Изричали сме тези думи десетки пъти през последните месеци. Заедно с отговорите на въпросите, които обикновено ги следват. Как взехте подобно решение? Кога ще се връщате в София? Защо точно в Родопите? Какво работите там? Лесно, даже неусетно. Ако зависи от нас – никога. Защото е прекрасно! Пишем и снимаме на свободна практика.
Това е само увертюра към един осезаемо по-дълъг разговор, който в крайна сметка оставя цъкащо с език недоумение след себе си.
Ако не знаете кои сме ние, разберете повече за нас!
Когато взехме решение да напуснем своята “добре платена”, “обещаваща кариерно развитие” работа в “млад екип” на “бързоразвиваща се компания”, много хора ни помислиха за луди.
– Намерихте ли си нещо друго вече?
– Не.
– О… дано скоро да започнете работа!
– Ама ние не си търсим!
– ?!?
Или:
– Напуснахме работа и смятаме да заживеем в Родопите.
– (неловко мълчание и многозначително споглеждане, ако събеседниците са повече)… Всичко наред ли е?
Дори когато разглеждахме обяви, свързани с писане и превеждане, словосъчетанието “работа в офис” ни караше да затваряме страницата със скоростта на спасяващия се от тамян дявол. Бяха минали само няколко седмици, а ми се струваше, че съсипващата корпоративна рутина е отдавна затворена страница от моя живот. В разговор с един клиент (защото може и да сме безработни, но не стоим съвсем без работа!) той ми пожела “Приятен уикенд”, а аз се стъписах, забравила, че съществува такова понятие. И въобще кой ден е.
Но как така двама души, обитавали София от първия си ден на този свят, избират малкия град?
– Откъде сте вие? – ни попита един от местните ни познати по време на първата ни среща.
– В момента живеем в Ардино – отговорихме ние.
– Живеете… в смисъл… на гости сте тук за няколко дни, предполагам?
– Не, не. По принцип сме от София, но от половин година живеем тук.
Човекът, видимо развеселен, отново не ни хвана вяра:
– Добре, вече не е смешно… Как така живеете в Ардино?! Хората оттук дават мило и драго да се докопат до София… А вие – наопаки!
Оказа се, че в “наопаки”-то се крие щастието.
Оказа се още, че не сме били просто изморени. Ние сме били изтощени от живота, прекаран в бързане, в метрото, в офиса, в панелката, в броене на оставащите до следващата отпуска дни. Дълго време бяхме мечтали за едни и същи неща, но най-накрая Съдбата ни събра.
Животът ни се преобърна. Започнахме да живеем, а не просто да преживяваме. Дадохме си сметка колко много сме жертвали в името на нищо.
Изключително трудно ми е да систематизирам по някакъв начин преживяванията си като безработна. Ще се опитвам да го правя в Urbex.bg постепенно, докато осъзнавам какво всъщност ми се случва. На пръв поглед бих посочила само няколко неща…
През първия месец от своята свобода разбрахме, че безработните всъщност имат повече ангажименти и по-малко свободно време от роботещите… ъъъ така, де – работещите в офис. Един куп документи, бюрото по труда, НОИ, банки и други институции жадуваха за нашето внимание ден след ден. Последните ни дни в София бяха придружени от дълги списъци със задачи, разпределени по дни и часове. Както и всяко следващо посещение в този град, впрочем…
15.05.2015
Предполагам може да се каже, че тъкмо 5 е нашето щастливо число! Водещо и до пето преместване за сезона. По стечение на обстоятелствата прекарахме значителна част от пролетта на 2015-а в извозване на лични вещи от един апартамент в друг. Освобождавахме квартири, сменяхме местожителство. Докато накрая Голямото Преместване дойде съвсем естествено. Така или иначе вече за норматив успявахме да напълним цялата кола с багаж и да го отнесем някъде. Оказа се, че най-добре е точка Б да е на отстояние 300 км от точка А!
Когато ни попитат “Как решихте да се махнете от София?”, нямаме отговор. И ние не знаем. Спомням си само един идиличен разговор в странджанското село Веселие, провел се преди по-малко от година… Мечта за малко населено място и голяма къща. За природа и свободно време. За спокойствие. И щастие.
Може би на шега сме обсъдили идеята (На кого ли е била? Кога ли се е случило това изобщо?!) да напуснем столицата. Неосъзнато речено – осъзнато сторено! Ето ни тук.
Като на сън се озовахме в малкия родопски град, далеч от суетата, стреса, превземките. И съвсем близо до величествения Дяволски мост, Орловите скали и всички останали прекрасни места в околността. Какво следваше? Нещо съвсем не чак толкова романтично, разбира се – да си пуснем интернет! В рамките на останалите дни от месеца уредихме повечето дреболии, касаещи престоя ни “на село”. И отидохме на море.
Относно морето – в първото ни безработно лято неколкократно ни питаха “А вие ще ходите ли на море?”. И на нас направо си ни беше неудобно да отговорим. И трудно да преброим – колко, къде, кога… А последният ден от престоя край вълните за пръв път през целия ми живот беше лишен от онази меланхолия, която човек изпитва, когато осъзнава, че приказката свършва, а той е принуден да се завърне в грозната градска действителност. След всяко морско приключение нашата приказка не свършваше. Просто продължаваше в планината, за да дойде ред отново на морето…
“Планина” и “Море” – две думи, които осмислиха живота ми. Промениха го до неузнаваемост. И плениха сърцето ми завинаги.
За последните няколко месеца събрах повече спомени, отколкото за последните няколко години. Планинско колоездене, каране на канута, гмуркане, пикници, преходи, спане на открито… А хората продължават да ми задават въпроси от сорта на: “Ама не ви ли е скучно да живеете в Родопите… КАКВО ПРАВИТЕ ПО ЦЯЛ ДЕН?!” Мога да ги питам същото, въпреки че знам отговора – чакат да свърши, защото е пореден, скучен, еднакъв, изпълнен с рутина и напомнящ им колко безсмислено е всичко.
Няма ли друг живот? Има, разбира се…
В случай че и на вас ви се върти в главата подобна неудобна за Системата идея, посещавайте Urbex.bg от време на време. Тук ще откриете вдъхновяващи истории и полезни съвети, свързани с оцеляването в дивата природа, малкия град и света на сбъдващите се мечти.
За да не пропуснете нещо, може да последвате Urbex.bg във Facebook!