През юли Северноатлантическия алианс очаква срещата на върха във Варшава, която вероятно ще бъде най-важната след края на Студената война. Сред основните теми ще бъде общата стратегия на НАТО в Централна и Източна Европа.
Полша и прибалтийските страни се стремят към нови натовски бази на своя територия за сплашване на Русия, само че „старите“ членове залагат в Европа на друг подход, а плановете на САЩ, очевидно, основно не са свързани със Стария континент.
Колкото и парадоксално да изглежда, но членовете на НАТО всъщност трябва да бъдат благодарни на Русия за нейната нарастваща експанзивност през последните години. Ако я нямаше, вероятно те както преди щяха да тънат в блажената и наивна илюзия на „вечната сигурност“, която доведе до значителни съкращения на военните бюджети и на армиите, а също и до ограничения за Военнопромишления комплекс (което нанася вреди на икономиката като цяло). Събитията в Украйна заедно със стремителното разрастване на Ислямска държава (вероятно) послужиха за „будилник“, който принуди Европа отново да се загрижи за принципните въпроси на отбраната и сигурността.
Само че заедно с това на повърхността излиза и това, което много хора дълго време не искаха да признаят и за което предупреждаваше, например, известният анализатор Джордж Фридман в своите книги „Следващите 100 години“ и „Европа под заплаха“. Интересите на различните европейски страни се отличават едни от други и от интересите на САЩ. А значи, разбираемо, се отличават и техните реакции на актуалните заплахи. Фридман ясно каза, че Европейският съюз де факто вече се е разпаднал, и НАТО вече фактически не функционира. И това, което е разбираемо, ще бъде отчитано в американската военна стратегия.
Полша и прибалтийските републики искат да видят на своя територия нови големи бази, само че страните от Западна Европа повече или по-малко открито застават срещу това. Американците в известна степен са по-лоялни, но и Пентагонът не се готви да строи в Полша някакъв вид „нов Рамщайн“, т.е. голяма постоянна база, сравнима с вече съществуващите в Западна Европа. Вместо това „старите“ членове на НАТО предлагат концепция на честа ротация на сили на алианса и мащабни военни учения.
Това, в края на краищата, е крачка в правилната посока, доколкото страните от НАТО действително се нуждаят от повишаване на оперативната готовност на армията. Руските операции в Украйна и Сирия ясно показаха, че руската армия в това отношение е направила голям скок напред. Представите за това, че въоръжените сили на Руската федерация са някакъв негъвкав остарял колос, бяха опровергани. За това основната заслуга принадлежи на министъра на отбраната Сергей Шойгу, който въведе на практика мащабни „внезапни проверки на боеготовността“, както на армейски език наричат тези мащабни учения.
Дълги години Сергей Шойгу оглавяваше Министерството на извънредните ситуации (МИС), което се превърна от второстепенно ведомство в един от крайъгълните камъни на управлението. Именно поради това впоследствие Владимир Путин назначи този, без съмнение талантлив човек, на поста шеф на Министерство на отбраната, за да измени, като „кризисен мениджър“, руската армия, доколкото войната в Грузия през 2008 г. извади наяве редица недостатъци. Шойгу се захвана много решително с поставената задача, и неговите усилия дадоха забележими резултати.
Неслучайно остава впечатлението, че и на армиите на някои европейски страни не би им попречило, ако с тях се беше захванал някакъв „натовски Шойгу“. Руснаците сега спокойно се справят с внезапни военни учения с участието на десетки хиляди военни, а за алианса подобни неща се явяват нещо необичайно, и без участието на американците ученията в Европа щяха да изглеждат по-скоро смешни на фона на руските. По време на Студената война всичко беше различно: разходите за отбрана се разпределяха между Съединените щати и Европа средно 50:50, само че сега западноевропейските страни берат горчивите плодове на своите необмислени бюджетни съкращения.
И чешкият генерал Петр Павел, който сега се явява председател на Военния комитет на НАТО, постоянно говори за това, че Западът просто е длъжен да се научи да провежда мащабни военни учения. Да се пищи поради факта, че Русия ги провежда толкова често, и че това са „агресивни“ и „тревожни“ действия, няма смисъл. Такава е днешната международна обстановка и алиансът е длъжен да реагира на това адекватно, а не оплаквайки се от това, че съперникът изведнъж е започнал да играе „не според правилата“.
