Уважаеми сънародници,
преди всичко е необходимо ние, българските граждани, да разберем, че светът днес преживява твърде сложни ситуации, в които историческото време тече с непознати досега темпове. Буквално пред очите ни се сменят епохи, за което в миналото са били нужни векове, докато в съвременността глобалните промени се извършват за дни. На пръв поглед неусетно, но в същото време достатъчно категорично светът преминава от хегемонията на еднополюсния модел и властта на транснационалните корпорации към все по-отчетливата си многообразност и възроденото значение на собствените национални страни. Зад широко прокламирания от старите неолиберални елити „сблъсък на цивилизациите“ всъщност ускорено тече процесът на възвръщане на националното достойнство, на религиозните основания и на държавния суверенитет. Идеологемата на глобализацията, зад чиито уж модерен призив за премахване на националните граници стоеше стремежът за печалби на международната финансова олигархия, претърпява фиаско, сравнимо единствено с краха на империите в миналото. Да, светът днес се променя кардинално и старите нации, притежаващи онази неповторима историческа рефлексия, в движение преобразуват стратегиите си и дори започват подмяната на елитите си, за да отговорят адекватно на сегашните предизвикателства към бъдещето.
Къде е България в тази ситуация?
За съжаление, съвременният български политически елит и самата българска нация не дават признаци, че е положено дори началото на осмисляне на цялата сложност на историческото време, в което живеем. Още по-малко се забелязват някакви усилия да бъдат очертани що-годе адекватни перспективи за развитието на държавата в кратко, средно и дългосрочно обозримо бъдеще. Нещо повече, продължава безпомощността и неспособността на българските политически елити да формулират съдържанията на една съвременна и бъдеща визия за държавата, опираща се на историята; на една модерна, но и исторически обоснована национална доктрина; на един съвременен, но и положен в историята български национален идеал.
Цялата тази безидейност, ограниченост и безотговорност на днешните ни политически елити води до това, че нацията не е в състояние да формулира някакво смислено съдържание на българската мечта – българската нация днес няма мечта, а единствената цел на огромното мнозинство от хората е биологичното оцеляване от днес за утре.
Тъкмо безсмислието на самото ни съществуване доведе до най-голямата трагедия в съвременната европейска история на България – над два милиона и половина български граждани просто напуснаха държавата, за да търсят препитанието си в чужбина, нещо, което не може да осигури собствената им Родина. Вместо да положат тези усилия, българските политически елити възпроизвеждат абсолютно безсмислените с оглед на бъдещето мантри за принадлежността ни към Европейския съюз и НАТО, към твърде спорните от гледна точка на българската идентичност евроатлантически ценности. Предавайки с лека ръка отговорностите за собствената ни държава на ЕС и НАТО, днешните български политически елити всъщност преповтарят поведението на нашите елити от миналото, в което отговорността за България се прехвърля на Съветския съюз и на Варшавския договор, а преди това на Германия. В тази последователност е твърде болезнен въпросът, че същите тези „елити“, а и народът като цяло, въобще не проблематизират липсата на българската държавност в продължение на 500 години, битувайки раболепно в рамките на Османската империя. Да не говоря за същата тази смиреност по-рано, 200 години в пределите на Византийската империя… Ако се следва подобна историческа логика, би трябвало да очакваме, че бъдещите ни елити ще делегират отговорностите за нашата държава на Евразийския съюз с оглед вероятното разпадане на Европейския съюз и НАТО.
И всичко това ще означава, че българските политически елити и нацията като цяло никога няма да могат да осъзнаят собствената си отговорност за съществуването и възпроизводството на собствената си държава, на нашата Родина България. Има ли изход от тази историческа драма?
Без да звучи като твърде елементарна пропаганда, аз съм убеден, има перспектива за решаването на тези фундаментални за държавата и нацията исторически драми. Още повече, че тези проблеми не са нито „леви“, нито „десни“, а дълбоко национални, не само исторически и съвременни, но и твърде значими с оглед бъдещото полагане на държавата и нацията в света.
Разбира се, че си давам сметка в строго определен смисъл за революционния характер на тези мои предложения към нацията и т.нар. „политически елити“. Прекрасно разбирам, че ще срещна съпротивата на традиционните партийни чиновници, които зад маската на нашата „евроатлантическа принадлежност“ всъщност осигуряват само и единствено собственото си и на семействата си бъдеще. Знам, че ще има съпротиви и сред широките народни слоеве, които някак си без да го съзнават, са свикнали винаги някой друг да се грижи за собствената ни държава. Ще посрещна отново и отново ненавистта на завистта и на посредствеността, защото прекрасно разбирам, че ограничените им хоризонти на възприемането на света и на българската мисия в историята, настоящето и бъдещето ще им се струва непосилно бреме. Бремето не да декларираш българската си идентичност, защото си играл хоро в студените води на реката, а да осмислиш преди всичко общността, държавата си и после своята отговорност към тяхното безкомпромисно и достойно възпроизводство. И така да възпитаваш поколенията си!
Въпреки всичко това съм твърдо убеден, че най-после трябва да се сложи началото на преосмислянето на нашето място в света, на полагането на българската нация и на българската държава в историята, в настоящето и в бъдещето. И предлагам да положим това начало.
Източник: Memoria de futuro – Памет за бъдещето