ОГРОМНИЯТ ПРИНОС НА БЪЛГАРИТЕ В СВЕТОВНАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ
Днес като се спомене за принос на българите в световната цивилизация, обикновените хора даже няма да се замислят, че това е сериозно, като отбелязват скептично, какво ли може да е дала на света нашата малка България?! Днешният българин, израснал в пределите на окастрената ни Родина, почти заличена като държава от безбройните удари, нанесени й от външни и вътрешнни врагове, антибългари и родоотстъпници, нито може да си представи, нито да се досети, че има такава опция в историята на човечеството. Научил от казионната ни история и учебниците, че българите се появяват на бял свят с основателя на (Дунавска) България хан Аспарух през 681 г. и малко преди него с баща му Кубрат, и че нашата държава е вече на повече от 1300 години. Вярно, сравнено с историята от 250 години на една най-велика сила днес, 1300 години изглеждат твърде много. Историята дори с такава давност представлява интерес за народите от млади държави, страната с такава история ще представлява любопитна туристическа дестинация. А нашите съвременници екскурзоводи и домакини, допълнително окастрени откъм задълбочени познания, ще бъдат сервилно гостоприемни и ще цитират кратки епизоди и неща от хиляда и триста годишната ни история, в много случаи невярно предадени и утвърдени.
Днешните българи не знаят и не се досещат дори, че историята на българите е така жестоко смачкана и фалшифицирана, че няма да повярват на това, което се пише тук-там по света от изследователи, историци, родолюбиви българи, нито пък на това, което ми се ще да напиша тук. Нашият народ днес сме дотолкова обработени и със смачкано самочувствие, че ще ни звучи невероятно и смахнато повдигането на подобни теми, като например, че българите са сред най-древните организирани народи на света, създали се документирано от нашите деди най-старата държава на света.
Не бихме очаквали днешните сънародници, растящи в лековат материален свят, облъчени от натруфени имитации на чужди шоута, чалга, алкохол и дрога, да помислят за нещо фундаментално и градивно с много-хилядолетна история. Както казват философите-материалисти – битието определя съзнанието. Възрастните българи едва ли ще си помислят, че ние сме нещо различно и повече от потурджията Бай Ганьо, от неговите съвременници политически партизани Гочоолу и Дочоолу, по-различно от тарикатлъците на балканския субект със засукани мустаци, буйно веселял се в басена на обществената баня в някоя европейска столица. Днешните, огледални на първообраза Ганьовци, все още не може да се освободят от сянката и осанката на турските султани и да си представят, че не те с по-славно минало от нас, след като са ни поробвали 500 години и са вледеели половината Средиземноморие няколко века, а ние българите – не днешните, а древните! Българите и светът не правят сравнението, че османските турци присъстват в Мала Азия от 700 години, а българите са присъствали и владеели Мала Азия от 7000 години. За това става дума и ми се ще да поговорим и обсъждаме. Днешните българи не знаят, и няма да се досетят дори, че от епохата на късната Византия, Реформацията и Ренесанса в Европа се установява негласно и целенасочено заличаване на българо-славянската писменост и забрана за изучаването на древността чрез нея и написаното с нея. Успоредно с това в Руските предели, самодържавието от цар Иван Грозни насетне започва да заличава всичко писано от българи и за българите на български тюрки с арабско писмо и това продължава почти до днес, най-малкото се укрива от белия свят, а оцелелите единици се държат някъде затворени зад девет врати. Говорейки за Западна и Източна Европа, никой не се досеща, че не техните крале и царе, техните дворове, Римските папи и кардинали са авторите на тези процеси. Видимо на повърхността те са само изпълнителите, които издават заповеди и разпореждания на Задкулисието, което както тогава е движело идейно тези процеси, така ги движи и днес. И това е толкова незабележимо и конспиративно, че не бихме могли нито да го видим и установим, нито дори да се досетим, че то съществува. Тези процеси обаче са регистрирани от нашите деди във Велика и Волжска България, в Хазарска България и те са се борили доста успешно с тях. Поради това от хиляда години до днес продължават като наказателни акции обезличаването и роенето на българския народ и нация и преиначаването на историята ни. Ще спомена само един днешен пример за задкулисен играч и демагог и читателят ще се досети донякъде, за какво става въпрос, като ретроспектира времето отпред-назад. Днешният пример е Сорос и неговите структури на Отворено общество, с неговите платени изпълнители, родоотстъпници с българско гражданство. Но това е друга тема, поне не на тази начална статия.
