Отдавна трябваше да забранят на телевизионните водещи да използват някои думи, понеже го правят доста неразумно. „Взрив“, „взривяване“ със сигурност са едни от тях. Не става дума за касапници като тази в клетото Хитрино – а за кьорфишеците, които най-често се свързват с Фейсбук. Все нещо взривява Фейсбук. Някоя фолкдива или някой политически дивак се разчекне словесно или буквално – и хайде, Фейсбук бил взривен.
Проверих няколко пъти, какво се е случило в действителност. Повечето взривове се оказват кьорфишеци – вместо тътен чуваме изпльокването на детски тапишник. Много е смешно, когато водещите се опитват да придадат достоверност на някакъв сюжет от новинарската си емисия, като цитират едно-две мнения от ФБ – един мисли така, друг – иначе, хвърлят ги за баланс в един кюп – и очакват да сме „взривени“. Подборът на „мнения“ е напълно случаен, това е най-безгрижното занимание. Какво се опитват да докажат по този начин, и водещите не знаят.
Телевизиите обаче никога не прибягват до услугите на Фейсбук, за да проумеят качествата на своята работа. Тапишниците пукат непрестанно – но посоката е все към другите. Телевизиите не изпитват нужда от „обратна връзка“, нямат нужда да си развалят спокойствието с мнението на зрителите. А само въпросната „обратна връзка“ може да им даде реална представа за работата им – доколко смислена и достоверна е тя. Не могат да бъдат достоверни свидетели на собственото си развитие, на собствената си съдба, ако стоят гърбом към зрителите. *** Навремето във всяка медия имаше редакция „Писма на зрителите“. Тя стриктно следеше настроенията на публиката. И Властта се съобразяваше с отзивите на читателите или зрителите. Когато ме разкараха след скандала с Амосов, мнозина бяха решили, че това е окончателно. Обаче за двайсетина дни зрителите буквално засипаха ЦК на БКП със стотици протестни писма, бяха някъде около 700 – знам добре това, защото бяха с копие до мен. Това е невероятен допинг – и след подобно нещо трудно могат вече да те уплашат.
Разказвам собствените си преживявания, главно, за да знаят днешните храбреци, че е имало и друго време, имало е и други битки – доста по-достойни от днешните. Имаше и други отношения с публиката – отношения на съпричастност и единение. Отдавна вече няма истински битки, истински каузи, никой не знае пред каква икона се кръстят днешните „звезди“, имат ли изобщо слух за тежненията на Народа. Дори е неудобно да се използват думи като „тежнения“ – те звучат приповдигнато, те са се превърнали в клошарите на и без друго вече сиротния ни език.
Някои истории сякаш са запечатани в бутилка, която плува във Времето – повече от четвърт. Такава е загадката с една картичка. Бях отговорил на всички ония 700 писма, за които споменах по-горе, честитях настъпващата „пролет“ – и преди няколко месеца във ФБ се обади Иван Колев, за да ми каже, че навремето е получил своята картичка, но с шестмесечно закъснение. Каква пък беше тази мистерия? Важното е, че в такива случаи човек се усеща като част от едно цяло на сходни интереси и надежди.
А сега горките днешни герои са част от кръга на някакви каки, повечето анонимни, зависят единствено от техните капризи и настроения. Зависят, разбира се, и от капризите на Голямата Кака – своенравната Г-жа Рейтинг, която в повечето случаи се държи направо налудно. Всичко това е добре известно на Зрителя, той схваща, че отдавна е загърбен, няма никакво значение в Голямата Игра – която, всъщност, е доста инфантилна и безвкусна. Или, както казваше шеф Манчев на някаква мърла в „Кошмари в кухнята“: „Ще ти спукам задника, ако не слушаш!“ Тази изящна фраза сякаш изразява истинското отношение на телевизиите към горката публика. За какво единение съм замрънкал, по дяволите! Не може да има обратна връзка, когато се опитват да ти спукат задника…
Бъдете сигурни, че зрителят усеща страховете и неувереността на лицата от екрана. И, понеже те изобщо не разчитат на него, много трудно ще се превърнат в личности. Зрителят отдавна вече не е техен пълноправен партньор – като изключим някои вяли кампании. Навремето, ние събирахме пари за войнишки паметници и възстановихме стотина – сега събират боклуци, „чистят“ България…
Кореспонденцията на телевизиите с публиката е направо бездушна. Хората са разбрали, че не се цени истински тяхното мнение. А вероятно и схващат, колко позорно е всяка от големите телевизии да си има своя рейтингова агенция. Уж върви оспорван мач между тях – обаче с двама главни рефери. И всяка е Номер 1 в състезанието – обаче то е за пред търговците-рекламодатели, не и за пред публиката. „Шампионите“ в тази надпревара вероятно събуждат единствено съжалението й…
Представят ли си изобщо, как се събират 485 хиляди подписа за една кауза – както се случи с Вота на доверие, който поисках през 1989 година, в онези свирепи времена. Това единение с публиката отдавна не съществува, то практически е невъзможно… Липсата на обратна връзка със зрителите фактически лишава от самосъзнание хората от медиите, лишава ги и от самочувствие. Те не познават сладостта, която тази връзка поражда. Лишени от тази енергия, те са като прашинки, които не усещат течението, както казваше един автор. И постепенно кожата им загрубява – и вече могат да усещат само бича на работодателите си. Превръщат се в хора без истинско самочувствие – въртят се като харманджийски коне с капаци на очите – за да не им се завие свят. И няма кой истински да ги поощри…
В предишната си дописка споменах за участието на Цветанов при Слави и интереса, който е предизвикал. Да кажа още няколко думи. Хората са искали да узнаят, как ще приключи една дългогодишна вражда. Но не са дочакали това. Двете страни вече еднакво страстно са влюбени в един обект – мажоритарната система. Но над късната любов винаги се вие пушек… А пък Слави сега може да поиска – с много по-голямо основание – половината ГЕРБ. Навремето Бойко не се съгласи, днес обаче може да е по-щедър.
С гостуването си Цветанов разчопли една друга рана и ни припомни, че нашите политици имат амбиции в излишък – но честолюбието им е в далеч по-скромни количества. Сякаш някак се стесняват да общуват със собствената си чест – накърнена справедливо или не. Това ме подсеща за една история с Алекс Фергюсън, великият треньор на „Манчестър Юнайтед“, която много харесвам. През 2004 година, в репортаж на Би Би Си, синът му бе обвинен в злоупотреби – неоснователно, както винаги е смятал Фъргюсън. И дълги години след това, той отказваше да се появява пред камерите на тази телевизия, независимо от солените санкции. Ето това е чест – добре отлежала като 60 годишно уиски. А нашите мекушави баби, мъжки и женски, забравят всичко и са готови да цъфнат в предаване, в което току-що грозно са ги обругали. И затова приличат още отсега на избелели кръпки върху времето. Такива са си нашите политици: лесно се смразяват – и още по-лесно се сприятеляват, после всичко се повтаря, и пак, и пак…
Blitz.bg