата да развяват тоги (строго забранен акт) като разпопени попове с някакви си неясни искания, а освен това покани пак в Съдебната палата главния прокурор на румънската антикорупцционна дирекция Лаура Кьовеши, като пресавяше медиите и политиците, които могат да слушат лекцията ѝ, вероятно, за да не ѝ задават въпроси.
Между другото същият този Лозан Панов, който постоянно забърква някакви каши на съдебно и политическо ниво, е в основата и на сегашните абсолютно позорни атаки на една висша институция срещу една медия. Този човек най-сетне трябва да отговаря за поредицата си от провокативни постъпки пред цялото общество. И най-малкото, което може да направи в това отношение, е да освободи поста си.
По-нататък в логически нескопосания документ Съдийската колегия на ВСС заявява, че „Водени от своето вътрешно убеждение и по силата на правомощията ни определени със Закона за съдебната власт, членовете на Съдийската колегия, категорично заявяваме, че ще реагираме при всеки опит за въздействие и посегателство срещу независимостта на съдебната власт, съда и всеки български съдия“.
На това не само всяка медия, но и всеки гражданин ясно може да заяви, че воден от конституционното си право свободно да изразява мнението си, ще го прави, особено когато става дума за неадекватни решения на конкретни съдии, като осъдителната присъда спрямо ПИК и други медии по повод на отвратителните гаври на един учител по история с български светини.
Съдиите били съдели по вътрешно убеждение, на което никой нямал право да влияе. Медиите и гражданите също заемат позиции по вътрешно убеждение и никой не може да ги заплашва, че съдиите щели били да „реагират“. Защото в случая с Левски, Баташкото клане, Паисий, Симеон Велики и т.н. единствената адекватна съдийска реакция би била покаяние и извинение пред нацията, а не дращене на безсмислени становища.
Но в този ред на невчесани мисли Съдийската колегия съвсем естествено стига и до вече опасни за държавата твърдения, като се идентифицира със самата държавност. Ето как: „Налагащата се практика да се коментират и интерпретират съдебните актове през призмата на личността на съдията чрез груба, арогантна и обидна лексика са не само посегателство върху личността му, но и посегателство върху българската държавност, чийто представител е съда“.
Да, съдът е част от държавното устройство, както парламентът и президентската институция. Но това изобщо не означава, че хората в тях са богопомазани и недосегаеми, най-малкото защото всички те влизат там с избори. А работата на всеки представител на различните власти на изборна длъжност е под лупата на общественото внимание и подлежи на огласяване, оценяване и критика. Съдиите в никакъв случай не са изключение от това правило, независимо, че страхливо се крият зад общи законови положения, които засягат конкретните институции, а не личностите, които се озовават в тях.
Така че всяко решение на всеки съдия подлежи на огласяване и обществено обсъждане, особено в случай като този с учителя по история (не ми ес споменава това име) и съдия Силвия Хазърбасанова (това име трябва да се повтаря непрекъснато, за да бъде запомнено от всички, които са се почувствали засегнати от решението ѝ, още повече, че тя се ангажира и с набеждаване на една медия, за което ще ѝ потърсим отговорност в съда).
Съдиите и всички останали, които заемат изборни длъжности, трябва да проумеят, че в България няма свещени крави. А ако някой се чувства свещена крава, трябва да замине веднага за Индия, за да възползва от всички привилегии на тези животни, включително и да използват улиците за интимни нужди.
В края на т.н. „Становище“, Съдийската колегия на ВСС заявява: „Правото на мнение и свобода на словото са израз на съществуващата медийна среда и ролята ѝ на регулатор в правовата държава, поради което те са дълг, призвание и лична отговорност на информирани и компетентни професионалисти от обективни и независими медии“, с което ние трудно можем да не се съгласим. И още по-трудно бихме допуснали някой да оспорва това право на медиите.
Но точно по този повод категорично ще заявим, че хора с неконтролируема чувствителност не бива да се кандидатират за избираеми публични длъжности, защото никой няма да се съобразява с техните деликатни натури, а зорко и критично ще следи дейността им. Особено ако са съдии. Ако това не им харесва, да станат адвокати и никой няма да ги закача.
Наблюдавайки днешното заседание на Съдийската колегия, с озадачение установихме, че това са предимно жени. И се запитахме дали пък това не е в дъното на докачливото им поведение и устрема им да спретнат другарски съд на две медии, които не одобряват работата на определени съдии? Това навежда на мисълта, че амбициите в една или друга посока, подплатени с юридическо образование, което в момента у нас можеш да получиш къде ли не, едва ли са повод за една жена да си зареже тенджерите. Над този въпрос трябва да се замисли най-вече законодателят.
Именно законодателят трябва да се замисли и над въпроса дали поругаването на национални светини не трябва да залегне като член в Наказателния кодекс. И дали членовете, по които докачените персони съдят журналисти на тълпи заради душевни разстройства и ги осъждат, не трябва да се прецизират с изисквания за представяне на медицинско свидетелство, напускане на поста до приключване на водените от докачените дела, ново освидетелстване, ако постигнат осъдителна присъда, за да се върнат на поста, и отстраняване от поста, ако медицинското свидетелство не доказва, че са душевно разстроени, защото лъжат.
Отбранителната становищна позиция, която днес Съдийската колегия на ВСС зае спрямо една медия, е крещящо доказателство само за едно: „Ти се гневиш, о, Юпитер! Значи не си прав.“