Пише „българия“ с малка буква, защото станала нарицателно
Христо Стоянов е автор на възхвалявани до небесата от феновете му книги, и в същото време анатемосан, даден на съд заради същите книги. Но той си остана на своите позиции въпреки всичко. Винаги е бил бохем, ценител на живописта, а сега се е запътил с леки стъпки към своята 60-годишнина. Роден като габровец, се превърна във варненец и вече 11 години се разхожда с морския бриз край морската ни столица.
– Христо, как от сухоземен човек станахте морски? Живеете вече 11 години във Варна?
– Всъщност опитите ми да се заселя във Варна са отколешни. Преди 45 години работих в Девня – тогава Долината на химията беше Национален строителен обект. Бях монтажник. Преди това баща ми живееше и работеше в Девня. След като почина, започнах да работя в неговата бригада. Бях се записал да уча след осми клас в Средното морско училище. Мечтаех да стана капитан на кораб, а пък сега съм „адмирал на думите“.
Може да се каже, че съм изпълнил мечтата си. При мене мечтата е като закана – заканя ли се да направя нещо, то става… Има нещо странно и не съвсем редно в моето дълго преселение към морето. Бях 14-годишен, когато започнах да атакувам морската си мечта. Сега съм на 60. Оказва се, че по-дълго съм мечтал да живея край морето, отколкото ще живея край него…
– Кои от вашите книги се радват на превод в чужбина? Канят ли ви там на премиери?
– Скоро в Русия, в алманах „Золотой пегас” преведоха един от разказите ми от новата ми книга „Ами това е”. Нарича се „Кой ни открадна”. Започнаха превод на книгата ми „Копелето – Евангелие от Юда” в САЩ. В Русия се уплашиха да преведат „Скритият живот на една помакиня”. Обясниха ми, че има негласно споразумение с мюсюлманите в Чечения. Въпреки че романът не излезе там, това ме накара да се възхитя отново на руския народ. Извън очаквания финансов резултат, те поставят на преден план националните интереси. Въпреки че романът се занимава и описва сблъсъка на две цивилизации в едно помашко семейство. Това, което съм писал преди 20 години, се случва сега в глобален мащаб. Само че една книга трябва да се чете, не да се отрича. Българинът започва отзад напред – първо отрича, после, в редки случаи, чете.
– Продължавате ли „битката” с тези , които забраняват да пишете това, което знаете и в което вярвате? Защо се възмущават от езика ви или наричат циник?
– Че кой не се е възмущавал от езика на истината?!… Просто не умея да лъжа. Някои нарекоха този език вулгарен, защото не прочетоха любовните увертюри, а само… техния резултат.
Прочетоха чукането, не любовта…
Знаеш ли, мама цял живот ми доказваше, че няма мръсни думи. Има мръсно мислене с думите. Баба ми Роса, нейната майка, псуваше непрекъснато. И красиво. Но същата тази жена се е вдигала от родилното ложе и е влачила плацентата от раждането подире
си, оставяйки кървава диря в снега, за да застане между пушките на сръбските граничари и дядо ми. И им казва: „Прво пуцайте мене, после Андону”… И така спасява дядо ми, а през 1945 година емигрират от Сърбия.
Някой смее ли да нарече тази жена вулгарна?
Думите нямат синоними. И ситуациите в една книга могат да бъдат описани такива, каквито са. Не може в главата на автора да е зловещо и пъклено, а той да кичи рогата на дявола с водни лилии и трендафил… Не може течението от трипера да се описва като Божествен елей… Ето, това ще бъде цинизъм. А аз съм писател – не циник…
– Имате ясна теория за църкви и за джамии. Бихте ли разяснили?..
– Ние не можем все още да обособим думите – църква и черква. Черквата е Храмът, мястото за молитва. Църквата е институцията. Българинът и там доказва, че няма устойчива вяра. Той влиза в черквата да помоли за прошка, да му се помогне. Не защото вярва!
Ето, това го има дори в Батак. Той влиза да търси закрила. В църквата в Батак по време на Априлското въстание не влизат герои – героите са в Балкана. Тези, които влизат в черквата, са могли да влязат и в джамия тогава, ако тя им е гарантирала живота. Не е имало такава наблизо… Но другаде е имало и сме го доказвали, нали? Вярата в Бога е различно от уповаването в Него. Българинът не вярва, българинът се уповава на Бог. Ето, заради това и вярата ни не е устойчива. Някой направил ли е опит да преброи колко пустеещи черкви има в България? И страшно е, не че има пустеещи, че до пустеещите черкви се строят нови. Вместо да съхраним старата черква, ние предпочитаме строежа на нова. Защо? Кому е нужно?!… Може би защото новата ще е по-голяма и в този смисъл ще е по-видима от Господ?… Но колкото е по-голяма черквата, толкова и по-невидим и малък до нея е този, който я издига. Той е вече в сянката й и не се забелязва. А относно джамиите… Няма нови джамии в традиционно населените с турско малцинство български граждани. Но се строят нови джамии там, където са помаците… Същият феномен като при строителството на новата черква до старата пустееща… Това е най-сигурното доказателство, че изповядващите исляма са българи. Оставят да се разруши и да запустее старият храм, докато в същия двор строим нов…
– Какви хора са най-близо до вас? Имате ли вечни приятелства?
