В началото на прехода, кога- то парламент все още не беше мръсна дума, а депутатите не бяха любими обекти за псувни по трамваи, тролейбуси, автобуси и квартални пейки, се появи една ексцентрична персона от СДС – народният представител Маргарит Мицев. Той беше избран в 36-ото народно събрание (1991-1994), но стана национално известен със сълзливата история, която разказа след въпрос откъде има спестени 3 милиона лева (невероятни пари за онова време).
КОСТЮМАРИТЕ ОТ НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ СТАНАХА ОБОБЩЕН ОБРАЗ НА КОРУПЦИЯТА И ПОВСЕМЕСТНИЯ РАЗПАД
Мицев отговори с разтърсваща мелодрама – пестял пари от закуски. Докато другите набивали банички, той стоял гладен и горд, но пък парите в буковата му сметка се увеличавали. Съдбата след това го измете-нанякъде, за да блесне десетина години по-късно с новината,-че сменя партията и отива в НДСВ, но след това отново се изгуби в мъглата от събития. Именно през историята за закуските хората в страната масово разбраха, че са били излъгани и че това, което щеше да стане печално известно като преход, всъщност е политическо мошеничество в невероятен мащаб. Вместо промяна дойдоха тези с „парите, спестени от закуски“. Вместо визионери се появиха мишкуващи кариеристи от времето на комунизма, които ревнаха, че са новите морални стожери на демокрацията. Вместо държавници се появиха политически вампири. Започна тотална подмяна на стойности, системна деградация и диктатура на пълната безизходност. Новите елити решиха, че вече няма да се къпят в сиромахомилски страсти и че трябва да могат да си извадят костюмите за по 5 хиляди евро, без да се налага постоянно да дават обяснения откъде са парите. От закуски бе, бунаци. Заради това Елин-Пелиновият Андрешко бе припознат като злодея от историята. Андрешко е символ на дребния бунт на електоралната единица срещу мощта на държавата и нейните данъчни органи. Бунтуващият се социално избирател трябваше да бъде заклеймен, наритан, преследван и порицаван. Андрешковщина стана презрителна дума. Пестящите от закуски искаха да си осигурят несменяема власт. А властта в една бананова република, тоест в страна, която изцяло зависи от външни сили и процеси, може да бъде разклатена единствено от гладните, от недоволните, от съпротивляващите се, от тези, които имат силите да питат „защо вие имате, а ние нямаме“
Това е травматичен въпрос, въпрос табу. Днес вече никой не пита депутатите откъде имат парите си. За аксиома е прието, че едните са по-равни, разбирай, по-богати от другите. Без обяснения.
На старта на 44-тото народно събрание е добре да се обърнем с гняв назад, защото без осъзнаване на виновното минало бъдещето винаги ще остане зад далечните хоризонти и никога няма да се появи. През годините парламентът се превърна в дежурния виновник за провала, а депутатите – в символ на упадъка на държавата. Можем до утре да си играем да търсим интелектуални аргументи, че това не е така. Хората са основателно озлобени и социално озлочестени. Пред техния гняв може единствено да се мълчи.
Повечето парламенти през последните 28 години започват с уверенията на изкачващия се по стълбата човек от „Приказка за стълбата“ на Смирненски: „Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!“, и все завършват с изумление как този глупав, тъп и досаден народ не разбира колко много за неговото добруване е било свършено.
Това е вечният интелектуален парадокс на елитите. Те все гледат да работят за доброто на хората, а най- накрая , когато гневните тълпи ги поведат към ешафодите, се чудят какво се е объркало. Ами това, че натрупахте несметни богатства. Това, че докато едни се чудят как да си платят сметките, други през седмица пускат селфита от най-скъпите световни курорти. Заради това, че децата на едните се чудят как да си намерят работа за 800 лева, а децата, внуците и правнуците на другите са с уредено бъдеще от първия си миг. Те (децата) учат в чужбина, а тези, които решат да се върнат, все си намират работа в лъскави банки, просторни офиси и други такива екстри, където не им скърцат със зъби за всеки ден с болничен по болест или пък да ги глобяват за всяко извънредно ходене до тоалетната.
