Владимир Пауновски е син на големия ни писател и изследовател Иван Пауновски (1935 – 1990 г.), автор на прочутата книга „Възмездието”, претърпяла навремето три издания като „политически роман“. Тя не само че предизвика сензация, но и промени основно погледа към нашата история. Издадена е и от полското издателство “Ksiazka i wiedza“, Варшава, подготвяли са и издаването й в Германия.
Пауновски-син е историк-балканист, работи в БАН и е директор на Еврейския исторически музей – София. Специализирал е хебраистика в Израел и Испания и е дългогодишен главен редактор на алманаха за история на евреите в България – „Годишник“.
– Г-н Пауновски, току-що излезе книга с избрани критики, анализи и проучвания на вашия знаменит баща под заглавие „Смут и човек”. Знам, че я издавате послучай 80 години от рождението му и 25-годишнината от смъртта му…
– За съжаление излезе в съвсем малък тираж, което може да я направи почти „невидима”, но темата за Народния съд, върху която почти никой не бе навлизал да работи в документацията й навремето, дадоха възможност на баща ми да анализира онзи период и да даде един нов и различен поглед върху управлението на цар Борис III. Причината, че тази книга забави излизането си с цели 2 години, бе, че обвиниха баща ми, че реабилитира царя. Излезе, че той е бил сериозен политик, че
нещата не са били само черни
В книгата е представен с неговите колебания, с ходовете му в една политическа игра, в която е бил наричан от Хитлер Лисицата. Баща ми пръв разкри цялостната политика от онзи период чрез най-подробни документални факти, издирени и сравнени по място, дни и дори – часове.
– „Възмездието” беше сензация през 70-те, но може би и днес би могла да бъде преиздадена със същия успех?…
– Сега повечето от нашите политици са заети само със себе си – нито знаят миналото, нито могат да се поучат от него. Ценното в тази книга е, че след нея нашите историци и изследователи приемаха становищата на баща ми като аксиоми и дори с времето забравиха кой е авторът им. Баща ми работеше къртовски. За пръв път във „Възмездието” достоверно е проследил защо се появяват митовете за отровите, за маските в самолета по време на пътуването при Хитлер, за измислицата за Мафалда, в която е вярвал и самият Хитлер, че даже и Москва. Хората не желаят да се разделят с митовете и легендите за смъртта на царя. Мнозина са писали за тая смърт на Борис III, пишат и сега. Човекът е така създаден, че той като че ли обича повече тайнствените работи, отколкото простите истини и ясните обяснения на нещата. За царя някак си хората
не мислели, че може да умре
Изобщо никой не мислел за смъртта му, макар да се е знаело, че монархът се движи без охрана. Пред Народния съд ген. Жечев казва за Борис III, че той поначало бил фаталист – не искал охрана и сякаш не се боял, че ще бъде убит, въпреки че са правени, както знаем, опити за убийството му още през 1925 г. на Арабаконак и сетне в черквата „Св. Неделя”. С решението си да влезе в Тристранния пакт царят извършва предателство спрямо милиони българи. Българската буржоазия бе свикнала да гледа на царя като на свой най-умен представител и се надяваше, че той все някак ще намери изход от безизходицата, към която страната отиваше. Знаеше се, че през тия месеци
той е имал срещи с Хитлер
Тъкмо в тези срещи се е търсела причината за смъртта му, когато царят умира. Може би той е търсел начин да напусне фашистката коалиция?… Такива признаци се проявяват в политиката и на другите германски съюзници – Италия, Унгария, Финландия, Румъния.
– Въпросът е дали наистина цар Борис е влязъл в конфликт с Хитлер през тия месеци на 1943 година?…
– Три са били срещите им. Първата се състояла в края на март и началото на април. На 28 март, в неделя, Севов съобщил на Филов, че царят е получил покана да се срещне с Хитлер, като вземе със себе си и началник-щаба. Във връзка с това царят и Филов разгледали положението на България и установили българското гледище – че България не може да участва във войната против Съветския съюз и че трябва да се отчита опасността от Турция.