Част 1
Първото нещо на което следва да се опрем, да се отърсим от схемата и рамките на заблудите е, че България започва с Аспарух през 681 г. и да проумеем, че българите са сложно съставен народ, най-древната народност и нация в света. В нашата народност, според изследователят на древните българи от гр. Казан академик Фаргат Нурутдинов, на базата на неговите няколко труда (както и от други българисти), от които са почерпени голяма част от сведенията в статията, са влезли около 60 народи и племена. Това са хилядо-годишни процеси на присъединяване и роене на народи и племена, вследствие на което по половината планета има оказано влияние от древните българи. Затова е удачно да се говори за българска общност, наречена „българлък“.
Българското начало е легендарно по разбираеми причини. Легендите са се появили в дълбоката древност поради липса на писменост и след предаването от деди на наследници по родовата памет сведения от миналото към настоящето. В корена на легендите са действителни деяния, процеси, лица, по традиция обожествени. Първият човек бил алпът (малко божество) Българ, който впоследствие помолил Тангра (Бог) да го превърне в смъртен човек. Българ бил наричан и Джам, т.е. „Бик“, „Производител“ и станал първият вожд на първата държава в света, основана от двуглавата орлица Умай или Турун-Аби (Забележка: почти цялата терминология от древността ни е на български тюрки). Тази държава се казвала Турун-Суба („Областта /ордата/ Турун“). В тази държава се организирал първият народ на земята „българи“. В помощ на Турун-Аби се явил един от синовете на алпа Сабан-Трек – Локъйр или Локбъйр от Бирма и Югоизточна Азия. Той на два пъти и провел походи от Акбаш (Азия) със своите племена тузи или тузгари, или източни именци (жълтата раса). Най-древните спомени за нашата история за похода на тузите или тузгарите са от 32153 г.пр.н.е. към река Волга, а вторият им поход начело пак с митичният Локбъйр е през 18 хилядолетие пр.н.е. в Агил (Балканите), които като се обединили с местните племена западни именци, образували народ от седем племена, наречен „българи“, или „дугари“ (тевкри), тохари. Първото българско племе в Агил се наричало „бояни“ или „бояндури“ (пеони), всички те както името на народа „българи“, означавали „божи хора“, „славни хора“, „божий народ“. Агилските българи, почитащи Сабан-Трек приели в негова чест и името треки (траки) и от смешението им с тузгарите са сътворили трек-българския (тюрко-българския) език. В Агил се е зародил първият език на древните българи, агилския (праславянския) език. (Разликата във времето на последователното създваване на тези езици по езиковедчески преценки е около 3- 4 хиляди години. А в ДНК генеалогията е регистриран обратния порцес, което иска да покаже, че расите и езиците не може да се канализират и определят строго една спрямо друга, а има и обратни зависимости, вследствие на исторически и миграционни процеси. Например има арийци, като масагетите, говорещи на тюркски езици.) Умай-Биче заповядала на Локбъйр да пресели българите-бояни от Агил на Волга. Тогава на тази река в чест на Умай-биче й казвали „Булга“ („Майка“), от там се получава днешното руско име на реката Волга заедно с прозвището „матушка Волга“. А трек-българите казвали на реката „Руджан“ („Родна /Ру/ Река“ /джан, шан, /). От седемте племена на западни и източни именци се създала първата българска държава Идел „Седем (иде) племена (ел)”.