Заради това, че едните си вдигнаха палати с високи огради, за да не правят публичен лукса си, а другите станаха клиенти на мафията на частните съдия-изпълнители, колекторските фирми и партийните активисти, превърнали се в нова държавна бюрокрация, непробиваема и трудно подвижна. Заради това, че едните започнаха да смучат грантове като алкохолик водка, а другите едвам дочакват до заплата и се налага да прибягват до бързите кредити, за да не стоят децата без хляб и ток. Тези социални контрасти раздират България като невидими телени мрежи, впили са се в нейната обществена плът, но никога, ама никога не се превърнаха в централна тема за парламента. От гледна точка на отчаяния депутатите се занимават с пълни глупости, защото той не може да разпознае своя живот в техните думи, не открива себе си в решенията и заради това се гневи на всяка стотинка, която взимат, и сум- ти пред техния брой. Ако водим сериозен разговор, можем да кажем, че парламентът наистина умишлено е превърнат в мишена за народния гняв и ярост, докато олигархичните елити на съвсем други места и пространства трупат дебелите си гуши. Но е факт и че мицевщината, сектата на „спестителите от закуски“, става все по- добре парламентарно представена. Това е
социален конфликт в драматичен размер и ако не се намери изход от лабиринта на омразата, то любим спорт на народа ще стане нахлуването в Народното събрание. Но не като онези изнежени автори на пърформанси от лятото на 2013 година, а от онези дивите, лошо гледащите и псуващи през зъби, защото това им е останало като последно политическо оръжие за борба с несправедливостта.
И изходът е само един. Историята трябва да почне на чисто. Но точно тук идват другите изнежени, които казват, че справедливостта не била гарантирана. Тя била илюзорно понятие. „Справедливостта е класово понятие и е недостижима“, каза миналата седмица Владислав Горанов. Той също е избран за депутат в 44- тия парламент и влиза в него с това върховно самопризнание. Значи в България има класи. Едната иска митичната справедливост, а целта на другата е никога да не я даде.
Приказките за съдебна реформа, икономически растеж, стабилност, иновации – всичко това е технологичен речник, който трябва да маскира обществото на Вечната несправедливост. И тези гневните и псуващите може и да нямат политическия речник, за да изразят своя протест и да опишат своето недоволство, но май подсъзнателно знаят и разглеждат нещата класово. Те са от класата, която няма да получи справедливост. И трябва да се примири, че в рамките на краткия си живот няма да види някакво качествено подобрение за себе си или за децата си. Един бивш министър на транспорта навремето бе казал, че е логично синът на министъра на транспорта да се занимава с транспорт. Което ще рече, че синът на таксиджията също цял живот трябва да върти геврека като баща си. Справедливостта е класово понятие. Не ви ли го казаха? Какво чакате още.
Но хората чакат. И това е големият смисъл на отговорността. Отчаяните все още имат надежда за промяна. Бедните – че ще дочакат по-добър живот, по-добра здравна система, образование за децата си. И то напук на наглеците в скъпите костюми, които са тръгнали на бегом по стълбата нагоре и вече чуват стоновете отдолу също като героя на Смирненски: „О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!“.
Напук на тях трябва да се участва в политиката, и то безцеремонно и класово, напук на тези, които приключиха с класите и си помислиха, че този марксистки кошмар повече няма да ги преследва. Това е отговорността пред всички депутати, които влизат с идеята, че справедливостта не е недостижима. Навремето в един парламент народните избраници в първия си работен ден получиха копие от „Приказка за стълбата“. То не помогна. И това Народно събрание отиде в историята обругано и хулено, защото не успя да чуе какво точно казват хората. Между другото, малко хора знаят за тефтерчето на Смирненски.
Той пише в него до деня на своята смърт, която го спохожда едва 25-годишен. Един от записите в него е покъртителен. Големият поет си играе с думата „лакеи“. Тя получава свръхсмисъл в неговото литературно упражнение – „Мръсни лакейчета! Аристократични блюдолизчета!“, а малко по-нататък потресаващите думи: „Лакеюшки! Лакейчонки! Ла-ла-ла! Ла-ла-ла! Лакейчен-ченчета!“.
Авторът на „Приказка за стълбата“ е гледал в бъдещото, достижимо единствено за хора на прага на смъртта. Заради това всеки народен представител, а имам предвид и себе си, трябва да знае и за тези думи на Смирненски. Костюмарите сигурно ще ги презрат. Но това е присъдата на Смирненски за тези, които са се качили на стълбата и се правят, че не виждат какво става долу. Така че, драги колеги, имайте срама, ако не от народа, то поне пред паметта на гениалния поет.