Наближава новата 1972 година. По традиция станция „Родина” към „Българското национално радио” в навечерието на празника кани известни наши артисти да поздравят сънародниците ни зад границата. Паша Христова е кратка: Нека моята песен бъде сърдечен полъх от родината”. После запява „Спри, мое време”. В онези минути, когато се излъчват тези думи, никой не може и да си помисли, че чува последното интервю на любимката на милиони българи. Че само след дни животът й ще секне. Че насред ужасната нощ на 21 декември 1971 година тя ще изчезне завинаги . Съдбата й бе отредила само 25 години на грешната ни земя, но не и участта да бъде забравена.
На 16 юли Паша Христова щеше да навърши седемдесет години. Ако не беше катастрофата.
Странно, но всичките писания и филми за голямата певица започват именно от нея – от катастрофата. Въпреки че тя не е началото, а краят. Но може ли да се говори за край въобще, след като още слушаме песните й, радваме се на таланта й и въздишаме. .. Карма, казват. Може и така да е, но от това не става по-леко. Нито по-честно.
Малката Парашкева, която после ща стане голямата Паша, няма късмета да се роди под много щастлива звезда. Поне така изглежда в началото. Тя е само на пет години, когато родителите й се развеждат. Дните й балансират между бащата и майката, но жената, която истински се грижи за нея, е нейната баба. Тя я води на уроци по цигулка, поне докато има възможност да ги плаща, насърчава я да пее, след като е забелязала таланта й.
На тринадесет години съдбата й нанася нов, още по-тежък удар. Бабата умира кротко в съня си. Казват, че както всяка вечер двете са били заедно в леглото. От този ден като че ли усмивката на момиченцето задълго помръква. Още повече че баща й, известният фотограф, е категоричен: Дъщеря му няма да става кръчмарска певица.
Следва нейният първи и единствен бунт срещу родителската воля. Бяга през прозореца, за да може да учи музика. Но битието я води в съвсем друга посока. Постъпва на работа като чертожничка в „Балканкар”. Там среща съпруга си, конструктора Васил Иванов. Ражда се Милен. Междувременно обаче се явява на кандидатстудентски изпити за Естрадния отдел на Българската държавна консерватория. Кандидатите са петстотин.
Приемат нея и бъдещия ас сред мъжете певци Борислав Грънчаров. Учи, но не бърза да напусне работата си на чертожничка. Прави го година по-късно, след като напълно се е убедила, че има талант и музиката е бъдещето й. За да се справи с говорния си дефект, по съвет на преподавателя си Иван Стайков вади двата си предни зъба и ги заменя с изкуствени.
Ансамбълът на строителните войски е мястото, където Паша Христова прави първите си стъпки на професионален изпълнител. И те се оказват съвсем успешни. През 1967 година на фестивала на забавната песен в руския курорт Сочи журито й присъжда златен медал и първа награда.
Талантът й бързо е забелязан и същата година тя редом с Борис Гуджунов е солистка на „ролс-ройса” сред българските естрадни
формации за времето си. Оркестър „София” се ръководи от Николай Арабаджиев-Фучо, съчетал по прекрасен начин таланта на диригент, композитор, пианист и кларнетист…
Този състав е най-добрата ракета носител към успеха за всеки български музикант. Той е събрал най-добрите родни свирачи и неизменно участва във всички големи естрадни форуми: като се започне от „Златният Орфей” и се завърши с радиоконкурса „Мелодия на годината”.
В спомените на виртуоза на цигулката и саксофона Димитър Симеонов първата среща с новата солистка изглеждат така: „Доведоха едно момиченце, така, с плитки, скромно, така скромно облечено и като запя, ние както седяхме така, просто усетихме, че това е страшен глас”.
Покрай оркестъра Паша Христова среща и най-добрите си приятелки Мими Иванова и Мария Нейкова. В спомените на много телевизионни зрители още е живо едно чудесно тяхно изпълнение на песента „Яворова пролет”, което тогава се превърна в хит и спечели голямата награда на радиоконкурса през 1970 година.
