На 28 януари Митко Щерев навърши 70 години – възраст достолепна дори и за един рокаджия. За толкова време на грешната земя Маестрото не можа да се научи на три неща: да пее, да пише лоша музика и да си държи езика зад зъбите.
През 1982 г. изпява цял албум, първия на току- що родената група „Диана експрес”, за да се убеди, че не е Павароти. Покрай този печален за него факт, изгрява звездата на талантливите му открития: Васил Найденов, Георги Станчев, Илия Ангелов. След Емил Димитров и Лили Иванова те грабват микрофона, за да изпеят новите шедьоври на академика.
Наистина странно е, как един такъв тих и кротък човек, какъвто е Митко Щерев, така успешно умее да подпалва вестникарската хартия и взривява ефира, щом си отвори устата. Засегнатите му лепват етикета „скандалджия”, който той категорично отрича. Определя се като човек, който пази достойнството си и с цената на думи и дела (понякога съдебни) не допуска то да бъде накърнено.
На първата му сватба кумува Мариета, съпругата на Емил Димитров
Въпреки че има прилика, Митко в никакъв случай не е някакъв момчешки вариант на Пепеляшка. Защото, ако приказната героиня очарова принца с красотата и добротата си, то
възпитаникът на ямболския дом за сираци
„Минко Минков” печели българската, а и не само, публика с таланта си. След един драматичен следобед, в който пияният му баща се черпи с любовницата си и прогонва майката, заедно с трите деца, най-малкият, четвъртокласникът Митко, попада в пансиона. След това не проговаря на баща си цял живот. Това не е филм в стил италиански неореализъм, а начало на биографията на един от най-големите български композитори. В сиропиталището има акордеон. Малкият Щерев се учи сам.
Три години по-късно е най-добрият в Ямбол. Една от възпитателките, приела ролята на майка, го води на изпит за Музикалното училище под тепетата. Момчето иска да стане тромпетист, но комисията решава, че е много слаб физически. Приемат го фагот. Пак живее в пансиона, този път в пловдивския. Съученичка кани класа си на гости. В луксозния апартамент Митко за пръв път вижда килим. След години, посветен на него виц, ще звучи така: „Висок 150 см, но като се качи на портфейла си, става два метра”.
Преди това обаче един китарист трябва да го чуе, докато свири в бирхалето на „Каменица” и да го покани в оркестъра на Емил Димитров. С мукавено куфарче в ръка той влиза във вилата на най-голямата родна звезда тогава. Протърканата му ученическа куртка е в пълен контраст със снежнобелия панталон и поло на Емил, със скъпото кожено палто на Лея Иванова, с парфюмите на гостите. Веднаж в една сладкарница чува по радиото „Мадлен” – първата негова песен в ефира. Армия почитателки преследват Емил по цялата територия на Съветския съюз. За да го опазят, руснаците го прекарват през тайни входове. „Веднъж
не успяхме да избягаме и останахме без сака
спомня си ръководителят на оркестъра „Синьо-белите”. Емил композира почти на шега „Моя страна, моя България”, Васил Андреев пише текста, а Митко Щерев прави аранжимента. Не само публиката, но и музикантите не се впечатляват много от новата песен. Във времето, когато темата на естрадата са звездите, морето и някоя друга бърза целувка, да се пее за България изглежда доста нелогично, дори архаично. Ще мине време и същата тази песен, но под друго име, ще оглави европейските класации, а още първите й акорди ще изправят на крака всички българи по света.
Митко и Емил: Двама големи композитори, чийто песни не остаряват
Изненадващо или не Емил Димитров и Митко Щерев получават официална покана да останат и работят във Франция. Тамошният съюз на композиторите широко отваря вратите си и за двамата, докато нашият не ги пуска дори в преддверието си. Мотивът: нямали висше музикално образование. Но въпреки това – „Прощавай, Париж!”. Връщат се, колкото и налудничаво да изглежда решението им. Следват трите години с Лили Иванова и повече от четиридесет с „Диана експрес”.
