Трогателна история за мизерията и доброто, което все още е живее в хората, разтърси България.
Случката, описана от Марко Екмеди, представя един от многото случаи на бедност в нашата страна, но и възстановява вярата, че все още съществуват благородни хора.
Ето я и историята, която толкова дълбоко е трогнала Екмеди, че е решил да я сподели с цяла България:
„Отивам до магазина вчера. Пред мен един старец на повече от 80 години. Два домата, тиквички, брашно килограм, килограм захар и няколко малки неща. Нищо луксозно, нищо твърде скъпо, или просто за чревоугодници. Старецът обърна цялото си портмоне с треперещи ръце, остави още няколко монети. Сметката е 9.80 лв., касиерът брои парите, 2.30 не достигат! Това не е достатъчно, казва. Помоли стареца да остави нещо от покупките, докато донесе и останалата част от парите, или да се откаже от нещо. Той казва, че няма смисъл да ходи до вкъщи и да се връща, защото той и бабата нямат повече пари у дома, а най‐добре е да върне нещо. Бута с ръка, несигурна, двата домата и тиквичките и пита, какво повече от оскъдните си нужди да остави. Аз давам на касата 2.30 лв., и му бутам в торбата нещата, които беше оставил настрани. Старецът все още пребърква джобовете си, надявайки се да намери някакъва скрита монета. Връща се и казва: „Аз наистина нямам нищо повече в джоба си и трябва да се откажа от нещо от това, което исках да купя.“ Касиерът му казва, че съм допълнил, колкото му е липсвало. Старецът ме погледна озадачено, после погледна надолу и каза: „Какво трябва да направя?“ „Нищо“, му отговорям аз: „Вземете си покупките и се приберете вкъщи, всичко е наред.“ „Но на мен това никога не ми се е случвало!“, казва старецът, все още са объркан. „Аз наистина не знам какво да правя?“ казва той, търси объркан с поглед касиера. „Както виждате, има добри хора,“ казва той и навежда поглед. „Дай ми поне телефона и адреса си, за да ви донеса 2.30, когато имам“, казва дядото. „Абсолютно няма нужда, всичко, което са направил, си го спечелил преди много години,“ Опитвам се с усмивка прекъсна стареца. „Но наистина това никога не ми се е случвало, някой да ми помогне толкова много …“, казва старецът, и започва да трепери и плаче в нещастието си … „Хайде поне една чаша кафе да те черпя, аз трябва да ти се отплатя!“ стария човек в ридание. „Не е нужно нищо, освен да се успокоите и да се приберете вкъщи, да сготвите обяд и да си починете“ Опитвам се да го успокоя с усмивка, така или иначе. Дай ми ръката си, „Как се казваш?“ „Марко“, отговарям. „Аз съм от Милано и ще си спомням за Вас, докато съм жив!“