През 14953 г. пр.н.е. Умай-биче предала властта край Волга на Карт-Джам Кавес Зияджи Таргиз Българ-Батъйр Угер (Огуз), който на 22 юни същата година в карамата (светилището) „Субаш“ в Улуг-Българ (Велики Болгар) преименовал Турун-Суба и провъзгасил новото име на българската държава, Идел. Този ден от онова време става празник на българската държавност, наречен „Денят на Таргиз“. На този ден от онази древност до днес, просветените българи от цял свят идват в Улуг-Българ да празнуват „Деня на Таргиз“. На следващият ден, 23-ти юни, дошлите в Улуг-Българ, започвали с къпане (омиване във водите на реката) да отбелязват друг велик български празник – завършващият празник или Великия Български Джиен (23-25 юни). На това място, където Карт-Джам е провъзгласил образуването на първата в света държава на хората – Българската държава Идел, в 13500 г.пр.н.е. според средновековния български поет Васил Куш е бил построен величествния храм „Аратеб“, преустроен през 922 г. от н.е. в джамията „Исмаилдан“, която и днес стои на централно място и районът около нея благодарение на родолюбиви патриоти българи и под закрилата на ЮНЕСКО се преустройва във величествения храмов комплекс на Велики Болгар край Волга. След празника на българската държавност Карт-Джам разрешил на част от преселените българи-бояни или „билиш-бриги“ по тяхна молба да се завърнат в Агил.
На първо четене датата 14953 г. изглежда несериозна и нереална за твърдение. Тази датировка се е съхранила в народната памет на българите. Тя по традиция се съхранява и помни от най-уважаваните и просветени хора на народа, древните поети-аеди, бирками и камове (жреци), като препредава от баща на син, от род на род. Като пример за съхранена народна памет може да послужат древия елински епос „Илиада“ и „Одисея“, препредавани векове наред от древните епически поети – аеди, като Омир. Омир е древното българско име Оймир, а древните гърци произлизат от българските племена, както ще се види по-нататък. Българските камове са изчислили отпред назад във времето по своите познания за стотици родове и царе тази дата. Ето какво се е случило: Царят на Волжска България Габдулла Челбир, (1178 – 1225 г.) , разпоредил Празникът на българската държавност – „Празникът на Таргиз“ да започва с шествие в Алабуга на 15 юни и да завършва във Велики Болгар на 22 юни всяка година. Царят е знаел, че на 22 юни 14953 г. пр.н.е. (по българското летоброене, което е сложно и в публикуваните извори е изчислено и приравнено към християнското летоброене), по нареждане на биркама и вожд на древното племе Карт Джам Кавес Таргиз Зияджи, на това място на брега на река Волга от българите е било положено началото на първото селище на хората на земята. Макар това да е станало в епохата на халколита и след отминаването на ледниковата епоха (социалните процеси и трудови постижения в Поволжието и Приуралието са се случили по-рано от други места), Карт Джам Кавес Таргиз Зияджи (Таргитай при Херодот) обявил своята държава Идел („Седем племена“), начело с българите, определил първата държавна единица (организация на живота на хората) на земята. Зияджи е основоположник на царския род Дуло на българите, по който са избирани владетелите на българите, докато съществуват български държави през Средновековието. В китайската история едно от най-мощните племена на нашия народ, съсед на Хунската империя и на Китай са юечжите (от името Зияджи)- масагетите.