– За да има вечни приятелства, трябва да има вечни хора. Аз не съм вечен – просто искам да оставя вечна следа с думите си. Някой ще каже, че високо летя. Ще отговоря, че все пак аз летя, а не съм се вкопал в земята. И тези, които летят с мен, са моите приятели. Не тези, които смешно подскачат отдолу и посягат с лапички да свалят летящите.
Останаха ми малко приятели, но истински приятели.
Понякога идейно сме се разминавали, понякога самите те помежду си не са се разбирали и аз съм бил свързващото звено между тях… Приятелството не е по-голямо, или по-малко. Приятелството е като брънки на верига. Забелязвала ли си – живееш с една компания, група приятели. Единият някой ден изчезва, и… вече няма група приятели. Приятелството в този смисъл е оттам нататък – ако един от приятелите си отиде, групата да продължи да съществува, приятелствата да продължат. Винаги съм смятал, че приятелството започва от момента, в който единият си отиде от този свят. И ако останалият жив продължи да поддържа близките на приятеля си – семейство, другите приятели – то той наистина е бил приятел. Останалото са етикети. Като в супермаркет – кило приятелство, литър и половина другарство…
– Разкажете за вашите срещи и случки със събратята ви по перо Виктор Пасков и Христо Калчев?
– Писателят е Виктор. Калчев доказа само, че с такъв труд – писане – може да се живее в България. Но чрез естетически компромиси. Виктор не направи компромиси. В живота бе по-различно. В живота Виктор правеше компромиси.
Ицо не направи. Той удави всички компромиси във водката. Но, за умрелите – или добро, или нищо. Карал съм се и с двамата, един път дори бих Виктор… Пиянски истории. Въпреки че при мене пиенето само увеличаваше усещането за безкомпромисност. Тримата писахме и рецензия за книгата на Кембъла. Както и да е. Светът стана по-безинтересен без двамата. И Емил Трифонов – Кембъла, разбира се. На когото още не можем да погледнем като на писател, а е крайно време… Защото Кембълчето не беше шоумен, какъвто го изкараха медиите, а писател. И то какъв писател само!!!
Чешит и романтик едновременно
Както сам е изчислил, ако се броят девет месеца назад от датата на раждането му, колкото трае бременността, ще се установи, че Христо Стоянов е заченат по време на Априлския пленум на ЦК на БКП. Родил се е с летящ старт със завидните 5 килограма и 200 грама, тъй като не е имало доктор в родилната зала и в момента, в който се е изстрелял към белия свят, току-що влезлият лекар го хваща във въздуха… През 1969 г. се заселва с майка си в гр. Смолян, където живее допрели десетина години. От тогава, до сетните си дни, изчислени от него до след 2056 г. смята да живее във Варна. Автор е на 19 книги, от които седем стихосбирки: „Шепа живот“, „Сатири-II“, „В очакване на живите“, „Небесна каторга“, „Сбогуване с пейзажа“, „Носталгия по варварите“… След като престава да пише поезия на 40-голишна възраст, Христо Стоянов започва да пише проза. Нашумява със скандалните си романи „Скритият живот на една помакиня“, „Рязаният поп“, „Братът“, „Копелето – евангелие от Юда“, „Другият Левски“. В заглавията на последните му книги с къси разкази и публицистика, „българия“ е с малка буква, защото според писателя „я превърнахме в нарицателно“.
Мама беше готвачка в работнически стол
,,…А пък работниците в Девня ги хранеше мама, която беше готвачка в стола. Аз свиквах с известността тогава, защото нямаше друго дете, на което да казват, че е син на Иванка готвачката и Буката. Не е лесно да си известен и аз внимавах с тая известност и на всички свалях шапка и им казвах „Добър лен“. И тогава те се възхищаваха от това, че Буката и Иванка готвачката са възпитали такъв син. Ходех въоръжен с лъкове и прашки, но като ме питаха къде отивам, винаги казвах, че отивам по любов. От тогава зная, че любовта е нещо много хубаво и си заслужава човек да живее зарази нея. И това чувство то запазих. Зная само, че когато се представя на Бог някога и той ме попита къде съм бил, ще му отвърна, че съм ходил по любов… Колко малко му трябва на човечеството да разбере, че ние всички сме излезли за малко от Рая, колкото да дойдем тука за „малко по любов“. И ако любовта ни е била истинска – ще се върнем в Рая, ако не е била – ще заварим райските порти заключени и ще отидем на друго място… Сигурно заради това, когато се отбия за малко тука – все по-за малко и по-за малко – аз потъвам в любов. Нищо не може да изобрази толкова истински любовта…“
Източник: в-к Шоу