Миналата седмица записа един печален антирекорд за България. Минидесницата за пореден път изведе своите марионетки по улиците на София, за да участват в нещо, наречено „Марш за европейско правосъдие“. Организаторите (Инициатива „Правосъдие за всеки“) умишлено бяха избрали датата 23 май, защото на тази дата преди години в Италия бил взривен легендарният следовател Джовани Фалконе. Въобще тази част от десницата много обича като вампир да смуче от чужди авторитети и като пиявица да се присламчва към чуждестранни опити. Същият пърформанс преди време го направиха с румънката Моника Маковей, която като луксозна стока, внесена отвън, трябваше да убеди обществото, че шепичката стипендианти на чужди фондации са върховната еволюция на интелекта у нас. Уви, онзи опит завърши катастрофално. Сега наред е гаврата с Фалконе, а скоро, особено като гледам как върви фабриката за писане на житие на Лозан Панов (забелязан да ходи по водата, след като е дал телевизионно интервю срещу Цацаров, и да нахрани гладна дясна интелигенция само с една реч с преписани цитати), няма да се учудя, ако следващото шествие е на Коледа и е под надслов „И Исус щеше да иска съдебна реформа“, а вероятно и „Ако в Йерусалим имаше европейско правосъдие, Божият син (това е Иван Костов, нали?) щеше да се отърве само с пробация“.
Отваряме сайтчето на „Правосъдие за всеки“, за да упражним паметта си и да видим кои бяха тези митични хора, тези хардкор фенове на Фалконе, които живеят с усещането, че залагат слабините си в името на светлото бъдеще на европейското правосъдие, и попадаме все едно на квартално събрание на старото СДС, което днес пребивава в различни агрегатни състояния като „Да, България“, „Нова република“, ДЕОС и останали дребни партийки.
Изведнъж гражданският блясък на протеста помръква като Мис Тигрова без грим и силикон, за да се види реално, че зад него не стои никакво гражданство, а т.нар. демократична общност, което всъщност е евфемизъм за около 5 хиляди презадоволени материално социални сноби, които не знаят с какво друго да запълват дните си. Техният най-голям проблем днес, не се заблуждавайте, е, че партийките им не попаднаха в НС. И сега същите тия се чувстват изпразнени от съдържание, ненужни като презервативи в моминската квартира на заклета девственица, и се чудят как да поправят този сбъркан свят. Тогава на бял свят винаги излиза старото като света мрънкане за съдебна реформа, защото десницата прилича на радиоактивен елемент – при всяка друга кауза успява да се разпадне, докато тази още работи за стягане на редиците. Тръгваме да четем посланието, което трябваше да събере стадото по софийските улици. И попадаме на текст, който се родее с плакатната поезия. Ето ви малка част от него, за да усетите патоса, да вкусите отчаянието, да се насладите на болката, които лъхат от него: „Моментът е преломен! Държавата ни се разпада, овладяна от олигархията, която е превзела всички власти. Имаме парламент без реформаторски партии, правителство, което явно няма намерение да продължи съдебната реформа, и правосъден министър, който я обяви за приключена само преди година…“.
Оппа, пилета шарени, значи там ви стяга чепикът. Че „няма реформаторски партии в парламента“. Ама така си кажете – в този контекст „Маршът за европейско правосъдие“ придобива съвсем друг смисъл. Значи не можем да прежалим, че нашите търтеи не се наместиха по парламентарните банки и сега ни остава единствено отчаяно да вадим по улиците нашите обичайни заподозрени, за да имитираме гражданска активност. И е важно да споменем другата голяма болка – Лозан Панов, видите ли, бил проверяван. Тоз горд дисидент юридически с печално лице и хейтърски речник, новата икона на градското психодясно и таен приятел на Иво Прокопиев. Сълзите за него са в библейски порядък – „Вече имаме и опит за публично заклеймяване и може би дори за бъдещо отстраняване от поста на председателя на Върховния касационен съд само защото не следва линията на пълно подчиняване на Съда на Прокурорската воля!“. Охх, Св. Лозан Панов и хидрата Цацаров. Човек направо да ожали този самотен воин. После обаче, когато махмурлукът дойде като небесно проклятие, човек се чуди – абе, като е такъв светец Панов, а съдебната система – толкова прогнила и глупава, как така тя го избра за шеф на ВКС? Как тази светъл ангел се е промъкнал през демоничните орди, които искат да го махат сега, а? И изобщо дали цялата тази шумотевица и глъчка не е някакъв абсурден театър, за да прикрие факта, че ние много слушаме как Лозан Панов се жали, ама рядко го виждаме да работи. Сигурно зловещият Цацаров му пречи да се труди както трябва. И какъв европеец е един съдия, който смята проверката за някакъв вид мъчение? Или може всички останали съдии да бъдат проверявани, но Лозан Панов – не?
