Днес брутално невежи хора са представяни като знаменитости, а пък банални уличници са натиквани в ролята на мислители
Нито един друг народ не би постъпил така с Бокова
Телевизиите умират да показват българина като формен идиот. И затова нерядко ни представят истински бисери на невнятното говорене.
След смъртта на Трифон Иванов направиха репортаж от родното му село Горна Липница. И един от анкетираните рече: „В живота си всичко постигна благодарение на краката си и на голямата си глава“. Симпатичен човечец, но явно не знае как да се изрази.
Тази идиотска фраза трябваше да изглежда като апотеоза на един живот.
Тя не само е примитивна, но и дълбоко обидна. Но вече отдавна не е ясно, какво според обикновения българин е обидно. Човечецът от Горна Липница не е виновен – хванат на улицата, той изръсва първото, което му идва наум. Няма време да осмисли живота на един успял българин – а и да има време, резултатът ще е все същият.
Трифон, Бог да го прости, имал голяма глава – и затова успял! Човек да се чуди, как му идват наум на обикновения нашенец такива идиотщини.
Но не бива много да се чудим – от телевизията, разбира се, която прелива от пустословие и откровени дуращини.
И това е така от дълги години. „Риалити“ форматите, които са раят на фалшивостта, наложиха културата на крясъците, утвърдиха празнословието и словесната гаменщина.
Днес брутално невежи хора са представяни като знаменитости. А пък банални уличници са натиквани в ролята на мислители.Политиците ни усърдно се стараят да не изостават. Между тях почти не останаха хора, които да притежават изящен или поне приемлив език. Мнозина не говорят, а цепят дърва. От подобни дървари всичко може да се очаква.
Военният министър Ненчев непрекъснато създава шедьоври. Още не е отговорил по какви критерии на НАТОе назначил за шеф на важна дирекция в Министерството на отбраната някаква дама с регистрации – вече се говори за три – за проституция. Обаче продължава да създава словесна плява.
Сега пък казал – цитирам по твърдение на медии: „Без мир няма хляб, свобода и няма народовластие“?! Народовластие?! Дали говорейки за „народовластие“, Ненчев не се опитва да оправдае назначението на онази дама? Защото при истинското „народовластие“ не могат да бъдат пренебрегнати и интересите на проститутките. Поне според разбиранията на министъра.
Какво ли би казал за това негово откритие онзи човечец от Горна Липница? И как изобщо би обяснил необикновения кариерен възход на Ненчев? Пак ли с голямата глава?
„Анкетираните“ често се използват по най-елементарния начин и в крайна сметка допълнително се примитивизират и дори оварваряват.
Друг случай, пак от тези дни. Александър Хайтов осветил и паметника на Иван Срацимир във Видин – и хайде, както се полага, анкета със зрителите. И каква?
Един от случайните минувачи казва: „На паметника не му е мястото тук!“.
„Ами къде?“ – пита репортерката. Онзи пак: „Не му е мястото тук!“. Толкова. Друг пък видинчанин, очевидно неосъществен художествен критик, споделя:„Постаментът не отговаря на интериора“?!
По този начин, с пасивността си репортерът без никаква милост му слага етикета „идиот“. Това нищо не му коства.
Защо са ни обаче подобни „допитвания“ – а повечето винаги са такива? Те нямат никакъв шанс да ни приближат към народния манталитет. Те са част от телевизионната халтура, стока от телевизионното Илиянци. Отгоре на всичко в немалко случаи въпросните „допитвания“ се отнасят до не толкова важни проблеми, водят ни в периферията на живота.
А публиката, колкото и да е развратена от примитивизма, който я залива от екрана, все още може да бъде извисена – а не само използвана набързо.
Нормалните гласове обаче трябва да бъдат обгрижвани.
Има от време на време и удивителни попадения. Веднъж чух от екрана нещо наистина поразително. Вървеше поредният новинарски обект безкрайната епопея на циганските набези в някакво село. Крадат и обират така, както и кърджалиите не са го правили по турско време – и нищо не е в състояние да ги спре.
Някаква женица разказваше, че й откраднали дървената врата, вместо да отидат до гората и да си съберат дърва за огрев. Горката, тя не разбираше, че на тия скотове им трябва чуждото – а вратата е символ на нахлуването, на поругаването на чуждия дом. А след като отмъкнали вратата, башибозуците прибрали и всичко останало от къщата на клетницата – включително и лъжицата, с която се храни.