В утрото на 15 юни 1184 г. царят, съпровождан от 30 хиляди галими (свещеници и учени), емири, бекове, бахадири и саварчии (председателите на търговско-занаятчийските дружества), курсибая (българската редовна конна гвардия от 6000 бахадири, от които впоследствие е зародено казачеството) преминал от левия тамтайски бряг на Агидел (Кама) на елабужския (десния бряг на Кама), където били посрещнати и разположени на прекрасната поляна Ландум на отрупаната с ястия върху дастърхани (ленени покривки) 30 хиляди най-добри граждани на Алабужския улус (окръг) начело с коменданта Наби. Самото име на ливадата „Змийско място“ и бивше име на Алабуга, давало надежда за вдъхновяващо покровителство от Небесата. Край реката е било разположен древен карамадж (българско светилище) и известната, която и днес се издига, Бяла кула на прорицателя, до който се допитвали всички владетели, подобно на Пития в Делфи в древна Гърция.
Интересно е да се допълни, че алабужките българи помнят, че преди хилядолетия (в средата на ІІ хилядолетие пр.н.е.) техни деди са завладели острова, отвъд Балта дингез („Българското море, Балтийско море“), който нарекли Улуг Бурджан („Велика България“, оттам „Велика Британия“) и по името на тая огромна поляна „Змийско място“ на подобно място край реката издигнали града Ландум (Лондон).
Древните българи са казвали, че щастлив е този народ, който има много имена. От онези времена по цял свят са се разпространили около 60 названия на българите във формите:
– Българ (в билиш, бриг, фриг, гърците по-късно им казвали фригийци, пеласги. Самите билиш-бриги се самонаричали ак-кой /акайци, ахейци/. Билиш-бригите /пеласгите/ се разселили на юг от Балкана, в Мала Азия, Сирия, Ливан, Палестина, Северен Египет. От тях произлиза името Палестина /Бал-истан, Българска страна/, народа филистимляни (палестинци), древните заселници на Елада – пеласги и ахейци. Гърците, сирийците, палестинците, ливанците, финикийците, картагенците, по кръв са наполовина българи-билишци и са съхранили множество трек-български думи. Обичаят да се строят пирамиди в Египет е донесен от древните българи-билишци от Поволжието и Урал, Алтайския край, Джунгария. Българите са завладявали земите на древен Египет три пъти. Думата „пирамида“ идва от тюрко-българската дума „бурама“ – „хълм с остър връх“). Наименованието на Египет идва от българската дума „ег-кепе“ ( каменен курган). Българите са дали другите имена ан Египет – Мамил и Мисра, запазено при еверите като Мицра. Аристокрацията на Финикия, на основания от нея Картаген, на Египет, Ахейската (Микенска) държава, Армения, Сирия, Палестина, Лидия и Атряч (Троя) е съставена от българите-билишци, известни и в днешните ни български земи като бащари. Голяма част от управниците в тези страни са носели български имена. Египетският фараон от VІІІ в. пр.н.е. Букхар (от Българ – в близкоизточните говори „л“ често е променяна в „к“, „а“, „о“, „г“, „х“) . Името на картагенският пълководец Хамилкар Барка (277–229 пр.н.е.), може да се анализира като „Хам“ променено от титула „Канар“, „Кан“, „Хан“, и „милкар“ – думата „българ“, а „Барка“ е „барса“ – от племето „барсили, или българите авари“ (т.н. хиксоси), които около 1723 г. пр.н.е. са завзели Египет. Името на Ханибал Барка (247-183 пр.н.е.) може по подобен начин да се анализира като „Хам“, променено от титула „Канар“, „Кан“, „Хан“ и „-бал“ като „българина“ или „балтавар“, а „Барка“ е „барса“ – от племето „барсили, или българите авари“ (т.н. хиксоси), които около 1723 г. пр.н.е. са завзели Египет.