Съжаляваме за нахвърлените въпроси, но маршовете за правосъдие по-скоро поставят мистерии, отколкото да ги разрешават.
Та гледах как няколкостотин души се размотават из центъра на София и почнах да се питам дали наистина тези хора вярват в своята кауза, или вече се събират само за да се уверят, че са живи. Същите тези се продадоха по няколко пъти в последните четири години, оставиха да ги изнасилват морално, да ги опъват в поза „исторически компромис“ (съжалявам за цинизма), а сега пак се правят на върховни рицари на морала. Гледах и се дивях и на техните призиви. Признавам – посмях се добре.
Особено ярък бе лозунгът „Съдебна реформа сега“. Очевидно умните и красивите си представят реформата като някакъв колективен обществен оргазъм, който моментално, ама точно сега ще ощастливи всички със своето първично очарование и премала. А и не е ли парадоксално, мама му стара?! Съдебната реформа е превърната в нещо като фетиш, инструмент за изстъргване на политически гласове и заради това, повярвайте, тя никога няма да бъде осъществена. Защото същите хора, които днес маршируват като пингвини в поредното мижаво шествие, едно време обявиха край на реформата. Съдебната реформа беше успяла. Цяло поколение стари седесари обявиха окончателен край на тези занимания и наводниха съдебната система с десни калинки. Сега, оказа се, това не било достатъчно. Съдебната реформа е точно като комунизма – все е отложена напред в бъдещето. Ами тези, които днес маршируват, не си ли спомнят как само преди две години ни убеждаваха, че разделянето на ВСС на две колегии ще е някакво реформаторско чудо, то изведнъж ще прочисти света и ще осигури завинаги името на площадчето пред Съдебната палата да е „Св. Христо Иванов“. Е, разделиха го. И сега какво – сега същата орда от грантаджии пак броди по улиците на София с изтъркания плакат „Граждани срещу мафията“, защото някакви политически микроорганизми не могат да се примирят с извънпарламентарното си битие.
Наскоро един приятел, който стои извън политиката, ме попита: „Абе, тия „Да, България“ друга кауза, освен да говорят срещу Сотир Цацаров, имат ли?“. Замислих се сериозно. Много исках, макар че са политически противник, да сътворя някакво мегаизвинение за свитата на Христо Иванов (нали техните хейтъри в дясно ги обявяват за социалдемократи, та не исках да кажат – „Гледай го, болшевика, как громи лявата си конкуренция“), но не се сетих. „Да, България“ съм ги чувал да говорят само за Цацаров, това върховно чудовище на републиката, което смущава розовите блянове на Грантова България. Те друга тема и кауза нямат. И човек дори започва да се чуди – тия на какво основание се наричат партия. Това е някакъв юридически кръжок, който точи лиги за постове. Те нито един път не са забелязали друг проблем в България. Само един-единствен. Заради това наводняването на протеста с неуспели кандидат-депутати на тази партия, плюс кадрите на „Нова република“, няма как да мине за гражданско мероприятие. Тия, които викат, не са граждани и никога не са били. Това са партийни активисти, които още не са се разкрили. Заради това, като гледах кадри от шествието, си мислех дали в традициите на деня, който ЛГБТ-общността си е измислила, деня на разкриването, да не направим и същото за „случайни“ граждани от такива протести. Мисля, че това ще подейства очистително на задръстения от лъжи, глупости и интриги обществен пейзаж на страната, защото псевдогражданите, въоръжени с бляскави лозунги, всъщност са проклятието на тази страна. Защото те във всеки един момент от прехода бяха на страната на кражбата, на страната на лудостта, на страната на мошениците, а пък после, като ближеха рани, решиха, че грешката не е в тях, а в кофти реалността наоколо. И заради това човек, който не се ориентира в гражданските процеси, може да има жесток компас в това кое е правилно и кое – лошо. Вижте тези за какво викат и правете точно обратното. Никога няма да сбъркате.
Още коментари, разкрития, интервюта и интересни четива вижте само на Retro.bg!