Малко известен факт е, че през 70-те години на миналия век обявяват национален конкурс за най-големите ясновидци на България. Колкото и парадоксално да звучи, всичко е по регламент. Тогавашните медии, които се броят на пръсти и повечето от тях са официози на ЦК на БКП, пускат дискретна покана към хората с необичайни способности да се явят в София, за да бъдат изследвани. Родните знахари, баячки, врачки и прочее свръхсензитиви до този момент едва „дишат”.
Преследвани са от всесилната Държавна сигурност, подкрепяна и от Българската православна църква като верен слуга на тайните служби. Затова родните феномени подозират, че им готвят капан, за да бъдат спипани за нерeгламентираната си дейност. След време на размисъл най-после решават, че може пък и да е дошъл звездният им час. В уречения ден и час се явяват над 200 души от цялата страна. В конкуренция с тях за ясновидец номер 1 на България е обявен дядо Влайчо, а не Ванга.
Специализиран екип от невролози, психиатри, психолози – светила на науката от най-различни области, повечето от тях скептично настроени към хората с дарба свише, отделят на всеки по половин час. Целта на конкурса остава неизвестна за участниците в него, но се шушука, че в сянката му е Людмила Живкова, която си пада по окултното, свръхестественото и езотериката. „За странния експеримент, останал малко в сянка, научих от Слава Севрюкова, споделя писателят от Пловдив Христо Нанев, отдал близо 20 години от живота си в изследване на признатия в пет континента феномен от софийския квартал „Овча купел”. “Леля Слава, както я наричаха в знак на признателност хората, на които е помогнала, също е имала възможност да участва в конкурса, но нейната скромност винаги е стояла над суетата”, казва Нанев.
След като няколкодневното пресяване на ясновидците приключило, за най-голям феномен на България е признат дядо Влайчо от село Коньово, Новозагорско. На второ място е класирана Ванга от Петрич, а бронзовият медал отнася някоя си Мария, за която днес никой не знае нищо. Кой е фаворитът от равната Тракийска низина и с какво успява да удари в земята конкуренцията? – За дядо Влайчо се говори по такъв начин, че той е сравним с герой от народния фолклор. Малка апокрифна книжица от рода на „самиздат”, отдавна превърнала се в библиографска рядкост още по времето на тоталитарния режим, проследява житието-битието на дядо Влайчо. Апокрифният й автор го сравнява с чудотвореца Свети Йоан Рилски от бобошевското село Скрино, чието Успение бе отслужено на 18 август в най-големия манастир на Балканите.
Феноменът дядо Влайчо така и не получи славата на Ванга
Хронологията в книжката е разбъркана – личи, че не е писана от професионалист, но от нея става ясно, че 4 години най-големият маг на България
търка наровете на Белене
и изпълнява непосилни норми. Нещастникът с осанка на аскет и отшелник едва оцелява в страшния балкански ГУЛАГ. Какво да го спаси, освен силния му дух и заложената в него божествена дарба да оцелее физически, за да помага на другите страдалци?!?
Излежава присъдата си в лагера и още не се е прибрал в скромната си селска къщурка, по-блед и от мъртвец, когато при него пристига лично шефът на милицията в Нова Загора. Дали инициативата е била лично негова, или нареждането е било „свише”, едва ли ще се разбере някога, но факт е, че при Влайчо на крака отишъл баш милиционерският бос. „Трябва да си признаеш в местния вестник, че си шарлатанин и будалкаш хората. Едва тогава ще те оставим жив, му казал. Иначе отново те очаква Белене, а този път, гарантирам ти, ще се върнеш от лагера в „дървен костюм”!”, продължава със заканите униформеният властник.
„Ако Бог е решил, отново ще отида!
Не се страхувам от смъртта! Но шарлатанин никога не съм бил и няма да бъда!”, отвръща гордо дядо Влайчо. Накованото в атеистичен марксистко-ленински дух ченге решава да тества феномена: „Докажи го!” Вади от джоба си кибрит, написва тайничко върху него три произволни цифри и след това го скрива зад гърба си. „Ще познаеш ли числото?”, го пита, като се хили олигофренски насреща му. Ясновидецът се концентрира само за три секунди, след което изрежда цифрите. Милиционерският бос побелява като погребален саван. Още малко инфаркт да получи. Мята се на служебния джип и отпрашва с мръсна газ към управлението. След това посещение дядо Влайчо коленичи пред иконата на Света Богородица. Затваря очи и „вижда” смъртта на тримата в джипа. Прекръства се, а по-късно ще каже: „Бих могъл да им помогна, да ги даря барем с още 20-ина години живот, да им кажа какво ги очаква и така да избегнат смъртта, която върлите им душмани им бяха подготвили, но
те сами си изядоха главите!”