– Героите от Илиада: Агамемнон идва от „ага-мумин“ – „главно-командващ“. Хераклес е променено от българския митичен герой Гур-Углъ – „Син на могилата“, или „Син на слепеца“, преходно през шумерскя герой Гилгамещ. Ахил идва от Агил – „от Балканския полуостров“. Лидийският цар Крез от българското „Креш“ – „борбен, борец“, остров Крит – „Креш“ – „Остров на борбите“, оттам впоследствие Гърция (Кряш) и „гърци и християни“ („кряшени“ на древен български);
– Известното племе бербери, или мермери в Северна Африка е древна форма на „българ“, малгаши е форма на „българ“, либийци идва от „ляби“, „леуби“ („племе на дракона“). От формата „берберос“, понятие за „българ-ин“ в старогръцки език възниква понятието за чужденец „barbaros“, в новогръцки „варварос“, защото гръцките племена отвсякъде са заобиколени от българи и всички крайгранични чужденци за тях са все българи. В латинския език през етруски понятието „vulgaris“ произтича по същата езикова технология, първото значение на тази дума е „обикновен, общоизвестен, добре познат“, т.е. българите са общоизвестни и добре познати, те са навсякъде в древността по тези земи. Впоследствие по политически и идеологически причини след формирането на хуно-българската народност и държава, и техните завоевания в цяла Европа след 3-ти век (дефакто българите се връщат в старите си предели) тези понятия получават пейоративна семантика, дава им се отрицателна окраска и смисъл, като „варвари и вулгарни“;
– Имената на боговете в гръцкия пантеон: Гръмовержецът Зевс идва от българския алп Джавъйш – „Дъжд с гръм и мълнии“. Богинята на Земята Гея – от Българското „кой“ – земя. Атина Палада – от името на българската алп-бика Умай Атина Балада. Дионис от думата за български празник „джиен“, Прометей от българското „арем“ – „огън“ и др.
– Етимологията на свещения град Йерусалим, произтича от неговите основатели, древните българи-авари, които са го построили в края на 18 столетие пр.н.е. и след стотици години владение са го укрепили, а неговата слава е присвоена от древните юдеи. Българите са му дали името Ерсубулем, което произлиза от „Ерсу“ – „Бог“, „свещен“, едно от прозвищата и синонимните наименования на древнобългарския върховен „Бог“ – „Тангра“ (Ас, Ерсу, Егби и др.) и „бул“ – град, в старогръцки преминало като „полис“. Така етимологията на Йерусалим означава „Божи град“, или „Свещен град“. В Старогръцки Ерсу се развива в семантиката „божествен“ и „свещен“ и тази морфема „ер-с“ я виждаме в цял порядък думи: в древногръцкия пантеон в името на богинята майка Хера и в бог Хермес (с „ета“ с придихание), в прилагателното „хиерос“ (с йота с придихание) – „свещен“, която на древногръцки чудесто се компилира в името Иеросолим, както е изписван от гръцките писатели, но в старогръцки няма обяснение какво значи и откъде идва -„о-лим“, докато българското „булем“ те чудесно го възприемат като „полис“ след десоноризация на „б“ в „п“. Най-знаменателно за българите е обяснението за произхода на нашия Тракийски Херос. Морфемата „(е)р-с“ (от Ерсу) констатираме в името на божеството-герой на кон „Херос“(с „ета“ с придихание), („Тракийският конник, герой“), която дума я срещаме в старогръцки и латински. Херос е фактор в тракийските обреди, образ в изобразително изкуство, в каменните паметници (бал-бал, биргюни – от там „Перун“ на агилски-български), по които масово се изсича. Силно доказателство, че траките са древни българи (конен народ, скити, които са отглеждали най-добрите коне в огромни табуни в древността и средновековието). В българската митология е възприето, че в началото от Тангра били създадени алпите от първо поколение: Берген (или Мерген, Биргюн-Биркюн /Перун/, Узи-Аба, Буран, Леуген, Субаш, Джам-Буран, Мар) – дух на хаоса, природните катастрофи, слънцето и лова, можещ да приема образа на гигантски дракон – барадж. Името на Бога на Слънцето в Египетския пантеон Асар, или Осирис (Озирис) произлиза също от прозвищата на древнобългарския Бог, или „Тангра“ – „АсЕрсу“. Където „Ос“ е фонетично промененото „Ас“ – „Бог“, „свещен“, „българин“ и „Ерсу“- „Бог“, „свещен“. Така етимологията на „Осирис“ може да се изведе като „Свещеният Бог“, или „Българският Бог“…
– Гърците наричат своята родина Елада. Но това наименование има български произход от българското „Илат“ – „държава“, „родина“. „Илат“ нашите са казвали на цяла днешна Гърция, егейските острови и Малоазийското крайбрежие. От „Илат“ идва второто име на Троя (българския Атряч) – Илион. Названието на града Атина произлиза от българското „Буляр-Кенан“ („буляр“ е една от формите на „българ“ и „кенан“ – висока крепост, скала“ /от там и „канара“/, а гърците са помнили старата й форма „Пелар-хикон“, Херодот, История, стр. 720). Планината Тайгет произлиза от българската дума „тайга“ – „планина покрита с гори“. Името на Пелопонес произлиза от трек-българското „палван“, означаващо и еднородно с „борец победител“, „баръйнджар“, „балинджар“ („български юнак, борец“), днес в български и турски „пехливан“, а в новогръцки приело формата „паликари“.