В навечерието на Световния фестивал на младежта и студентите, който през 1968 година се провежда в София, поетът Найден Вълчев пише текст за песен, посветена на величавото събитие. Факторите обаче го отхвърлят бе колебание. Не става. Две години след това го чете композиторът Димитър Вълчев и възкликва: „Те са идиоти, музиката сама си звучи в тези стихове.
Скоро текстът е облечен в ноти, а за пеенето маестрото се доверява на, както той се изразява, „една млада певица – Паша Христова” . Това научаваме от документалния филм „Мистерията Паша” на автора и режисьор Емил Дилчев. Поетът чува на репетиция песента и си казва: „Нищо по хубаво за моите думички не можеше да се случи. Паша я изпя прекрасно”.
Същата тази песен през 1970 г. печели първа награда на „Златният Орфей”, а близо тридесет години след това е обявена от слушателите на Националното радио за хит на изминалото столетие. Днес едва ли има нашенец, независимо къде е по света, който да не я затананика още докато чуе първите й акорди: „Добър вечер, приятелю млад… Тази песен се казва „Една българска роза”. На „Орфея” през 1979 г. Паша изпълнява и песента, която взема „Гранд при” – творбата на Йосиф Цанков по текст на Димитър Василев и аранжимент Николай Арабаджиев „Повей ветре”.
Дует с Мария Нейкова (вдясно)
Само за шест години, след като е записала първата си песен „Щъркелът пристигна пак” на Зорница Попова”, Паша Христова е звезда с особен блясък. Печели конкурси, познава я и я обича публиката не само у нас, но и в Полша, Румъния, СССР. За необичайно кратък срок записва 59 песни в единственото тогава национално радио според автора на биографичната книга за нея – журналиста Иван Георгиев.
И докато на сцената тя е вулканът, възхитителната, красивата, докато там всичко е като в прекрасен филм, далеч от прожекторите приятелите й виждат един свит, притеснен, объркан човек. Най-близките знаят причината. Кръстопътят. Втори път стрелата на Амура я е поразила тежко. Паша е лудо влюбена в Николай Арабаджиев. Трябва да вземе решение. Синът й е само на две години. Две семейства са пред разруха. Всичко това поражда угризения, дори трудно прикриван срам. Нещата обаче са необратими: „Това, че се събра с Фучо, е най-доброто, което можеше да се случи на Паша. Може да звучи несправедливо заради предишното й семейство, но така беше. Той беше невероятен музикант и у него тя откри своята половинка, твърди години по-късно Мими Иванова.
Самолетът Ил-18 се разцепва на две
Катастрофата: атентат или нелепа трагедия?
Паша Христова и Николай Арабаджиев. Лудо влюбени, красиви и талантливи. Такъв ще ги запомни мразовитият 21 декември 1971 година. Никой още не знае, че им остава съвсем малко. Само няколко часа.
В чакалнята на аерогарата вървяхме прегърнати, смеехме се и запяхме „Гълъби над София”. Разказва 25 години след този фатален ден пренеслата се също в рая Мария Нейкова. Тогава тя има рожден ден, който никога по-късно не празнува. Документът е от филма на Нушка Григорова „Спри, мое време”. Борис Гуджунов също потвърждава особено приповдигнатото настроение на всички от оркестъра. Още повече че веднага след завръщането им предстои добър контракт за шест месеца в Германия. И така, говорителят вика пътниците от София за Алжир.
Основната част от тях е културна делегация, тръгнала да представи страната ни в „братската” африканската държава.
Пред приятели, преди да тръгне, Паша споделяла, че не й се пътува. Предпочита да остане на Коледа при сина си. Да украси елхата. Но желанието да бъде до голямата си любов и фактът, че тя е звездата в програмата, надделяват. Двамата са на втората седалка зад пилотската кабина. Държат се за ръце. Щастливи са.