Най-музикалният роден влак тръгва от ямболската спортна зала на 27 ноември 1974 година. 3000 са свидетелите на събитието. Първият албум на групата, макар и изпят от скромния с певческите си възможности нейн ръководител, има тираж 150 000. Тези дни предстои да излезе юбилейният – „Диана експрес” – „Десет златни”. През 1976 година групата освен своите песни изпълнява и пет на „Дийп пърпъл”. В Русе билетите са продадени десет дни напред.
Конна полиция пази района
След концерта необяснимо защо, публиката побеснява. Няма ги пейките, нито дори циментовите стойки, на които са поставени. Вулканична енергия витае в пространството. Същото се повтаря и в Шумен, и в Търново. Следва едногодишна забрана, но никога Митко Щерев не е трупал от това капитал и не се е провъзгласявал за дисидент.
На тържествата по повод стогодишнината от създаването на киното българските филмови композитори, повече от триста души, с тайно гласуване решават, че №1 в гилдията за двадесети век е Митко Щерев. Заради музиката за 35 филма, които е написал. Преди това силно развълнуван, след като и видял кадрите на един от тях, той сяда на пианото и за минути написва основните мотиви на мелодията. Така се ражда „Осъдени души”.
Вечната ямболска опозиция обявява: „Това е химнът на града ни!” Извън шегата песента влиза в родната попкласика, авторът й попада във вихъра от завист на маститите родни корифеи.
Наричат го ямболски циганин
акордеонистчето, което не знае нотите, и творят доноси срещу него, вместо музика, с която поне да го доближат. Следващото кинопредложение вместо радост му причинява дескенеция на жлъчката. Предстои честването на седемдесетата годишнина на първия човек в държавата Тодор Живков. Големият режисьор Христо Ковачев готви филма „Човек от народа”. За автор на музиката си е избрал Митко Щерев. Поне четирима народни артисти напират за тази чест. Избраникът е ужасен.
Не иска и да си представи какво го чака. Усеща с каква сила тежкият удар на отхвърлените корифеи ще се стовари над олисяващото му теме. Опитва се да откаже. Оправдава се, че няма време, предстои му турне. При следващата среща, мъжете с бомбетата и черните шлифери, не са така любезни: „Откажете ли, трябва да забравите за концертите Ще свирите само в ямболските кръчми”.
Място за отстъпление няма. Сяда и написва музиката. Малко преди Живковия юбилей умира Людмила. Всички тържества се отменят.
Композиторът получава кошница с вина и деликатеси, а един чиновник вади от чекмеджето на бюрото си орден „Кирил и Методий” и му го подава.
Това е наградата. Разбира се, след 10 ноември 1989 година филмът е анатемосан, но Митко не се отрича нито от него, нито от музиката, която е написал.
Стотици песни и хитове, няколко спечелени дела, три дъщери, внуци, екстри – шофьор и готвачка, но и мизерия, два брака, гарнирани с разводи, предателството на втората съпруга, залюбила барабаниста на групата, гигантски опит да му откраднат „Диана експрес” – несполучлив и наказан, луди любови, самота, борба, болести и пълни изправени на крака зали.
Стига толкова за първите 70 години. Останалите може и да са по-кротки.
Едно е сигурно обаче, че и те ще бъдат изпълнени с музика.
Дядо, ти си голяма работа!
След концерта на „Диана експрес” в Лондон, определен от организаторите като най-хубавия през последните две години, поздравленията, раздаването на автографи, прегръдките продължават час.
Най-после Митко Щерев вече е останал насаме с голямата си дъщеря – Надежда, зет си и седемнадесетгодишния си внук, кръстен на него.
Семейството живее в Германия, но е дошло на Острова специално заради концерта. Вървят към хотела, а закъснели почитатели продължават да спират автора на „Адаптация” и да го молят за снимка и подпис. Момчето гледа особено. Странно му е. Накрая не издържа: „Дядо, ти си имал много почитатели, бе! Голяма работа си!”.
Дни след това четиригодишната Мишел пък пита: „Дядо, вярно ли, че си много известен!” Чула, че така се говори в детската градина. Странен живот. Човек и академик е, а да не знае кога ще научи още неща за себе си. И то от собствените си внуци.
Исак ГОЗЕС,ШОУ