„И сега крадецът яде с моята лъжица!“, проплака тя.
Запомних тази реплика, защото тя е върховната метафора на Празното ни Време. Писах в една от дописките си, че тя изразява всичко, а открива и нови хоризонти в представата изобщо за поругаването. Проблемът на женицата не е в отвращението, че някой е използвал лъжицата й, докато е опустошавал дома й.
По-едра е тази метафора – все някой му използва лъжицата на българина, а най-вече властта.
Обаче най-странното в тази история е, че женицата се надяваше лъжицата й все пак да бъде намерена – понеже българският ни гняв винаги е съпровождан и от една идиотска мечтателност.
* * *
Той нямаше шумната слава на някои от своите съотборници. Не беше световна звезда като Стоичков – който отгоре на всичко си е един вербален анархист и винаги е в очите на медиите.
Не беше божеството на Щутгарт, в каквото за известно време се превърна Балъков – разкошния му бенефис през 2003 година, когато прекрати кариерата си, беше нещо нетипично за въздържаните немски нрави.
Не стана кмет като Лечков – колкото да си навлече неприятности, главно заради политическите мелета, неизбежни край подобен пост. Не стана важен футболен чиновник, шеф на федерация – като Боби Михайлов, което автоматично те повлича към подмолите на мръсните футболни игри. И пр., и пр.
И може би тъкмо заради това смъртта на Трифон предизвика такава неподправена скръб и вълна от симпатии в медиите.
Имаше, разбира се, и преувеличения, по които ние също лесно хлътваме. Например Трифон сигурно искрено би се смял, ако беше чул, че го наричат „гигант“. А направо би се потресъл от въпроса на един репортер: „Какъв завет ни остави Трифон?“.
Завет?
Вече не можем дори да изпратим с приличие един човек, мярката все ни изневерява.
И сме много щедри само когато някой ни напусне. „Чудовището“, както го наричаха французите, не би повярвало, че така ще бъде изпратено. Общата ни любов пръква и се разпределя по някакъв .странен начин, така е било винаги.
Но като се замисля, изглежда, нормалността на един човек привлича като нищо друго симпатиите на околните.
Още повече че нормалните хора остават все по-малко – особено сред тъй наречените „елити“. За политиката да не говорим – тя е окончателно опозорена, увредена е дори самата представа за нея.
Нито един друг народ не би постъпил така с Бокова
Чудех се, какво са намислили нашите хитреци, та толкова бавят номинацията на Бокова за шеф на ООН. Ясно беше, че тя не е съвсем по вкуса на кабинета – главно заради сложните отношения в бъркоча, който трябва да минава за коалиция.
После се сетих. Бавеха, търкаляха номинацията, защото знаеха, че пак сами ще я провалим. Пак ще надделее онази прокоба, заради която – и ние като Кийтс – бихме могли да признаем с горчивина, че България е една малка страна, пълна със завист.
Някой трябва да проследи какво се случи с тази наша черта през годините на Прехода, когато дребни хора – газени фенери, както ги наричам – искаха да минават за морски фарове.
Не защитавам Бокова – а оплаквам участта ни.
Хора, които с десетилетия са яли белия хляб, подхвърлен им от БКП, сега говорят срещу баща й, който беше член на Секретариата на ЦК на БКП и за известно време водеща фигура в областта на медиите. Главните доноси срещу нея идват от хора, чиито бащи усърдно са търкали коридорите на комунистическата власт.
Дърлят се срещу нея и хора, които нищичко не знаят за функциите на ЮНЕСКО – те си мислят, че това е нещо като нашия Съюз на читалищата. Както и да е.
Все пак имаме и едно утешение.
И това е възхитителния начин, по който някои наши властници се ориентират в дебрите на народопсихологията ни. Смятаме ги за недотам проницателни – но изглежда, бъркаме, поне в някои отношения. Или просто и те са водени от същото чувство на изпепеляваща завист и знаят какви ще са последиците от нея.
Нито един друг народ или общност не би постъпила по този начин със своята кандидатура. Нашите гологановци обаче са друго.