Здрасти, Вал! Ти си част от наскоро учредения Horror Writers Club “Lazarus”. Кажи няколко думи за него! Защо според теб той трябва да съществува? Какво се стараят да постигнат авторите от този клуб?
Здравей! Клубът е основан в чест на починалия миналия октомври писател, преводач и журналист Адриан Лазаровски. Култово име за всички фенове на твърдата музика и „твърдата” литература. Най-известен е с преводите си на Стивън Кинг, Лъвкрафт и Робърт Браунинг. С него се запознах случайно, покрай общи приятели, но той беше единствения, които веднага откликна на молбата ми на тепърва прохождащ драскач и подаде ръака. Човек с безмерен опит, голямо сърце и отдаденост към работата. За мен е чест, че негова анотация е публикувана на корицата на първия ми сборник с разкази. Все още пазя кореспонденцията си с него. Иначе идеята за това обединение е на Бранимир Събев и Сибин Майналовски – две не безизвестни имена на литературния фронт на остросюжетната литература. В „Lazarus” сме двадесет човека, които се надяваме да направим живота на писателя малко по-лесен, като по един или друг начин избегнем високите цени на издателствата и високите комисионни на книжарниците, срещу което книгите на българските автори седят в кьошета и тавани под пръст пепел и прах (освен, ако не се казват Людмила Филипова, Калин Терзийски, Иво Сиромахов или Емил Конрад, разбира се). Надяваме се да спомогнем за популяризирането на този жанр и да покажем, че в България има автори, които творят хорър на високо световно ниво. Защото всеки ден се срещам с хора, които не знаят, че има такова животно и в татковината ни.
Разделението в съвременната българска литература малко или много е факт, което в някаква степен е нормално. Клуб като „Lazarus”, ще обедини ли феновете на остросюжетните жанрове или ще ги разедини?
Разделение в литературата, а и във всяка една област винаги е имало. В тези пост тоталитарни години масово продължават да се пласират автори, които има дебели и пълнокръвни корени с комунистическия режим. Младите автори и творящите в смятаните за несериозни жанрове – хорър, фентъзи, фантастика – са изместени от центробежните сили някъде в страни. Близо до сметищата на цивилизацията. За тях знаят един, двама, петима или десетима техни приятели и това е. А се пишат хубави и качествени неща. Затова има нужда от някакво обединение на такива творци. Малко по-малко ще се отвори място и път за тези, които са наистина талантливи, а не родени под щастлива червена петолъчка. Надявам се, че по примера ни с клуб „Lazarus” други автори ще направят обединения, например на фентъзи творци или писатели на научна фантастика или на порното с накрофагия, ако щеш, като по този начин успеем на определено ниво да влияем на литературния и културния живот в страната.
А специално за нашия клуб „Lazarus” гарантирам ще е марка за качествен хорър. Първата инициатива ще е издаване на сборник с хорър разкази, от чиито страници ще се стича кръв, още преди да го докоснете.
Как би ти се сторило, ако след време се появят и други подобни клубове на автори, обединени от даден жанр?
Приветствам това. Нека творящите в един жанр, тези, които са приятели или се познават, които харесват писането си, се обединяват. Колкото повече сдружения има, толкова по-лесно ще може да се борим с литературната номенклатура, която е завладяла всички медии – от телевизията през интернет, до булевардните безплатни вестници. Тези нови клубове ще могат и по-лесно да споделят информация по между си и да си партнират за общи проекти. Така че определено виждам смисъл.
Според теб, какво биха могли да спечелят авторите за себе си, бидейки част от такъв клуб? Под „спечелят“ нямам предвид непременно пари, а по принцип.
На първо място спокойствие. Спокойствие, че си част от двадесетимата например и няма да си лесен обект на безпринципна критика и обикновен форумен хейт. На второ място медийната светлина, която се разлива над клуба, ще докосне всеки един от членовете, а от там и интереса на читателите към дейността и творбите на авторите. Много важно е това, че имаш възможност да питаш за съвет такива имена като Явор Цанев (почетен председател и издател) и Делян Маринов (фентъзи крал, които направи Походът на българското фентъзи), да получиш ценни препоръки от всеки един от тях. Всичко това помага да се съсредоточиш върху писането като процес. А парите ще дойдат така или иначе, когато си мъртъв J
Ти си автор на два сборника, твои разкази са отличени с публикация в сборниците „Вдъхновени от Краля“ и „451 градуса по Бредбъри“, имаш и публикувани разкази из различни сайтове. Как би описал творческия си път от първата публикация на хартия до встъпването ти в клуб „Lazarus”? Какво научи и какви грешки няма да допускаш пак?
Моят път, макар и не лек, мисля че е доста правилен и сравнително гладък. Имах щастието да се свържа с вездесъщия Явор Цанев от издателство „Gaiana book & art studio”, както и на други хора като Георги Връбчев, които ме подкрепиха в първите ми стъпки. Имах щастието да подадна и на шмекери, но това само наостри вниманието ми. Единственото и най-важно нещо е да пишеш за себе си, а след това, ако чувстваш, че имаш нужда да бъдеш четен от други хора, да си направиш блог или сайт, където да публикуваш нещата. Споделяния на публикация в социалните мрежи отварят врати… или затварят.
В днешни дни обратната връзка с читателите е много важна. Как подхождаш ти към това и би ли променил нещо в досега практикуваното от теб?
Нямам специален подход. Винаги обръщам внимание и си говоря с читатели, които искат да споделят нещо. За мен е важно и интересно да разбера какво според определения човек съм има предвид. Понякога е забавно. Приемам и градивна критика. Така че не се колебайте – имам фейс, гугъл+, туитър, сайт, два блога, гуудрийдс профил … пишете. А и скайпа ми може лесно да се намери, не го крия.
Кое те вдъхновява и кое те разочарова в пишещите „колеги“?
Вдъхновяваме упоритостта им, борбеността им, способноста им да пишат балансирани ревюта. В други ме разочарова откровенния интерес към печалбата, от това да наплюят другарчето, за да изпъкнат те. Но това са нормални човешки отношения, които ги има навсякъде. Смятам, че с клуб „Lazarus” донякъде ще се имунизираме срещу негативите.
Живеем в материален свят, а писането е създаването на безброй различни светове. Някои автори обръщат повече внимание на продаваемостта на книгата си, други сякаш не търсят непременно да изкарат пари от нея, колкото тя да достигне до повече читатели. Каква според теб е „златната среда“ в съотношението писане/печалба?
Златната среда по така зададения въпрос е шансът хората да харесват това, което ти допада да пишеш. Хем звучи лесно, хем не е толкова лесно. Защото трудно се достига до читателите през барикадата от високи комисионни на книжарници и липсата на желание от издателствата да инвестират в теб или в реклама на български автор. За тях най-лесно е сам да се направиш известен, а после се избиват да ринат пари от труда ти.
Аз лично се чувствам най-добре да пиша това, което аз искам, това, което ми допада – без да ме интересува дали използвам думи като негър, педераст, лезбийка, циганин, олигофрен и т.н. А ако има кой да се изкефи – ДОБРЕ ДОШЪЛ, БРАТКО! Винаги съм се стремял да наричам имената им с истинските имена и да не скрия зад пишман толерантност.
Какво би посъветвал младите автори, които тепърва навлизат в непознатите за тях води на родната съвременна литература?
Бъдете себе си, пишете за себе си, а не за имагинерния читател, който може и да не се появи и ако наистина сте добри, хората, (по)читателите сами ще дойдат.