– Багур (в бигер, бугур,);
– В по-късни времена от бояните или бояндурите се отделили барсилите, сабаните, или сапаите (сапеите), халджийците, тирсеите, утигите, уданите, чатъйрите, кашаните, треките, бригите, исадуните или аланите, салите. От барсилите произлизат българите-баръйнджари, от кашаните – българите баджанаци (печенеги), от аланите и барсилите българите -уруси (руси), от бригите – българите буляри или баграджци. Още преди Потопа от 3133 г.пр.н.е. баджанаците се разпаднали на племената: авари, хони (хуни), маджари, исади, сарагури, кьоли, калпаци, наричани също ирики, иллаки, кангли, бараки др. Съкратената форма на баджанаци била азнаци. Много народи не можейки да изговорят думата „българи“ я произнасят и записват като булгани, бурджани, балагури, багур, бугар, бугу, булг, булхай, бурхай, угер, улаг, иллак, бушкай, таргиз, тугар, тохар, сак, ас, хаз, кипчак, атряч, баргиз, балгъйш, илиш, тай, дай и др. Когато баджанаците се усилили, започнали да се наричат сакалиби – „български герои“. Думата сакалиби от баджанаците е възприета от халджийците, или аскалите, от които се отделили сарбийците (племе от праславяните). През средновековието в арабските извори етнонима сакалиба се отнася за славяните. В китайските извори баджанаците са известни като Юечжи (от името на първия вожд Зияджи), а в гръцките извори като масагети. Баджанаците почитали алпа Мар (алп на Слънцето), когато наричали и Кьол, поради което баджанаците се наричат още и кьолбаки, или калпаки – „слънчево племе“.
Народите на континента Азия водят наименованието си от синонима на „Българи“ – „Аси“, така названието на Азия е равносилно на „България“. В севернокавказцките говори пред етоннима „аси“ поставят придиханието „х“ и така се получава етнонима „хазари“, а държавата Хазар същевременно се именува така по българската тюркска династия Хазар. Името на държавата Азербъйджан може да се изведе от словосъчетанието „Хазар Бурджан“ след някои фонетични промени. Баджанаците казвали на баръйнджарите – баръйнтаи (оттам берендеи при Херодот), а вторите казвали на първите иллаци или басна (от тук наименованието на бошняците и Босна). Макар баръйнджарите да воювали с всички свои съседи, те нито веднъж не са воювали с баджанаците. Това е свързано с един случай с младия Аламир-Султан – Александър Македонски. Веднъж той изцяло разбил в битка самоуверените алани и те за да се спасят били принудени да се влеят в състава на баджанашките племена. Баджанаците ги спасили, но веднага ги използвали във война с българите-хони. От тези войни баджанаците (юечжи) останали по-силни и от тях се нароили няколко нови племена – абдали, хатани, които станали лидери на техния народ. Абдалите и хатаните се самонаричали угери или угези (огузи, угури, угри) и това ново наименование изместило старото баджанаци. Баръйнджарите в по-късни времена започнали да наричат угерите узийци.