казва старецът. Каква е работата: Седмица след посещението Нова Загора е в траур – избягал от софийския затвор пандизчия заколва като агнета милиционерския шеф и двамата му колеги, с които бил при Влайчо. Причината? – Били скалъпили обвинение на оня и му дали доживотна присъда. Решил да им отмъсти. Хващат го и няма да му се размине, но човекът бил доволен, че е възмездил за честта си.
След тоя случай обаче дядо Влайчо интуитивно усеща, че място за него в родното Коньово повече няма. Тръгва от село на село като Матей Миткалото, с бохчичка на рамо. Хем помага на хората, хем се крие от преследване. А за чудотворствата му вече се носят легенди – от равното Загоре чак до Влашко, от Македония до Сърбия. „Хонорарът” му е паница леща, топла постеля и блага дума. Оставя зад гърба си изцерени от охтика, туберкулоза, недъгави, сакати и още какви ли не; събира разделени, озаптява блудници, в неговите ръце баш бабаитите стават по-кротки и от агнета, отчаяни пияндури почват да се мръщят само от миризмата на пиячката. Лечебната му сила няма граници.
В книжката, за която споменах, е записана изповедта на Минчо Гонгалов от хасковското село Конуш: „Джудже съм по природа, явно изкупвам грехове на някои от предшествениците си. Иначе съм с акъла си. След пубертета се оказах в небрано лозе – всичките ми акрани с булки, но коя ще пристане на такъв недоносен като мен?! 10-15 години изкарах самотен като лалугер. Реших да приключа със земния си път”. Една заран преди изгрев слънце Минчо мята въже на рамо и отпрашва към Кайряците – местност, обвеяна с тъмна слава. Решил е да се беси. Увисва с краката от една круша дивачка. Мисли си, че вече душата му отлита в райските селения и лично Свети Петър го посреща, когато отваря очи и какво да види: „Отворих очи и видях пред себе си старче с ококорен поглед. Тупа ме по рамото и вика:
Ясновидецът говори пред съселяните си
„А друг изход нямаш ли, бре, чедо?!” – Откъде се появи, нямам обяснение. Върна ме в реалността. Поканих го у дома, представи се за дядо Влайчо.
След 5 минути вече бяхме приятели, а след седмица ми докара Лилето от Казанлък, и тя от моя калибър, и ни стана кум. Три нормални дечинки си направихме с жената, всичките ги кръстихме на моя спасител-изцерител”, разказва Минчо. Докато самобитният знахар и хекимин шета като птичка божия от паланка на паланка, славата му расте – носи се от уста на уста, всеки с какви ли не болежки и дертове иска да се докосне до него и да намери спасение. Милицията в Стара Загора издава „Окръжно”: „Да бъде намерен жив или мъртъв! Желателно е жив!”, уточнява се в околийското нареждане. Зад суровата заповед стои не кой да е, а самият Стойо Неделчев-Чочоолу, партизанската легенда, която не цепи басма никому,
дори и на Тодор Живков
Започва издирването на дядо Влайчо като за най-големия престъпник на България. Но в един момент всичко започва да работи в… негова полза.
Докато хората укриват светеца по-добре и от ятак и партизанин по фашистко, се оказва, че внукът на Чочоолу е изчезнал. Впрегната е да го търси цялата старозагорска милиция, барабар с военните. Претарашват десетки селища, хиляди декари землища, от столицата пристигат най-добрите криминалисти, но от партизанския наследник – ни вопъл, ни стон. Местен МВР кадър изведнъж се сеща за дядо Влайчо. С риск да бъде разжалван, подхвърля идеята, че той може да спаси положението. Откриват мага в село Тракиец, Хасковска околия. Там цери смъртник с диагноза рак на дебелото черво. Набързо е натоварен като куфар в милиционерския джип. Вътре Влайчо моли да го оставят посредата на един селски кър и никой да не се мярка покрай него. Концентрира се и само след миг „вижда” къде е запокитено нещастното 7-годишно хлапе. „На дъното е на седемметров сух кладенец. Детето все още е живо, но трябва да побързате.
Малко живот му остава!
Докарайте го при мен и оттук нататък ще „иляди”. Ще надживее и дядо си, и мен!”, нарежда ясновидецът. И всичко се сбъдва точно, както го изрича.
Въпреки това ясновидецът пак не е оставен на мира. До края на живота му го гледат под лупа. Може би защото не е имал покровители от върховете, а бил истински народен лечител – светец за обикновените хора. Но пък те са, които го превръщат в легенда, която продължава да живее с името му и след неговата смърт.
Георги АНДОНОВ,ШОУ