Генерал Павел също се изказа против строителството на нови големи бази, които в случай на война биха станали първата привлекателна цел. Силите на НАТО трябва „да се прехвърлят“ в Централна и Източна Европа, но вместо за „постоянно“ присъствие, като правило, се говори за „настойчиво“. Разликата се състои в това, че силите на алианса трябва периодично да се преместват от база в база, да провеждат учения и да поддържат висока бойна готовност. Именно тази цел, в края на краищата, преследват и преминаването на американските Dragoon, по-скоро техните краткосрочни престои у нас.
Разбира се, престоят на сили на алианса представлява известна тежест за приемащата страна, тъй като нейната военна инфраструктура трябва да се справя с поддръжката на съюзниците. По такъв начин преминаванията на Dragoon и за нас са учения, доколкото ни позволяват да проверим именно тези аспекти и да извадят налице недостатъците. И за чест на Чешката република трябва да се каже, че засега тя минава през тези изпитания много добре. Същото се отнася, например, и за участието на чешки военни в натовските учения в Полша.
Така се връщаме към това, което именно поляци, литовци, латвийци и естонци вероятно очакват от базите и войниците на НАТО. Целта, естествено, е сплашването на Русия, за което днес открито се говори даже от представители на алианса. Само че страните от Западна Европа не проявяват особено желание да предприемат тази крачка. Що се отнася до САЩ, то ситуацията е малко по-различна, но е необходимо да се помни, че Америка (както и всяка държава) се ръководи преди всичко от собствените си геополитически интереси, които, разбираемо, могат да съвпадат с желанията на Европа, а може и да не съвпадат.
За това говори и планът за строителство на американски военни бази, информацията за който изтече през декември миналата година от Пентагона. САЩ се готвят да използват мрежа от бази, сърцевината на която ще бъдат четири големи центрове в Испания, Джибути, Ирак и Афганистан, около които ще функционират множество малки бази или „спици“. Всъщност базата в Ирак се строи край Ербил и никой не е питал Багдад за мнение. Това навежда на мисълта, че САЩ вече вероятно са се съгласили с бъдеща независимост на Иракски Кюрдистан.
Така или иначе е ясно, че американците не планират постоянното разполагане в Централна и Източна Европа на голям по численост контингент. Тази мрежа от бази е създадена така, че да прави възможно провеждането на операции в Африка и Близкия изток. Така трябва да бъде възприемана и системата за противоракетна отбрана в Румъния (явно една от „спиците“) , която е предназначена да противостои на заплахата от ирански ракети. Поради това Полша и Прибалтика остава да се надяват най-много на разполагането на своя територия на някакви други „спици“.
Независимо за какво става дума – бази, учения или други военни аспекти – от всякаква гледна точка е ясно, че Европа трябва да харчи за своята отбрана и сигурност много повече. Независимо кой следващата година ще се окаже в Белия дом, вече е ясно, че Европа не може „автоматично“ да разчита на САЩ, които, както винаги, охотно осигуряват всичко, за което Европа не иска да харчи пари.
Вероятно поляците, независимо от тяхното желание да имат постоянна американска база, разбират, че ЕС се приближава към края си. Това се потвърждава в частност и от мащабните проекти за превъоръжаване, които инициираха нашите северни съседи (Полша – бел. ред.). Разбира се американците и занапред се готвят да си сътрудничат със съюзниците, само че предполагат, че тези съюзници ще имат и собствени съществени военни сили. Уместно това обобщи вече споменатият Джордж Фридман, казвайки, че американците вече се умориха от това, те да имат военна сила, докато европейците имат мнение.
Населението и БВП на Европа са по-големи от тези на САЩ, така че нейният реален военен принос в НАТО трябва да бъде най-малкото съпоставим с този на САЩ. Само че в сравнение със Съединените щати при Европа има сериозен недостатък – неспособността на договаряне и това не може да бъде променено дори и от забележителни проекти – като ЕС. Само да възникне кризисна ситуация и да трябва да се решават принципни въпроси, се реализира елементарен факт: различните страни и народи имат различни интереси.
Поради това американците ще си сътрудничат с тези, у които виждат истинско желание да го направят, а също така и забелязват съвпадащи си интереси. Мнозинството „стари“ страни в НАТО не показват нито първото, нито второто, поради което следва да се очаква, че в кулоарите на варшавската среща на върха представителите на САЩ ще критикуват повече от всичко именно тях. Ние можем само да се надяваме, че уроците от ставащото ще извлекат и чешките политици, и че те няма да се откажат от обещанията да поддържат армията на Чешката република. Старите спокойни времена безвъзвратно си отидоха и този, който търси помощ от съюзниците, е длъжен да докаже чрез конкретни действия, че заслужава тази помощ и сам прави нещо за своята отбрана. /БГНЕС