Като приели в своята народност аланите, баджанаците така се усилили, че заедно с баръйнджарите помогнали на българите-галиджийци (келти) и българите-сарагури на Арджак (Аршак І Партянски) да завоюва Барджил (Персия) и да основе около 238-226 г.пр.н.е. държавата Бардим, или Къзъйл-Бурджан (Партия) В тази държава баджанаците получили новото име бардъйми (партяни), а баръйнджарите – тамяни и чатъйри. Къзъйл-Бурджан имал две знаменити крепости Катраг (Хатра), която никой не могъл да превземе и Харрем (Кария), около която бардимците разбили урумците (римляните на Крас през 53 г. пр.н.е.). Столицата на Бардим била Кишет (Ктесифон). Недалеко от Кишет се намирал старият български град Бабунадж (Вавилон от българското „Б/ал/-уба-ана-дж – „Българска свещена царска резиденция“), старата столица на царя на Шумер-Сувар, Шамбат. Никъде българите не са благоденствували повече отколкото в Къзъйл Бурджан („Прекрасна България“, Партия). Ако не е била измяната на кашанското племе на калашите, българите и до сега биха жевеели там. Калашите, като преминали на страната на Барджил, се надявали да им бъдат дадени земи там. Но барджийците първо прогонили другите българи от тяхната страна, а впоследствие и обезкуражените калаши. Жените на калашите били считани за най-красивите българки. Затова българите после говорили: „По вина на калашите ние загубихме Барджил (Персия), затова пък жените им останаха с нас!“
Българският езиковед и етнограф от Волжска България, Сулейман Ибн Дауд ал-Булгари, 12 век, твърди че древните българи са говорили на седем първоначални езика: 1) карски (фински); 2) джуграйски (унгарски), произлязал от карски; 3) будински или старосубашки (старочувашки), който е произлязал от джуграйски; 4) синджски (праиндо-арийски-ирански), произлазал от взаимодействието на джуграйския и марданския езици; 5) трек-български (тракийско-тюркско-български), произлязал от будинския език; 6) бурджански (праирански), произлязал от синджския език; 7) староагилски (прабалкански, праславянски), произлязал от бурджанския език, превърнал се в родител на новоагилските (славянските), илирийските (праалбански) и германските езици.
Според него непосредствено от синджско-българския език в различни епохи са се отделяли кавказките, древногръцкия, праалбанския, пралатинския или етруския, келтския, а от бурджанския език – санскрит, иранския, индо-арийския, латвийско-литовския езици.
В бита българите често казвали на бурджанския език древноирански, а на новоагилските, просто „агилски“, или „улчийски“ ( „славянски“). От българите-улчии на границата на 11-10 век пр.н.е. от българлъка са се отделили част от племената съставляващи сарбийците („древните славяни“). Трудовете на най-изтъкнатия лингвист на човечеството за всички времена и народи Николай Яковлев Мар (1863-1934 г.) показват с удивителна точност изводите на Сулейман Ибн Дауд. От казаното е правилно да се добави, че прафинският език е древнобългарски, праунгарският е среднобългарски, славянските са новоагилски, а тюркските езици са трек-български езици.
Трек-българският език със своят словен масив доказва, че е един от най-древните езици на земята. Най-известният старогръцки историк Херодот (484-425 г.пр.н.е.) споменава, че в Близкия Изток като най-древен народ се считат фригийците (българите-бриги), а най-древната дума за хляб е фригийската (българо-бригската) „бекос“ – „хляб“, а тази дума днес битува в български-тюрки като „бекеш“.