Самолетът „Ил-18”, управляван от един от най-опитните ни летци – Борис Луканов, возил неведнъж и Тодор Живков, излиза на пистата и побягва устремно напред. Достига скорост 250 километра в час. Отлепя се от пистата. Тръгва нагоре, но в един миг извива рязко. Лявото крило заорава пистата и избухва в пламъци. 28 са мъртви. Повечето са седнали отпред. Сред тях са Паша Христова и Николай Арабаджиев-Фучо, шестчленният екипаж, командирът.
Останалите 73 живи никога няма да забравят тази ужасна нощ, въпреки че дълго няма да искат да говорят за нея. Преди три години в предаването „Музикална академия” Борис Гуджунов се върна към страшните си спомени: „В момента, в който самолетът се вдигна, започна да издава странен шум и двата двигателя вляво започнаха да бучат и свалиха оборотите. Десните продължиха да работят на пълна мощност и завлякоха самолета, усукаха го наляво. В следващия момент крилото задра земята. При мен дойде огромен сноп искри, които ме задушиха. И Паша, и другите са останали без глави. Когато паднахме със самолета, искаха да подпишем декларация, че няма да ги съдим.
Това разказа певецът през ноември 2013-а, година и половина преди да умре. Във фаталната нощ той има късмета да се добере до изхода, да скочи и да избяга надалеч, макар и със счупени крайници.
Макар че на всички е забранено да говорят, различни версии се стремят да обясняват причините за катастрофата. Според една от тях в тази нощ е трябвало да бъде убит вторият пилот на самолета, защото се гласял да разкаже на Тодор Живков за големи престъпления в авиокомпанията.
Със съпруга си Васил Иванов и малкия Милен в количката
Човешката фантазия няма граници: има и абсурдни слухове, граничещи с цинизъм, че Паша е била бременна от Тато. И за да се избегне скандалът, той наредил да свалят самолета. Тук верен е фактът, че певицата наистина е носела още един живот в себе си, но той е плод на любовта й към Николай Арабаджиев.
Според официалната версия самолетът „Ил-18” е излязъл от ремонт малко преди катастрофата. При него е допусната грешка: въжетата, с които се управляват елероните – подвижните части в краищата на крилете, са били неправилно свързани. Когато той е вече във въздуха, се появява вятър, който го накланя на една страна, пилотът се опитва да постави машината отново в хоризонтално положение. Поради неправилното свързване на въжетата обаче тя се накланя още повече, крилото се удря в пистата, корпусът се пречупва на две и избухва в пламъци. До дело не се стига. От разследването на журналистката Миролюба Бенатова научаваме, че машината е застрахована за милион долара и при доказана вина на определени лица застрахователите ще си искат парите от държавата.
На 45 синът отлита при майка си
На 23 декември 1971 година Паша Христова е погребана в католическия парцел на софийските централни гробища. Седмица след това в новогодишната програма на телевизията тя е на екрана красива и жизнерадостна, сякаш за да каже на българите, че песните й ще са живи вечно.
След смъртта на Паша „Бяла песен” става мелодия на годината, издават първата й дългосвиреща грамофонна плоча и й присъждат званието „Заслужила артистка”.
Синът й Милен Иванов, който остава сирак на две години, израства с разказите за майка си, нейните снимки и образа й от телевизионния екран. Той не тръгва по нейния път. Става инженер, работи в автосервиз. Отглежда син и дъщеря. Цял живот търси истината за трагедията, но винаги стига до непробиваеми стени.
Той не може да си обясни как майка му е щяла да пътува, след като международният й паспорт е бил намерен вкъщи. И защо смъртният й акт е издаден близо месец след погребението. Тези въпроси Милен отнесе в отвъдното.
Отиде си на 31 декември 2014 г. само на 45 години, поразен най-страшната болест.
Тогава пред в. „ШОУ” режисьорът Олег Ковачев, който също направи филм за Паша, каза: „Всяко семейство има своя карма…”. Предполагам, че ако са се срещнали там горе на небето, най сетне са щастливи заедно двамата.
Подготви: Исак ГОЗЕС