В понеделник западният свят може да се събуди с новината, че за първи път след победата над нацизма, европейска страна демократично е избрала крайнодесен политик за държавен глава.
Норберт Хофер, от Австрийската партия на свободата, спечели 35% на първия кръг от президентските избори, провел се на 24 април. Сега той се е насочил към втория тур в неделя, след като двете основни партии бяха отстранени от балотаж и канцлерът-социалдемократ Вернер Файман подаде оставка.
Месец по-късно европейците може да се събудят с новините, че британските гласоподаватели са решили на своя референдум на 23 юни, че страната им трябва да стане първата държава-членка, която ще напусне ЕС. Много наблюдатели са обезпокоени, че това може да се окаже фатално за европейския проект като цяло.
А на 24 април 2017 г., точно година, след победата в първия кръг от изборите на Хофер, французите могат да се събудят с новините, че Марин льо Пен, лидер на крайнодесния Национален фронт, е начело след първия кръг на президентските избори във Франция. Това показват проучванията на общественото мнение, ако изборите се бяха провели днес.
В същото време не е невъзможно Доналд Тръмп, колкото и малки да изглеждат сега неговите шансове, да се придвижи към Белия дом.
Това не са сценарии по Оруел. Признаците за незачитане на стария демократичен ред са толкова много, че новините за победата в първия тур на Хофер трудно стигна до първите страници на европейските вестници. Помните ли как избирането за президент на Курт Валдхайм през 80-те години или странното поведение на лидера на Партията на свободата Йорг Хайдер през 90-те години бяха разглеждани като дълбоко обезпокоителни? Това беше миналото столетие. Случващото се днес в Австрия не е изолиран случай, а част от стабилна тенденция в Европа.
И не само в Европа. Тенденцията достига също и отвъд Атлантика, като тръмпизмът застрашава да разцепи или превземе Републиканската партия.
Крайнодесните популистки движения се присъединиха към управляващите коалиции във Финландия и в Норвегия. Те влияят върху политическия дневен ред в Дания и Холандия. В Германия, която изглеждаше имунизирана срещу тази болест, антиимиграционната Алтернатива за Германия наскоро спечели между 12 и 24 процента при изборите в три провинции.
На тези процеси като цяло се гледа като на негативни, но маргинални – центърът все още се държи. Полша сега е управлявана от популистки, антиимиграционна и евроскептична партия. Изборът на крайнодесен австрийски президент ще добави ново измерение, разширяващо феномена отвъд посткомунистическото пространство, където на популистките правителства може да се гледа като на преходен период за младите демокрации. Австрия не е нова Европа. Тя е стара Европа.
Борим се, за да обясним възхода на крайната десница в различните му форми. Миграцията е важна, но динамиката предшестваше миграционната криза. Еврокризата не помогна. Високата безработица е от решаващо значение във Франция и в Австрия, но не е проблем във Великобритания. Хаосът в арабския свят, след фиаското на американската инвазия в Ирак, налива масло в огъня на нови близкоизточните войни и терористични нападения в Европа, допълвайки чувството на несигурност. Глобализацията, загубата на работни места от средната класа, неравенството и тревожността за европейския социален модел са оставили огромно чувство на неудовлетвореност. Навсякъде гневът към управляващите елити и общообразователните институции е очевиден.
Звучи познато? Да, това е трансатлантически феномен. Тук и там, сърфирайки по този гняв, Доналд Тръмп, Борис Джонсън или Марин льо Пен произнесат изявления, които биха били немислими преди 10 години.
Като повечето европейски десноцентристки лидери президентът Обама разбира това. В деня след първия тур от изборите в Австрия той предупреди в реч в Хановер, Германия, срещу „пълзящата поява на вид политика, за чието отхвърляне беше създаден европейският проект: един манталитет ние срещу тях, който се опитва да обвинява други за нашите проблеми“.
„Нашият прогрес“, подчерта той, „не е неизбежен.“
Докато множество сили разкъсват либералния ред, това, което липсва от Вашингтон, обаче, е признание за световното и историческо измерение на това явление. Това не засяга само Европа. Симптомите, които характеризират възхода на тръмпизма, са същите като тези на описаната от Обама „пълзяща поява“. Наскоро папа Франциск призова лидери да „актуализират идеята за Европа.“ Е, по-широката идея за Запада също много се нуждае от актуализация.
На 14 август 1941 г., когато Европа беше погълната от война, Франклин Рузвелт и Уинстън Чърчил се срещнаха на борда на американския крайцер „Аугуста“ и скицираха Атлантическата харта. Това кратко съобщение установи осем принципа, върху които двамата лидери основаха „техните надежди за по-добро бъдеще на света“. В продължение на десетилетия на тези принципи, сред които „свобода от страх“ и „подобряване стандартите на труд, икономически напредък и социална сигурност“ беше гледано като на вдъхновението на свободния свят. Тогава това бяха смели, прогресивни цели. Сега те заслужават обновление.
Президентът Обама, беше ни казано, работи върху неговото наследство; посещенията в Куба и Хирошима със сигурност са подходящи. Но има и друга мисия, която да бъде предприета с европейците. Или човекът, чествал 2008 г. като първият чернокож американец, избран за президент, ще рискува да остане в историята като последния американски лидер, който председателства западния демократичен ред. /БГНЕС