23-годишният национал по лека атлетика Йордан Петров, представил България на световното по полумаратон в Каварна, се прицели в Олимпиадата в Рио. Талантливият състезател от Добрич извървя кратък път до върха на лекоатлетическите първенства у нас и в чужбина. С голяма воля и къртовски труд в тренировките амбицията му го заведе в националния ни тим в Царицата на спортовете само след 2-годишна работа и хиляди навъртени километри.
Данчо влиза в спорта като футболист на „Добруджа“. Бил е най-бързият на терена и затова веднъж треньорът му Съби Николаев го завел на лекоатлетическо състезание между ученици в центъра на града. Станал първи, след което всички специалисти били категорични, че той има дарба и трябва да я развие.
Сега мечтата му е да участва на Игрите в Бразилия през 2016 година и да докаже, че в дългите бягания българите може и да не дишат праха на кенийци и етиопци.
Златните отличия и купите са само бляскавата страна на живота му. Другата е, че ежедневно състезателят се бори да оцелее. Единствено пред „България Днес“ той се съгласи да покаже своя дом и да разкаже своята покъртителна история, достойна за сценарий на филм.
Води ни в бащината си къща в следобедните часове на мразовит януарски ден. Домът му се намира в покрайнините на 100-хилядния град Добрич, а до него се стига през улици, които повече приличат на разорани ниви. Спираме пред тухлена къща, от която е останала само една стая. Половината се е разпаднала, а оцелялата част всеки момент ще се срути над главата му. Външна тръба, през която тече вода, е единственият източник за пиене. Лекоатлетът побутва дървената врата на дома си, която не се заключва. Вътре има четири легла и една печка, в която горят дърва.
„Ето така живея, голяма мизерия е. Не се срамувам от живота си, защото не съм крал. Без ток съм от 5 месеца, а на ден ям по една баничка, защото нямам пари“, признава Данчо.
Той е десетото от общо 13 деца. Майка му е починала преди година. Не помни баща си, тъй като той ги напуснал, докато бъдещата звезда на атлетиката ни е бил съвсем малък.
„Всичките ми братя и сестри са женени. В момента живея с брат ми Злати, който също е лекоатлет. Единствените ни сигурни доходи са пенсията на майка ми 105 лв. и детски 35 лв. От време на време брат ми ходи да цепи дърва на познати, които му дават по 15 лв. за цял ден работа“, разказва лекоатлетът, който месечно навърта по 700 км, за да се подготви за дългите бягания. Често ежедневният му километраж е по 40 км.
Последните спечелени пари на състезателя са 80 лв. за седмото място в новогодишния крос в Правец и 450 лв. за Спортист №3 на Добрич за 2012 г. Джобът му бързо отново отънял, след като върнал борчовете си в кварталния магазин и на приятели, от които вземал назаем.
„Много честно момче. 5 лв. борч да вземе и ги връща. Голям талант и ще стигне далеч, ако продължава така упорито да се труди“, споделя треньорът му Николай Янков.
„Добре, че като национал от федерацията ми дават национални екипи и маратонки. Иначе нямаше да имам какво да обличам. В момента съм с два чифта маратонки. Единият е за състезания, а с другия ходя на училище и тренирам. Бягал съм и с маратонки втора употреба“, добавя Петров.
Тази година той е абитуриент, а в спортното училище в родния си град е избран за Спортист №1 на годината. В момента набляга върху учебниците си заради предстоящата матура. Плановете му са да продължи за висше образование в Националната спортна академия.
„Цял живот сме били бедни. Това ни пречеше да ходим на училище. Станах първокласник едва на 10 години, след като разбрах, че най-важното е човек да бъде образован. Това до голяма степен дължа на леля Емилия, при която като малък работех и припечелвах. Днес тя продължава много да ми помага, като ме храни и пере, купувала ми е и дрехи и обувки“, признава младежът.
Целта на Йордан Петров през тази година е да участва на Европейската купа на 10 000 метра в Правец, да подобри личните си рекорди в полумаратона и маратона, а с това и да прибави поредните си медали от държавните първенства и международните турнири. /„България днес”