След триумфа в „Черешката на тортата” отпреди няколко месеца, Краси Аврамов поднася поредната си кулинарна изненада – своята сръбска кафана „Бел кон” в Пловдив. Ресторантът се оказва сбъдната мечта за Човека глас, а историята на готварския му майсторлък е повече от любопитна.
– Краси, определено поднесе изненада, отваряйки ресторант само в рамките на няколко месеца. Все пак майсторлък с черпак не е равнозначно на певческо майсторство, но ти явно ще правиш ефектно съчетание…
– Все още съм много объркан, защото съм в едно съвсем ново поприще за мен. Малко съм като в небрано лозе, както се казва. Нямаш идея откъде да започнеш, какво да правиш, но желанието е огромно. Мечтата ми да имам собствен ресторант не е от вчера, от много години е. Наред с музиката и с театъра – тази мисъл винаги ми е била в главата. С лекота се отдавам на готвенето, доставя ми огромно удоволствие.
– Откога датира тази твоя страст към готвенето?
– Още от съвсем малък. Бях на 17, когато започнах да приготвям различни специалитети, да се уча, да експериментирам. Беше ми любопитно. И когато заминах за Америка няколко години след това – трябваше някак да продължа това свое хоби. Там нямаше къде да се хапват български манджи, а тамошната храна е доста по-различна и съвсем не толкова вкусна. И така реших сам да приготвям български ястия – много вкусни, поне според останалите българи там. Постепенно те започнаха все по-често да ми идват на гости, за да им готвя. И домът ми стана
нещо като Аврамов хан (смее се)
Звънят ми всеки ден с въпроси от типа: „Сготви ли отново от това?”, „Имаш ли от онова?” – така се формира една много приятна традиция. Идваха десетки българи, а и американци, докато в един момент стигнаха до 40-50 души. След това започнах да готвя в няколко църкви – за бедни хора. Отново ястия за около 50 до 100 души, огромни количества – български гювеч, мусака, супи – облизваха си пръстите. До този момент те имаха съвсем различни навици на хранене, с коренно различна храна – и в един момент им предлагаш нещо друго – вкусна, топла храна – и те просто полудяваха. Преди да им предложа каквото и да е, винаги го опитвах – и ако сам не го харесам, значи не става.
Влатко Стефановски
– В семейството ти има ли друг, който да готви с такава страст?
– И майка ми готви много добре, и баба ми, Бог да я прости, готвеше. Но не мога да кажа, че желанието ми да готвя е наследствено. По-скоро е някакво вътрешно отношение към храната. Защото роднините ми са готвели повече по задължение, не толкова от любов към готвенето. Докато при мен има изградена любов и отношение към храната. Винаги, когато готвя, знам, че храната отива после в човешкия храм – а там според мен има някакви рецептори, които я поемат и трябва да се наситят. Не мога просто да се нагълтам чревоугоднически! Но аз съм обиколил почти целия свят, имам впечатление от много ресторанти, кухни, готвачи – и това, което успях да намеря и пресъздам в своя „Бел кон” сега, е пресечната точка между българската и балканската кухня, приемствеността. Веднъж в месеца например предвиждам менюто в ресторанта да бъде изцяло приготвено от мен.
– А да не би победата ти в „Черешката на тортата” да повлия за скорошното сбъдване на мечтата ти?
– В „Черешката на тортата” аз определено дадох всичко от себе си и някак си ми се възвърна самочувствието, че съм все пак оценен. Но не е това причината. Истината е, че просто така се случи, от само себе си. Преди няколко месеца минах покрай това заведение, което тогава не работеше, спрях се и си казах –
как искам един ден то да бъде мое!
Беше февруари, точно след концерта ми в Пловдив. И само няколко месеца по-късно нещата се завъртяха така, че тази мисъл стана реалност.
– Каква е историята на „Бел кон”?
– Заведението съществува още от 1966 г. – било е на един много известен пловдивски бохем, който е събирал целия град там. Кипял е невероятен живот, за който мнозина си спомнят и до днес. Седмици по-рано хората са си правели резервации там, толкова много народ е имало. Човекът е давал всичко от себе си за този ресторант, свирели са различни оркестри, било е бизнес, правен с душа. И сега аз искам да възродя точно тази емоция, този дух – онова, което е било и е сплотявало така хората, само че в един по-модерен вариант. Залагам на българска, балканска – македонска, сръбска, гръцка музика, но в никакъв случай не и чалга стил. При мен искам да е автентично, българско.