На царя този път никак не му се ходело, отивал без сърце на срещата. Смятал, че германската кауза вече е пропаднала. На 31 март отлетял от летище Враждебна. Пътувал със специален голям аероплан. Придружавали го Лукаш, Ханджиев и Балан. По обед се обадил на Филов по телефона, че са пристигнали благополучно в Залцбург. Бил бодър и весел при разговора. Върнал се на 2 април. На другия ден при него се събрали Филов, Михов и генерал Лукаш. Лукаш докладвал как са се развили работите в Берхтесгаден. Преди това царят прочел сведенията за военната конвенция между Турция и Англия, сключена в Адана, които му били
съобщени от германците съвсем поверително
Разговорите в Берхтесгаден са били главно за въоръжаването на българската армия и за евентуални военни действия на Балканите. Нови ангажименти не са били поискани. Малко по-различно е това, което Филов пише за срещата си с царя подир два дни. Царят не бил доволен от посещението при Хитлер. Особено пакостно било влиянието на Рибентроп, който гледал на нещата като търговец авантюрист и се ръководел изключително от своята лична омраза към англичаните. Хитлер не искал да отвори нов фронт към турците, обаче у Рибентроп се забелязвало такова желание и казал на царя, че в такъв случай би се осъществило желанието на българските царе да влязат в Цариград. А царят имал не само военни, но и лични съображения да не влиза в Цариград –
в хороскопа му пишело, че ще умре като цар Симеон
На 30 май същата 1943 г. Филов бил извикан вечерта при царя. Преди това при него бил Бекерле, който му съобщил, че Хитлер пак го кани на среща. Царят и Филов почнали да правят предположения. Филов смятал, че срещата е може би във връзка с преговори за мир. Това много ободрило царя. Заминал на 3-и сутринта за Берхтесгаден със самолет и пак с летеца Бауер. Придружавали го само Ханджиев, Балан и Бърдаров.
Завърнал се на 5 юни по обяд, а вечерта Филов бил приет на аудиенция. Действително се оказало, че тема на разговорите било положението на Балканския полуостров. Германците смятали за възможен един десант в Пелопонес. Вземали мерки да съберат повече германски войски в Гърция. От страна на турците не очаквали нападение. Царят, макар и да дал съгласие пред германците, направил нужното, за да се бавят нещата.
Борис III и Адолф Хитлер на историческата им среща на 19 април 1941 г.
– Кога е последната среща на царя с Хитлер?
– Поканата дошла на 9 август. На 10-и царят съобщил на Филов за предстоящото си пътуване. Впрочем Филов не допускал, че германците ще искат от българската армия да отиде по-нататък, тъй като немските войски били вече навлезли в Струга и се насочвали към Дебър. Откъм американците сведенията за България не били добри. В едно писмо Алън Дълес пишел, че тя ще бъде третирана след войната наравно с другите държави от Оста.
При третото си пътуване до Хитлер царят се постарал да избегне поне датата 13. Съчетанието от 13-и – петък, било кошмарно за него. Заминал в събота в 9 часа с аероплан и с пилота Бауер. Придружили го Ханджиев, Балан, Бърдаров и камердинерът Свилен Николов. Това е последната среща между Хитлер и Борис III.
Фаталната, както казват някои
Хитлер и царят влезли в бункера на Хитлер. Ханджиев, Балан и Бърдаров отишли в бункера, определен за тях. След вечерята царят, Хитлер, Рибентроп и Кайтел се оттеглили на разговори в бункера. Царят се върнал късно, към 23 часа, и си легнал. На сутринта Ханджиев отишъл при царя в неговата кабина. Видял му се уморен и блед. Ханджиев му се оплакал, че не е спал добре – имал лошото чувство, че ако машината за пресен въздух спре, всички ще се удушат. И царят се оплакал от същото. Ханджиев запитал как минават разговорите, царят замълчал, после казал: „Добре.”
Същия ден следобед царят и хората му заминали обратно за България. По обед Севов предупредил Филов да се върне в София за посрещането на царя. Филов закъснял и не видял как е пристигнал царят. Всъщност именно хора, които не са видели завръщането на царя, пуснали слуха, че той пристигнал от Германия в ковчег. Според тоя слух излиза, че царят е бил умъртвен на 14 август. Точно след две седмици, на 28-и, било съобщено, че е мъртъв, а го погребали на 5 септември.
Това е може би най-„вмирисаният” слух.
В деня на пристигането на царя Филов бил повикан от него в 7,30 ч. и записал в дневника си, че царят не бил никак доволен от пътуването. На връщане даже си бил пожелал да го срещне неприятелски самолет, та да се свършело с него…
Поклонението пред тленните останки на царя траe няколко дни – от 30 август до 5 септември
– Има и друг слух – че царят паднал на легло веднага след завръщането си. И дори че е умрял три дни след пристигането си…
– Няма нищо вярно в това. В понеделник при царя е имал прощална аудиенция хърватският пълномощен министър. На 17, във вторник, царят е заминал за Царска Бистрица. На 18 ходил на лов. На 19 август се изкачил на връх Мусала. Били са с него княз Кирил, Балан, двама адютанти и камердинерът му Свилен Николов. На 20 август имал разговор с пристигналия от Берлин пълномощен министър Загоров. На 21 август, в събота, пак отишъл на лов. В неделя дал продължителна аудиенция на генерал Михов. Вярно е това, че по време на екскурзията до Мусала царят не се е чувствал добре. Имал пристъпи на задух,
парене в сърдечната област
На връщане близо до хижата леко му прилошало. Казал, че трябва да слязат в София и да се прегледа. Но после, след като се върнал в Царска Бистрица, казал, че ще остави това за другия ден. В София царят се върнал на 23 август, в понеделник. Той не се чувствал добре, но никой от домашните му не забелязал това. В понеделник сутринта на Севов било съобщено да дойде в двореца към десет и половина, когато царят щял да се върне от Царска Бистрица. Севов пристигнал навреме и след няколко минути дошъл и царят. Севов го чакал в кабинета му. Още с отварянето на вратата, преди да отговори даже на поздрава му, царят казал: „Севов, болен съм от ангина пекторис”, и седнал на стола си. Външно не бил много разтревожен. „Досега съм чувал да се оплаквате от много болести, рекъл Севов, но от ангина пекторис не съм чувал. Как си определихте диагнозата? С лекар говорихте ли?” – „Имам болки в долната част на гръдния кош, в рамото и по лявата ръка”, казал му царят. Споделил, че при изкачването към Мусала почувствувал задух и заморяване,
каквито друг път не е имал
Наредил по телефона да дойдат д-р Балабанов, като най-близък лекар, и д-р Александров, дворцовият лекар. Те пристигнали и с царя се качили горе, в спалнята му. Бавили се доста. През това време Севов продължавал да го чака в кабинета му. Към 12 и 30 часа му съобщили, че царят е поръчал да остане за обяд. По време на обяда царят изобщо не говорел за болестта си. Хранел се както обикновено и взел някакво лекарство – бистри капки, с вода. Севов си отишъл вкъщи. Следобед не го повикал никой и той бил сигурен, че царят е заминал пак за Царска Бистрица, както му казал. Към 7 часа царят се обадил на Евдокия по телефона, която предния ден се била върнала от Варна. Казал й, че не му е нещо добре.
Чувствал тежест, мъчно дишал. Наистина тя чула по телефона как той хлипа и диша тежко. Помълчал и добавил: „Ще видиш, ще умра от ангина пекторис!…” – Това го бил казвал и през лятото веднъж… Евдокия му съобщила, че е на смъртно легло Добрович, шефът на специалните служби на Фердинанд. „Така ще бъде и с мен!” — казал царят и затворил телефона. Към 7,30 му прилошало и повърнал. Дошли пак лекарите — Даскалов и Александров…
Траурната процесия по улиците на София
– Това ли е моментът, в който царят казва, че според хороскопа си ще умре на 50-годишна възраст, като цар Симеон?
– Да, в стаята е бил и камердинерът Свилен. Положението се влошило. Д-р Ханджиев отишъл при германския военен аташе и го помолил да повика берлинския лекар на царя – д-р Зайц. Той се свързал веднага с Гьоринг и предал молбата. В Берлин имало бомбардировка. Върху клиниката на д-р Зайц била паднала бомба. Самият Зайц бил сред развалините. Измъкнали го, качили го на самолет да лети към София. По-късно, пак по молба на Ханджиев, от Виена бил извикан и проф. д-р Епингер.
Установена била диагнозата сърдечно заболяване
Ето как го е описал баща ми в прецизното си разследване: „През целия ден Евдокия очаквала, че брат й, както обещал, ще намине към нея или най-малкото ще се обади. Привечер към 6 часа дошъл Кирил. Извикал я настрана, понеже тя работела в градината със слугата си. Казал й: „Началството не е добре. Никак не ми харесва. Слязох днес от Царска и го намерих болен. Те викали на брат си „началството”. Евдокия прекъснала Кирил със свойствената си несдържаност и му казала:”Да не е отровен? – Той е бил там, да не му е погодено нещо?…” – Още когато била във Варна, тя знаела, че царят е ходил при Хитлер. – ”Не, сърцето е. Викахме Зайц от Берлин. Можеш ли да идеш утре в манастира да му палиш свещ за здраве!” – Евдокия обещала. На другия ден, в сряда сутринта, към 7 часа князът позвънил на Севов. Повикал го да отиде в двореца. Там Севов научил, че болестта още в понеделник се е усложнила и са повикани лекари. Казали му кои. Същата сутрин Евдокия рано заминала за Рилския манастир. Постояла на служба малко, запалила свещ и си тръгнала. Към 9 часа била вече в София и без да пита, отишла в двореца. Кирил стоял на двора страшно бледен.
Казал й: „Инфаркт е. Емболия според Зайц”. Евдокия видяла д-р Зайц. Познавала го от по-рано – церил я от жлъчка. Той й казал, че положението било много сериозно,
че царят е получил инфаркт
но че щели да се стараят да го спасят. Описал на княгинята какво лечение се прави, какви инжекции. Евдокия се качила горе. