Едно е да ти се иска, друго е – да можеш, а пък трето и четвърто да го направиш“ – тази христоматийна фраза е излязла от устата на един от героите на Николай Хайтов от разказа „Мъжки времена”, но в нея сякаш е събран целият живот на писателя. Трябва наистина много да желаеш, да имаш талант и желязна воля, за да се издигнеш от лесничей, когото са обвинили, че незаконно раздава дърва на селяните, до пиедестала на живите класици на българската литература . А тези качества Хайтов ги има в изобилие. И когато пише и когато води безкрайните си войни и когато реши да смачка някой от многобройните си врагове.
Венцехвален, обгрижван, награждаван с най-високите възможни отличия, академик. В учебниците обаче няма да напишат другото, за което го атакуват приживе колегите му: крадец, плагиат деспот. Обвинения, които като куршуми пронизаха общественото пространство, но дори и не одраскаха мощната снага на певеца на Родопите.
Николай Хайтов е роден на 15 септември 1919 година в Яворово. Неговият съселянин и приятел Борис Димовски разказва, че когато слязъл от планината в Асеновград, за пръв път видял възрастни жени да четат вестник. Гледката му се сторила абсурдна.
Аз съм балканско чедо, казва пък за себе си Хайтов. Свикнало на ветровете и фъртуните. Двамата братя пасяхме кравите, козите, скитахме из гората, гледахме орлите, като огладнеехме, беряхме круши. В град не бях ходил до четиринадесет години. След завършване на прогимназията заминах за Пловдив и когато след деветмесечно чиракуване в един колониален магазин се откопчих една нощ, осъмнах призори в края на града на път за домилялото ми родно село. Бях като диво пиле в кафез. Счупих кафеза, излетях и се почувствах свободен.
20_Nikolai_Haitov6.jpg
Семейство Хайтови, 1935 г.
През 1951 година Хайтов вече е инженер-лесовъд в радуилския участък на горското стопанство „Боровец”. И може би животът му би продължил в посоката, която е избрал, ако в партийния орган „Работническо дело” не се бе появила статия, която го обвинява, че като използва службата си, печели незаконно. Без забавяне го осъждат на осем години затвор, уволняват го дисциплинарно и му забраняват да работи по специалността си. По-късно присъдата е отменена, но две години лесничеят е без работа. И това се оказва големият късмет на българската литература. През 1954 година се появяват първите очерци, подписани с неговото име. Някои от тях са в същото „Работническо дело”, което за малко не го праща зад решетките. Двадесетина години по-късно на бял свят идват и „Дивите разкази” а с тях славата, преводите, тиражите на книгите му /общо 4 млн. екземпляра/, филмовите сценарии, високите позиции във властта и дори в ДС, където като агент „Горски” стига до чин полковник.
Една от най-големите битки, които писателят води в живота си, е за мястото на гроба на Левски. Срещу него се изправят академици, професори, капацитети обединени в мнението си, че той не е нито историк, нито археолог и не трябва да се меси в неща, които не разбира. Сам и безкомпромисен, Хайтов пише книга след книга, за да докаже тезата си: Апостолът е погребан в църквата „Света Петка”.
Спорът така и остава без краен победител, или по-точно всяка от спорещите страни обявява себе си за победител. Покрай тази история веднаж в редакцията, в която се появи нашумелият после Павел Кипров от село Черниче. Той хвърли бомбата, че знае лично от Ванга, къде е погребан Дякона. Разбира се, и неговото, всъщност на пророчицата твърдение, влизаше в противоречие с Хайтовото.
До обществен дебат обаче този път не се стигна. Кипров беше дребна риба за акула като Хайтов, но пък явно му е станал симпатичен, тъй като в един мразовит ден, в навечерието на Коледа, една кола спря пред къщата му в Черниче. На двора армия касапи разфасоваше току- що закланото прасе, печаха се първите пресни мръвки, миришеше на прегоряла сланина, едно шише ракия обикаляше компанията.
Появата на мастития писател бе истинско събитие. Малко след това неколцина от гостите вече седяхме около масата, в една приятно затоплена стая. Различните гозби идваха по график: кисело зеле, ориз, пържоли. Току- що заколеното добиче бавно чезнеше. Виното-също. Хайтов ядеше с апетит и настроение. По някое време запали лула или пура, забравил съм вече. Естествено стана дума за Ванга. Тогава чухме един от най-невероятните разкази, свързани с пророчицата.
