Живи ли са те?
Група търси истината: Фалшифицирана ли е смъртта на десетки германчета
Карин Раниш от самото начало не вярва, че двегодишният й син е починал в болница в ГДР. Заедно с други майки тя тръгва да търси истината. И разкрива един потресаващ разказ за откраднатите деца на ГДР, пише в свой материал DW.
Карин Раниш, съпругът й Бернд и трите им дъщери са в напрегнато очакване – предстои ексхумацията на Кристоф, първородния син в семейството. През юни 1975 г. той е бил обявен за мъртъв в една болница в Дрезден. Тогава детето е само на две години. Дрезден е част от комунистическата ГДР. „Израснахме със системата и с идеята, че трябва да вярваме на всичко, което ни се казва. Разбира се, имаше много неща, в които не вярвахме, но не можехме да действаме срещу системата“, разказва Карин Раниш. Това, в което тя обаче от самото начало не може да повярва, е историята за смъртта на малкия ѝ син.
През 1960-те години семейството държи малко шивашко ателие в Дрезден, а малко преди издигането на Берлинската стена, сестрата на Карин избягва в Западна Германия. Според Ивон Раниш, най-голямата от трите дъщери, поради тези обстоятелства родителите й вероятно са били нарочени от властите. Карин и съпругът й гледали все пак да не се набиват много на очи и водели нормален живот… до сутринта на 22 юни 1975 година. Тогава 2-годишният им син Кристоф неволно се залива с вряла вода. Засегнати са предната част на тялото и бедрата. „В линейката попитах докторите дали има опасност за живота му и те ми отвърнаха, че са виждали деца с много по-тежки изгаряния да оцеляват“, спомня си Карин.
Ужасната вест
Детето е откарано в университетската клиника в Дрезден, където лекарите отново уверяват Карин, че раните не са фатални и че детето ще се оправи. След това жената е отпратена у дома. Не й е позволено да остане в болницата, но й е разрешено да се обади по-късно по телефона, за да й кажат как е синът й. „Лекарите казаха, че момчето ни се справя сравнително добре“, спомня си тежките дни Карин.
На следващата сутрин обаче майката и бащата са извикани спешно в болницата, където им казват, че Кристоф е починал. „Лекарите не проявиха никакво съчувствие, никакво съпричастие, просто ни казаха: мъртъв е, и толкова“, спомня си Карин. Молбата на родителите да видят тялото му е грубо отхвърлена; казват им, че трупът вече бил преместен в патоанатомията. На следващия ден отново им е отказан достъп.
„Когато сте в шок, не сте в състояние да задавате допълнителни въпроси. Бяхме напълно безпомощни“, разказва Карин. Тя и съпругът й никога повече не виждат детето си. Дори на погребението, защото ковчегът е запечатан.
Това, че не им е позволено да видят тялото, както и издаването на два смъртни акта, в които се посочват две различни причини за смъртта, а именно – изгаряне и остър белодробен оток, карат Карин да се усъмни. „Винаги съм чувствала, че той е жив някъде, че не е възможно да е мъртъв, просто в цялата история има толкова много несъответствия.“ Само че режимът в тогавашната ГДР е такъв, че Карин няма право да задава въпроси на лекарите или на властите. „Лекарите бяха богове в бели мантии, никога не биваше да се съмняваме в онова, което ни казват. Всичко, което ни казваха, се смяташе за правилно. А пък ако не си съгласен, можеше да ти се случи нещо”, допълва дъщерята Ивон.
Откраднатите деца
Ивон е родена година след смъртта на Кристоф. Когато други родители започват да споделят вярата си, че децата им, обявени в източногерманските болници за мъртви, вероятно все още са живи, майка й за първи път се престрашава също да сподели своите съмнения. „Бях шокирана, дори не се замислях, че такова нещо е възможно. Казах на майка ми, че трябва да направим нещо“, разказва Ивон.
През 2014 г. Ивон създава група, наречена „Откраднатите деца на ГДР“. Днес групата има 1 750 членове. Една трета от тези хора издирват деца, насилствено взети от родители, считани за политически неблагонадеждни и осиновени от верни на режима семейства. В Германия това все още е една неизследвана част от историята; предполага се, че случаите с насилствено отнети от родителите им деца са стотици и дори хиляди.
Останалата част от членовете на групата се опасяват, че предполагаемите смъртни случаи на децата им в източногерманските клиники навярно са били фалшифицирани – и техните деца в действителност са били откраднати от режима и може би също дадени за осиновяване. Сред тези членове на групата има много майки, на които – малко след раждането на детето им – е било казано, че детето е умряло, но не им било позволено да видят телцето му.
Писмени доказателства, че болничният персонал или държавните органи са отвличали бебета, за да ги дават или продават на други семейства, няма. Въпреки това говорителят на групата Франк Шуман смята, че е съществувала система, която вероятно е била свързана с трафик на деца, търговия с органи или дори с медицински опити. „Те на практика са извършвали всичко това без писмени указания и са създали такава система с помощта на държавните тайни служби“, смята Шуман.
Групата е извършила пет ексхумации през последните пет месеца, но нито една от тях не е довела до убедителни резултати. В един от гробовете не са открити никакви останки, а в друг са намерени само животински кости. Шуман предупреждава семействата, тръгнали по този път, да бъдат подготвени за онова, което може да ги очаква. „Ако си имал съмнения цели 40 години и изведнъж истината се изправи пред теб, трябва да си наясно как да се правиш с нея“, казва той.
Издирванията продължават
Семейство Раниш вярват, че ексхумацията и ДНК тестът са най-добрите им възможности в момента. „Искаме да имаме яснота“, казва Ивон и признава, че дори в гроба да се намират тленните останки на брат й, те никога няма да разберат как точно е умрял. Резултатите ще бъдат изпратени в лаборатория по съдебна медицина в Бон, заедно с ДНК проба от Карин. Ако тестът за ДНК се окаже неубедителен или няма съвпадение, Карин казва, че ще продължат с търсенето. „Не знам дали ще открием нещо, това ще бъде много трудно, ще видим какво ще се случи, но определено няма да се откажем“.
Флориан Щийгър, който е директор на Института по история, философия и етика на медицината в университета в Улм в Южна Германия, ръководи научен проект, чиято цел е да хвърли светлина върху случаите на деца, които вероятно не са починали в болницата, а са били отнети от родителите им. През последните месеци той провежда интервюта със семействата, преглежда свидетелства за раждане и смърт, доклади от аутопсии и документи на Щази и възнамерява да публикува резултатите в средата на 2019 г.
Досега, казва Щийгър, не са открити никакви доказателства за системност на случаите. Но той не изключва и теорията на Франк Шуман – ако тя обаче е вярна, това би означавало, че системата е подсигурявала мълчанието на много хора. „В такъв случай мнозина трябва да са били поставени под толкова голям натиск от страна на държавата, че са били принудени да извършат подобно престъпление. Вероятно държавата е трябвало да полага много усилия, за да бъде напълно сигурна, че всички участници в схемата ще си мълчат.“
Публичността около тези случаи доведе до някои развития. През септември миналата година парламентарната група на канцлерката Ангела Меркел заяви, че се занимава с изработването на законодателни мерки за удължаването на сроковете за съхранение на архиви в болниците, в центровете за осиновяване и регистрите за раждане и смърт.
Предлага се също така създаването на база данни, в която потенциално засегнатите родители или деца да могат да представят своята ДНК за сравнение.
По публикацията работи: Красимир Ангелов
dnes.bg
Вижте най-добрите оферти за групово пазаруване