В ателието на живописеца Борис Георгиев позирали велики личности
Житейската съдба на българският художник Борис Георгиев /1888-1962/ прилича на приказка, разказана от Шехерезада. Варненец по рождение, той учи живопис в Санкт Петербург /при легендата Николай Рьорих/ и в Мюнхен. Сетне Георгиев избира неспокойния живот на вечно странстващ артист. Ако се изброят страните, където е разнасял раницата си с четките и боите, ще се напише истински географски справочник на света.
Първоначално избрал да живее в Швейцарските алпи, сетне за по-дълго Гоергиев се спира във Вечния град /1920-1928/. В Рим успява на портретува известни хора на ХХ век, между които са индийският философ и поет Рабиндранат Тагор и физикът-нобелист Алберт Айнщайн. После за малко се установява в София дето прави няколко изложби с голям успех.Тука рисува /и другарува/ с някои от най-известните наши интелектуалци – композитора Панчо Владигеров, колегата живописец Владимир Димитров-Майстора и поета Теодор Траянов.
Един от най-забележителните периоди в живота на Борис Георгиев е петгодишното му пребиваване
в “тъмната” Индия, където е от 1931 до 1936 година. Още на кораба на път за далечната страна художникът се запознава със самия Махатма Ганди и жена му Кастурибай. Веднага го рисува в скицника си – познанството с великия човек поставил на колене Британската империя, дава на Георгиев нови хоризонти в изповядваната от него философия. В общи линии артистът бяга от западната цивилизация, която смята за прогнила и порочна. Идеите му са нещо подобно на бунта на хипитата, след много години, които търсеха в Индия обетованата земя на Кришна и леките дроги.
Докато е в Индия Георгиев получава съблазнителна покана – да преподава изобразително изкуство пред учениците на Рабиндранат Тагор, с когото вече са приятели в наследственото му имение В Калкута. В името на личната си свобода Георгиев отказва.
Кариерата му в Индия тръгва нагоре. През 1932 г. той е приет в резиденцията на вицекраля, рисува портрет на принцеса Райкумари , на самия вицекрал и на жена му. Слухът за талантливия български майстор на портрета тръгва из аристокрацията и Георгиев получава многобройни поръчки от първите махараджи на Индия. Попада и сред политиците на нова Индия – прави портрет на Джавахарлал Неру /бъдещият министър-председател/. Запознава се и с младата и интелигентна Индира Ганди, у която оставя незабравими впечатления. В голямата азиатска страна Борис Георгиев среща голямата си любов. Това е принцесата Амрит Каур от царството Капуртал в Пенджаб. По това време тя е от така наречената “изпаднала от трона аристокрация”, защото баща й приемайки християнската вяра е загубил трона си. Красивата принцеса-християнка, която влязла в сърцето на нашия зограф, освен това била голям борец за граждански права и почти дясна ръка на Махатма Ганди. По-късно, когато Индийският национален конгрес спечелва властта Амрит Каур става министър на правителството на Неру. Жена с рядка източна красота, принцесата се радвала на вниманието на много богати наследници на мажараджи, които искали ръката й. Тя обаче запазила в сърцето си място за българина.
Любовта мужду двамата прилича на сага от “Хиляда и една нощ”.
Борис и Амрит се заселват в нейната вила-резиденция в Симла, на 2500 м надморска височина. Българинът неуморно рисува образа на любимата си жена. Тя пък, за да го вижда винаги до себе си, поставя снимката му на предното стъкло на автомобила си. На един от портретите на принцесата, Борис е поставил надпис-автограф: “Дарение на задълбочаващата се любов към нашата сестра от нейния приятел и брат. 1934 г.” Двамата влюбени прекарват заедно във вилата сезона на тропическите дъждове. Голямата им любов ги кара да тръгнат и на голямо почти месечно пътешествие по Хималайските чукари. Принцесата иска да е неотлъчно до своя български приятел и го следва по стръмните планински пътечки, сред канари и ледници… В Хималаите нашият художник се среща и със своя учител от младостта професор Николай Рьорих. За това пътуване из великата планина до края на живота си Георгиев ще разказва, почти винаги със сълзи в очите.
Патрицианското обкръжение на принцеса Амрит Каур вижда в българина натрапник, дошъл от порочната Европа, да грабне “красивото индийско цвете”. Роднините махараджи настройват влиятелните кръгове в Делхи, Бомбай и Калкута срещу балканеца. Въпреки одумките любовта между българския Ромео и индийската Жулиета е силна, чиста и свята.
Както често се случва при връзките между интелектуалци, и Борис и Амрит решават да не се обвързват с брак, защото смятат, че семейството ще им попречи да работят за по-висши каузи. Образованата, обречена на народа си принцеса, иска да види Индия просперираща и независима. Амрит избира пътя на политиката и бързо спечелва народното доверие.
Борис Георгиев е емоционален човек и и вижда, че с изкуството си, в момента не може да направи много за своите индийски приятели. С Амрит се разделят с нескрита тъга, без скандали и натяквания. До края на живота си и двамата си остават добри приятели, които винаги се стремят един към друг.
През 1936 година българският художник след дълги странствания напуска Индия и се връща в родината. До края на дните си /9 септември 1962 г./ споменът за голяма му индийска любов принцеса Амрит Каур остава жив.