20_Nikolai_Haitov5.jpg
С третата си съпруга Жени Божилова
„Ванга няколко пъти ме е викала, разказваше класикът. Не отивах, не вярвах. Един път ме закараха насила. Тя ми каза: Това дето си наумил да се жениш в събота няма да стане. Не взех насериозно думите й. Всичко беше вече уточнено. Бъдещата ми съпруга трябваше да пристигне от Варна на гарата, близко до селото, в което работих тогава. Рано сутринта, влакът дойде, но възлюбената ми не слезе от него. Стоях на перона до вечерта.
Напразно. След две години ме повика портиерът на издателството, в което работих: Търсят ви. Чакаше ме същата жена. Главата й бе покрита с тюрбан. Машината, на която работила, захапала косата й. Дошла да се извини, че не дошла тогава, но родителите й забранили”:
Таман се разведе с един горски и искаш да вземеш друг, казали й. – Хайтов изпусна дим и продължи. „След време отидох да поискам писмата си. Бяха написани много хубаво, а и аз ценя всяка хартийка. Звъннах. Излезе сестра й. Каза, че няма какво да търся в къщата им. Не ми даде и писмата”, завърши разказа си писателят.
След това Хайтов се жени три пъти. Скоро след тази случка се чу, че е болен от левкемия. Почина на 30 юни 2002 година на 82 години.
Исак ГОЗЕС
Воюва и с най-близкия си приятел
Къде свършват легендите и започва истината за Николай Хайтов. Обвиняват го, че е рязал партизански глави. Той категорично отрича. Неговият съселянин професор Васил Колевски разказва: „През лятото на 1944 година в ливадата на моя баща бяха убити тридесетгодишна жена, двама гимназисти, партизани и един полицай. Отрязаха главите на комунистите и ги отнесоха в щаба на жандармерията в хижа „Руен“. Срещу всяка от тях убийците получиха по 50 000 лева. После ги захвърлиха. Написах стихотворение и го показах на Хайтов. Не го давай на случайни хора, посъветва ме той. Така ме спаси от нещо лошо”.
Антон Дончев не крие, че чак след като Хайтов вдигнал шум и заговорил положително за романа „Време разделно”, той бил признат и тръгнал по възходящия си път
Но колко са и тези, които обвиняват академика в кражби на литературни произведения и плагиатство. Тази мълва тръгва още от „Диви разкази”, пренася се в „Капитан Петко войвода” и се скандализира най – вече около романа „Левски” на Яна Язова. Ако се доверим на претендиращата за обективност Укипедия, ще прочетем, че той се опитва да публикува под свое име сборника с документални разкази „Забравените от небето“ на Екатерина Томова. Когато не успява, активно се противопоставя на издаването му. Поради създалата се гласност Тодор Живков се среща с нея и решава случая в нейна полза [1].
През 1985 г. Петър Величков открива чернови на неиздадения дотогава роман „Левски“ на Яна Язова в Централния държавен архив и публикува откъси във в. „АБВ“. Според него Хайтов е откраднал беловата на романа (която така и не е намерена) след смъртта на авторката му и го е депозирал в издателство „Христо Г. Данов“, като свой авторски. След излизането на откъсите го изтегля и заличава всички следи.
Драматична е съдбата на писателя Димитър Яръмов от ямболското село Кирилово. Превеждат го на почти всички европейски езици. Издига се до гл. редактор на сп. „Родна реч” Талантът обаче има едно качество, което се оказа недостатък – той е безумно честен. Когато става шеф на фонда към Съюза на българските писатели, вижда доста нередности. Надига глас. А тогава председател на СБП е неговият идол Николай Хайтов.: За него той някога е написал: „Има нещо, което вътрешно ме свързва с Димитър Яръмов и което е причина да се установят между нас лични отношения освен колегиалните. Това обаче бързо се забравя. Младокът е проговорил и започва битка, в която той няма никакви шансове. Няколко години всичките му пътища към което и да е работно място са затворени. Заплашени са тези, които се опитват да му помогнат. Няма къде да пише, остава без стотинка. Умира буквално от глад. Така поне твърдят приятелите му./БЛИЦ