Как Тато натири Вълко Червенков

60 години от „историческия априлски пленум“

Превратът срещу вожда от Златица започнал с унижения в Москва

„Червенков беше човек с осанка. Едър, висок, с гордо вдигната глава. У него чувството за лично превъзходство бе вродено. Той дори при разходките си из парка вървеше с няколко крачки пред другите. Обърне се, изчака, каже каквото има да каже и пак напред, махайки с бастуна.“

Такъв е бившият първи в спомените на Анчо Бекяров – кадър на УБО, служил на младини в правителствената рези­денция. За много хора от по-старите поколения пък Вълко Червенков е човекът, наложил по ста­лински модел у нас култа към личността. Та нали с това промиваха мозъците на пролетариата до 1989 г. Предшественикът на Тато бе представян като враг с партиен билет, като управник, опетнил светлия съциализъм.

Червенков изкарал наче­ло на държавата 6 години – от 1950-а до 1956-а, когато се провел „историческият“ Априлски пленум (2-6 април). Петилетка по-късно животът на родения в Зла­тица комунист станал бук­вално непоносим. Бившият генсек и премиер дори бил изключен от БКП. Обвинен бил, че е налагал култ към личността си, а проявявал и фракционизъм…

Огромна роля в развенчаването на Червенков изиграл неговият наследник на върха Тодор Живков. Тато се заел яростно да критикува Вълко за упра­влението му. Правчанинът започнал атаките си още преди Априлския пленум, защото имал картбланш от Съветския съюз и неговия лидер Никита Хрушчов.

Иронията в цялата история е, че Червенков сам си вкарал автогол с издигането на Живков по високите етажи на властта. През 1950-а Георги Чанков направил предложение Тато да стане секретар на ЦК на БКП. 4 години по-късно Вълко решил да се раздели с длъжността генерален секретар на партията и нейните функции да бъдат иззети от колективен ор­ган – секретариат. В този секретариат влезли самият Червенков, Живков и още двамина. Добре, ама не можело без формален ръководител. Така за Първи секретар бил предложен хитрецът от Правец. В партията недоумявали защо точно той, съмнявали се в способностите му. Червен­ков обаче успокоил колегите си. „Тази кандидатура е в духа на новото време. Аз лично я подкрепям“, заявил министър-председателят на пленум, проведен на 25 фев­руари 1954-та. А четвърт век по-късно, в края на живота си, рекъл пред Антон Югов: „Аз тогава направих голяма грешка. Много голяма грешка!“.

През годините, в които бил подчинен на Вълко Червенков, Тато всячески му се подмазвал. Нещо повече – работел здраво за насаждането на култа към личността на вожда от Златица. Живков редовно събирал главните редактори на вестници и списания, за да ги овиква, че проявяват неуважение към лидера на държавата. Карал им се, че в изданията си прена­сят името на Червенков на срички, че не цитират мъдрите му мисли, че невинаги поместват портрета му или пък го публикуват на вътрешни, вместо на челната страница.

В същото време Вълко не държал на тези неща. Той дори се дразнел, задето снимката му постоянно „ви­сяла“ във всекидневниците. Веднъж скастрил някакъв редактор по този повод и човекът се ожалил на Тато. „Другарю Живков, вие настоявате да слагаме порт­рета на другаря Червенков, но той ни прави бележки. Как да постъпваме?“, казал журналистът. А Живков му отвърнал: „Този въпрос не е личен. Въпрос е на Централния комитет“.

Куриозна случка имало след един конгрес на Отечествения фронт. Тогава министър-председателят изнесъл заключителната реч на форума, а в. „Работни­ческо дело“ не я публикувал. На Червенков не му станало приятно, но не предприел на­казателни мерки. А Живков, за да поправи допуснатата грешка, се разпоредил речта да бъде отпечатана на следващия ден във всички всекидневници. Това вече ядосало първия човек в държавата. Той изпратил гневно писмо до кандидат-члена на По­литбюро и главен редактор на „Работническо дело“ Атанас Стойков. „Очевидно направили сте това, за да поправите вчерашната си грешка. По-добре да не се бяхте опитвали да я поправяте. Ясно е, че вие в дадения случай нито конгреса уважавате, нито разбирате политическия смисъл на заключителната дума, нейното значение…“, скарал се премиерът в писмен вид. И се разпоредил вестникарите занапред да не предприемат подобни действия без указания от ЦК.

Живков не си признал, че словото на Червенков се е появило в пресата по негово нареждане. Дори напротив! Той предложил редакторът на „Работниче­ско дело“ да бъде наказан, задето е пуснал речта по другите вестници с един ден закъснение.

„Аз никога не съм под­държал и нямам никаква своя инициатива да се самоизтъквам. Самоизтъкваха ме и се занимаваха със славословие тези, които бяха около мене… И когато аз на няколко пъти по време на манифестации, организи­рани от Областния комитет в София, секретар на който беше Тодор Живков, му об­ръщах сериозно внимание, че има вина, задето се шуми в тези манифестации и се скандира моето име, той – дали искрено, дали лукаво – казваше: „Абе, другарю Червенков, как можеш да говориш за изкуствено на­реждане, погледни с какви пламнали очи те гледат манифестантите, нима това може изкуствено да се създава?“. И след това не се посвени, както и някои други не се посвениха да кажат, че едва ли не аз сам съм създавал тези шумотевици около моето име“, написал е в спомените си Червенков.