Българите са се разселвали много хилядолетия от Балканите и Поволжието по целия свят в периодите на преустройството на Българската империя. Още преди да бъде изнамерено колелото и да бъдат опитомени конете, от Азия в Америка през замръзналия в онази епоха т.н. Берингов проток, са се преселили българските племена, които стават известни с индианските си имена. Куманите станали команчи, челбирите – делауери, ищяките – ацтеки, енейците – инки, маните -маи, дените -дени, баските – ата-баски, ириките – ирокези, аймарите – кемуа-аймари, умарите – хурони и т.н. Българите-набии (напии) стават известни не само в Америка, като навахи, но и в Африка, като нубийци, и са дали наименованието „Мил“, „Тамил“ („мляко“) на най-голямата африканска река Нил.
Българите са били най-войнствения и силен народ, но в светилищата (карамаджите или караматите) ходели без оръжие. Никой не е имал правото да влиза въоръжен в районите на българските светилища в градовете Улуг-Багур (Улуг-Българ, Велики Болгар, на Волга), Буляр-Кикан (Атина) и др. Този обичай е бил валиден докато са съществували българските държави, когато официалната религия е била Тенгрианството. Този обичай е бил спазен и от най-великият хон-български император Атила, поради което са настъпили велики събития за европейските народи. Случаят е описан в българските летописи, оцелели по чудо от системно изгаряните в кладите на враговете на българския народ:
През 451 г. император Туки Атилле с прякор Айбат Аудан излязал срещу своя чичо по майчина линия Хайджи Яучи (Аеций, римския пълководец), за да защити от неговия произвол българското племе маранги („франки”, „меровинги”). Яучи заедно със своите алани и тургути (вестготи) застанал на един хълм, където организирал силен лагер, с надеждата да отбие племенника-император. А върхът на хълма представлявал карамадж (тенгриански молитвеник), където българите не би трябвало да се бият. Затова Атилле заповядал воините да заемат само склоновете на хълма и да не се сражават на върха му. Той самият участвал в сражението (Каталунската битка) до обяд и когато неговите хора завзели всички склонове, се върнал в своя лагер. През време на обяда при него се явил галиджийският (галски) кам (жрец) Арджан Баскин и му казал, че той идва по поръчението на българското племе галиджи (гали), с цел да го предупреди за опасност. Оказало се, както му показало неговото гадание, че ако Атилле след обяда излезе от лагера, той ще бъде убит. Повторно гадание на хонските камове показало точно същото. Атилле тогава заповядал на своя джуре кавъйл (дружинник) Барсбит да се облече в неговите дрехи и под неговото знаме да атакува худ-аланите (вестготите и аланите), отстъпили от хълма на седем чакръйма (километра). Когато Кавъл Барсбит излязал от своя лагер и тръгнал към гората, от гъстълаците изскочили хиляди худци и алани и го убили. Но следващата го хунска войска избила метежниците. В края на войната разбитият Хайджи Яучи се покорил на волята на своя кансюбиги и Атилле заповядал, баръс-българите или булгите („белгите”, „белгерите”) да заемат северната част на Кермек (Западна Европа), марангите (франките) – Тулуш (Франция, Тулуза), худците, аланите и кандалите (готите, аланите и вандалите) – Къзъл Ибер (Иберийския полустров) и Кимет (Северна Африка, тук), тулунглите (тюрингите) – брега на Бесер (Везер), бурджантайците (бургундите) – Алъйп Бурджан („Алпийска България”, Швейцария), саксините („саксите”) – южната част на Кара Сувар (междуречието на Елба и Одер), алан-кубарите („лонгобардите”) – северната част на Алтънбаш (Италия)… Всички народи на света живеят и сега (времето на българския историк), където им указал или разрешил да живеят Атилле Урусбаг („Бич Божий”). И не е имало както преди него, така и след него, по-велик властелин от него. И всичките царствени династии на Кермек са основани от неговите деца…
Автор: Валентин Вътов,Бултаймс