– А защо точно в Пловдив, при положение че ти си родом от Сливен, живееш в София и пътуваш почти постоянно из различни точки на света?
– Обичам Пловдив още от 90-те години, когато създадох едни от най-красивите си концерти – три пъти съм правил грандиозни спектакли в Античния театър. Имам някаква връзка с този град. Там имам много приятели. Откъси от най-големия ми концерт там – през 1998 г. в Античния театър, който успях да продам на големите американски телевизии за изкуство – бяха излъчвани всеки ден в Щатите.
Апетитна сръбска скара привлече първите гости на ресторанта
– Точно от този период имаш клип към една фолклорна песен – „Не казвай, любе, лека нощ”, в който си именно на бял кон, но това се случва през ’98-ма! 18 години по-късно кръщаваш ресторанта си така…
– О, сега ми напомняш за нещо, на което аз дори изобщо не съм обърнал внимание. Не съм се замислял за това, но е точно така, да. Нещата никога не са случайни. Когато чух за първи път песента на Влатко Стефановски „Бел кон”, останах много впечатлен. Тя е много изпълваща – става дума за емигрантския живот, как напускаш родината си, търсиш точно този комфорт цял живот след това. И някак изведнъж реших, че ресторантът трябва да се казва именно така – „Бел кон”.
– Познаваш ли се с Влатко Стефановски?
– Чрез Теодосий Спасов получих от него специално разрешение за песента, а сме решили да го поканим да стане и кръстник на ресторанта. Първо ще направи голям концерт в София, след което ще дойде и в Пловдив.
– Разбрах, че си получил специален съвет от шеф Манчев, преди да се захванеш с кулинарното си предизвикателство – какъв, ако не е тайна?
– Споменах му още покрай участието си в „Черешката”, че имам желание да открия ресторант в Пловдив. Прие идеята много добре, даже ме насърчи да не се отказвам, докато не го постигна. Реакцията му тогава се оказа важна за мен, защото подейства мотивиращо. А наскоро той ме покани да готвя заедно с него и с още 40 готвачи в хотел „Моравско село” край Банско. Беше уникално преживяване. Но ето и още нещо, което ще издам за вашите читатели – говорих с шеф Манчев веднъж в месеца да прави свое меню в ресторанта – подобно на това, което и аз ще приготвям.
– Нека продължим със съвпаденията – твоят прякор е Човека глас, но в България имаме и жена с такъв прякор – Камелия Воче. И двамата пеете, обожавате да готвите, печелили сте „Черешката на тортата”…
– (усмихва се) Така е, да. Наблюдавам изявите й в социалната мрежа, там сме приятели. Действително тя обожава да готви, прави го с абсолютна любов и това личи. Тук даже не става въпрос за някакви си рецепти. А за отношение в изкуството на храната. С удоволствие даже бих я поканил да гостува в ресторанта, да подготви някой свой специалитет – ще бъде прекрасно. Колкото повече колеги се съберем, толкова по-добре.
– А какво става с музиката – или сега тя е на заден план?
– О, не, в никакъв случай. В момента записвам едно ново парче, снимам клип в Анталия, преди това имам концерт в Атина. Не съм спирал с музиката, тя е неизменна част от мен. Но наред с нея се занимавам и с ресторанта. При това допреди няколко дни много активно – по отношение на черния труд –
забърквах цимент, боядисвах, пазарувах машини
носех на работниците, няма срамна работа. Ако всички в кухнята са заети, ще измия чиниите, ако трябва – ще налея алкохол, ще обера салфетките от пода, ще измета. Аз не се срамувам от работа. Има хора, които не биха го направили от суета, от гордост, от излишна мания за величие. След като това е моето заведение, това е и моето отношение – както съм вкъщи. Знаеш, че наскоро загубих и баща си, а след него и баба си, но все си мисля, че и двамата много ми помагат сега. Баща ми страдаше с мен, с моите проблеми, радваше се на успехите. Почти няма ден, в който да не се улавям, че искам да му звънна, да му разкажа какво става. Но съм убеден, че той отново е до мен, нарежда вероятно нещо Отгоре. От време на време се явява в съня ми, но не говорим нищо, само се показва. Сякаш за да ме успокои, че всичко е наред.
Едно интервю на Анелия ПОПОВА,Шоу