През лятото на 1955 г. да кара отпуската си у нас пристигнал Никита Хрушчов.

През цялото време на­следилият Сталин съветски лидер бил в компанията на Живков. Двамата ходили на лов, на разходки, хранели се заедно. Тато определено се харесал на руския ръково­дител и онзи му отправил оферта – да заеме мястото на Червенков.

Докато бил в София, Хрушчов само веднъж се видял с Вълко. Казал му, че трябва да напише статия против Сталин в „Работниче­ско дело“.

„Йосиф Висарионович е голяма личност. Аз съм много малък да пиша за него“, опънал се български­ят министър-председател. С което де факто окончателно си подписал присъдата – сваляне от власт и изпадане в немилост.

Получил картбланш от Москва, Живков започнал да търси съюзници в Полит­бюро, които да му помогнат да избута Червенков от първото място в държавното ръководство. Най-напред на негова страна застанал Георги Дамянов. Така пътят към Априлския пленум и издигането на Тато бил открит.

Още през 1954 г. в Москва Червенков бил критикуван за насаждането на култ към личността му. А през март 1956 г. буквално бил унижен в съветската столица на среща на нашето и руско­то партийно ръководство. „С пристигането си аз се оказах в пълна изолация, както от страна на члено­вете на Политбюро, така и от съветските другари. Никой с мене не говори по характера на предстоящата среща. Никой не намери за необходимо да ми съобщи, че Политбюро е решило доклада пред съветските другари да бъде направен не от мене, а от Тодор Живков. На тази среща в Москва по здравословни причини не беше дошъл само Г. Дамянов. Можех ли аз да допусна, че зад гърба ми, скришом от мене, със знанието на съветските дру­гари, на другари от апарата на международния отдел на ЦК на КПСС се изготвя доклад от името на Полит­бюро? Никога не можех да допусна. За това узрях едва когато започна съвместната ни среща“, отбелязал е Чер­венков в мемоарите си. Там той подробно е разказал за съвместното българо-руско заседание, с което започнало отстраняването му от министърпредседателския пост.

„Кой от вас ще докла­два?“, обърнал се Хрушчов към българските другари. Вълко вдигнал ръка, но в същия миг се изправил То­дор Живков. Тато заявил, че мнозинството в Политбюро е поръчало нему да направи доклад на съвместното за­седание. Обадили се други от българската делегация и настояли да се изкаже имен­но Живков. „Хрушчов ме погледна, направи някакъв жест, който аз разбрах като заявление за непредвидено обстоятелство, променящо обстановката. Разбира се, не е могло да не знае пред­варително, че за докладчик се е готвил именно Живков при активното съдействие на международния отдел на ЦК на КПСС, ръководител на който беше Борис Пономарьов. Аз останах като попарен“, четем в спомените на Червенков.

Тато започнал речта си. Изтъкнал, че съществувала у нас съвършено неограничена лична диктатура, самовластие, пълно пре­небрежение към необхо­димостта от своевременно решение на назрелите въпроси, „затягане на гай­ките по всички линии“ и т.н. и т.н. Култът към личността на Сталин в България, благодарение на Вълко Червенков бил пуснал най- дълбоки корени в сравнение с другите социалистически страни. Имало и култ към самия наш министър-пред­седател. Необходимо било да се направят решителни изводи.

След Живков дали думата и на Червенков. Но вече не като на човек, отговарящ за делата в партията и държа­вата, а като на обвиняем за разпространението на зловреден култ към личността.

Работната част приклю­чила и в една от съсед­ните стаи сервирали обяд. „Вдигнати бяха наздравици. Чукахме се като на сватба. Аз бях в шеметно състояние от цялото това съвместно заседание. Живков се чукна с чашата с мене с особено, бих казал самодоволно-тържествуващо намигване, като каза: „Видя ли, всяко чудо за три дена!“. Какво можех да кажа? Слушах и мълчах. Всичко това става­ше в Москва, в Политбюро на ЦК на КПСС – светинята за мене. Мълчах с голяма мъка, с голям смут в ду­шата, който трябваше да преодолея – събрах всички сили за тази цел. И така, аз бях фактически снет от поста ръководител на Политбюро, а така също и от поста председател на Министерски съвет още тук, в Москва“, споделил е Червенков в мемоарите си.

За неговата съдба Ап­рилският пленум се оказал просто една формалност. Вълко си направил самок­ритика на „историческия“ партиен форум и не се съпротивлявал срещу сва­лянето му от премиерския пост. Дори гласувал за априлските решения „с надежда, че работите, що се отнася до методите и стила, могат наистина да станат по-добри и по-полезни“.

До 1961 г. Червенков останал подпредседател на Министерския съвет. А само няколко месеца по-късно бил тотално развенчан и изхвърлен от Политбюро на пореден пленум на ЦК. Защо ли? Защото на конгрес на профсъюзите делегатите го аплодирали по-бурно от новия първи в държавата – Тодор Живков. Диктаторът от Правец нямало как да прости това.

През ноември 1962 г. Въл­ко Червенков бил изключен и от БКП с формулировката „за фракционизъм“. След 6 години – през май 1969 г., обаче възстановили партий­ното му членство.

„Разбира се, ако моето изключване в края на 1962 г. беше широко и шумно огласено в печата, за възстановяването ми в партията не беше и дума продумана в пресата. Морал!“, ядосвал се Вълко Червенков приживе.