Актьорът, който разсмиваше българите десетилетия наред, си отиде от видимия свят преди една година
Преди година още една емблема на националната ни култура си отиде. На днешния 8 август през 2016-а на 84-годишна възраст почина актьорът Никола Анастасов. Напоследък боледуваше, но сцената на Сатиричния театър го привличаше като магнит и толкова много му се искаше да е там, където срещаше огромната любов на хората. С всяка нова роля, с всяко следващо представление вдигаше на крака млади и стари, защото те го обичаха. И му вярваха, защото той беше истински на сцената. При него нямаше преструвка, имаше игра. Игра от любов към театъра и с любов към публиката.
Наричаха го „усмивката на Сатиричния театър”. Измисли му го Георги Калоянчев и така остана…
Преди няколко дни минах покрай Сатирата, пред служебния вход има едно столче, на което обикновено седи човекът от охраната. И си спомних как веднъж точно на това столче ме чакаше Никола Анастасов, за да ме поведе към гримьорната и да направим интервю. Беше в навечерието на 80-ия му рожден ден… Погледнах столчето, спомних си Никола Анастасов, знаех, че е много болен. Стана ми мъчно. А сега още повече, защото културата ни бавно и последователно губи най-прекрасните си лица…
Остават спомените и споделеното от тях. Ето част от изповедите, които през годините Никола Анастасов направи пред репортерския ми диктофон:
За любовта си към шопите
„Не знам откъде се появи. Моите родители са от Охрид, македонска е родата ми. Срещнах се обаче с шопите покрай един мой приятел, който ме заведе в шоплука. Бях запленен от тези смешни хора, които боравят с хумора така, както никой друг не умее. Шопът е разностранен – осмива жена си, себе си, държавата, не му пука от нищо, твърдоглав, ама як и е много колоритен.
Навремето те живееха в един кръг около София, който вече се разми. Но тогава бяха много обединени, техните читалища светеха, песни се пееха, танци се играеха, един друг живот течеше там, който ме превзе. И тогава започнах да правя и шопски серии, и диалекта учех на място…
Шоп по призвание
Спомням си веднъж на едно тържество за Деня на София Тодор Живков гледа Бистришките баби и ги пита: “Абе, кой ви е научил толкова хубаво да пеете?” А те току-що се бяха върнали със златен медал от Лондон и едната вика: “Епа ние така сме си се родиле.” Е, хубаво, ама на колко години сте?”, пита ги пак той. А бабата: “Тя, умирачката, ни тражи, ама не може да ни намери, оти ние сме все по европейските сцени.” Много са сладки. И аз така, покрай тях… думичките и ударенията вече си идват сами. А калпака – аз без него не мога, слагам го и ставам шоп.”
За Санчо Панса
„Гриша Островски беше режисьор на този прекрасен мюзикъл. Спомням си, Леда Милева тогава беше директор на БНТ, и при едно пътуване в Ню Йорк беше гледала представление на “Човекът от Ла Манча” на Бродуей. Много беше го харесала и направи всичко възможно, за да бъде поставен и в България. Тя покани Гриша Островки, а той – Коста Цонев, който направи блестящ образ на Дон Кихот, и мен – за Санчо Панса. Аз обаче бях кльощав, гледам се в огледалото и не се виждах като този герой, някак по-пухкавичък си го представях.
Отидох при режисьора, казах, че е много хубаво, че ме кани за такава прелестна роля (заради нея като отидох в Мадрид, стоях два часа пред паметника на двамата, за да абсорбирам тази скулптура), но, викам, “аз не ставам”. Предложих му да я даде на Васил Попов – по-пълничък, пък и много хубаво пееше. Ала Гришата каза: “Не, не, аз искам ти да го играеш.” И какво направиха? Поставиха ми подплънки, гримираха ме, сложиха ми на главата тази сламена шапка и така, върху магаренцето, редом до Коста (Дон Кихот), се превърнах в Санчо.”
За хумора
„Хуморът е сложна материя, на границата между трагичното и комичното. И трябва да се уцели точно ръба, по който ходиш. Може да бъде и гротеска, и абсурд, но в никакъв случай лигаване, от което най-много се страхуваме, защото някои си мислят, че всъщност това е смехът. Да се изсмееш означава, че си видял нечия грешка, или пък си разбрал, че тя може да стане и твоя собствена грешка. Хуморът е поука, не е само забавление.”
За комиците и хората
„Имам си две лица. Едното е за театъра, работата, срещите със зрителите – там винаги съм усмихнат и забавен или поне се старая да бъда такъв. Но когато прожекторите угаснат и зрителят си отиде, ти, артистът комик, си тръгваш самотен. Бил си някакъв герой, пресъздавал си образ, а сега вече си Господин Никой. Улиците стават празни, тъмно е, прибираш се вкъщи, семейството вече е заспало, защото ние късно свършваме представление, и ти става едно тъжно…”
За гафовете на сцената
„Гафове много. И добре, че ги има. От тях пък се раждат някакви добри настроения на колегите около теб. Най-фатално за един актьор е да забрави репликите си на сцената. Случи ми се, когато в 1971-ва ме направиха „заслужил артист”. Научих новината по време на концерт в Габрово от устата на водещите Васил Попов и Хиндо Касимов. Някой от тях каза: „А сега на сцената ще излезе новият заслужил артист Никола Анастасов.
Със Стоянка Мутафова – любимци на сцената
Леле-леле! Аз не знаех. Съобщили го сутринта по новините, докато сме пътували. Имах сценка с Татяна Лолова, но целият треперех от вълнение. После със Стоянка Мутафова трябваше да се върнем бързо в София – имахме представление на „Щръклица”, постановка на Вили Цанков. Аз там съм с 4 роли – на четиримата братя близнаци, влюбени в момата Невена Коканова. Нейната майка пък беше Стоянка. Бяхме го играли над 100 пъти. Но като излязох на сцената, забравих всичко…”
История с Мечо Пух
„Често чета Мечо Пух. Много обичам децата и този мой герой, навремето получих за него награда от радиото (дублира го в радиопиеса, б.а.). Имам и един комичен случай с него. Бяхме на турне в Щатите, в Бостън, с представление на „Двубой”. Пристигам през нощта в страхотен дъжд, чувствам се като парцал. И ни настаняват в едно българско семейство – компютърни инженери, с детенце на 4-5 години. Домакините ме канят да вечерям, а аз искам само да си легна. „Утре ще стана, ще закуся, ще си поговорим”, казвам им. На сутринта чувам, че някой чегърта по вратата. Отварям и гледам – малкият седи пред мен. Вика: „Чичко, а Прасчо тук ли е?” Слушал нашия запис на плоча, знаел пиесата наизуст. Родителите сутринта му казали: „Ще пазиш тишина, Мечо Пух спи в стаята.” И той дошъл тайно да го потърси, че и приятеля му Прасчо! Не съм изпитвал по-голяма благодарност за това, което съм направил.”
За “Тримата от запаса”
„Това беше филм епопея за едни запасняци по време на Втората световна война. Смотаняци, всеки от своята гледна точка гледа да опази собственото си аз – било семейно, религиозно и т.н. Играехме заедно с Працалев и Кирчо Господинов. Толкова гърмежи в живота си не бях чувал. Ненормални условия, обстрелваха ни, потъвахме в ледени води – всякакви щуротии, каквито само в армията може да има. То не се разказва, усеща се…”
Кадър от филма „Тримата от запаса“
За съвременния ни живот
„Живеем в трагикомедия. Това е точното определение. Има много недъзи в нашето общество, но ако ги погледнеш откъм комедийната страна, по-лесно ще живееш. Смехът ти дава вяра, превъзходство, защото трябва да има превъзходство над недъзите.”
За днешните „службогонци”
„Пълно е! Те никога няма да свършат, затова и пиесата „Службогонци” е емблематична. Сменят се времената, а нравите ни все същите си остават.”
За младите артисти и театъра
„Нека не се забравят, защото една роля, макар и показана 10 пъти по телевизията, или на екран, не означава, че си постигнал мечтите. Дори да те наричат „секссимвол”, кумир, звезда и пр. Трябва да минеш през пъкъла на театъра, защото той е пъкъл, не е само радост и забавление, а е низ от преживявания и страдания. Даже повече страдания, отколкото радост и тържество.”
Равносметката
„Отначало в изкуството не ми тръгна леко, бях малко повърхностен младеж, не се замислях върху нещата… Но театърът, големите автори ми помогнаха да проумея много неща. Не съм палячо, макар че обичам палячовците особено в цирка. Аз съм човек, който носи своите пороци, съмнения, тревоги… А в живота – рецептата е една: децата. Това е, което сплотява. Кара те да мислиш не само за себе си. Да, с времето нещата се променят, не е като в началото на любовта, когато пърхат и пеят птички. Вече има и обич, и задължение към децата, после и към внуците… Това са моите лични празници.”
Съюзът на артистите в България отличи Никола Анастасов с наградата „Икар“ за цялостен принос към театъра и българската култура
Никога няма да го забравя. Не особено висок, вечно притеснен, с характерен глас и лице, което не можеш да сбъркаш. И винаги готов да те дари с усмивка. Никола Анастасов ни разсмиваше с ролите си в театъра („Когато розите танцуват”, „Римска баня”, „Сако от велур”, „Рейс“, „Суматоха”, „Януари“, „Службогонци”, „Лека форма на тежка депресия”, „Убийство в експреса”…) и киното („Нако, Дако и Цако”, „Тримата от запаса”, „С пагоните на дявола”…), с многобройните си участия в телевизионни програми и спектакли („Човекът от Ла Манча”, „Криворазбраната цивилизация” и др.). Актьорът си отиде, след като остави ярка следа. Сигурна съм, че ще продължи да ни се усмихва. Вече отвисоко.
Виолета Цветкова
ARTday.bg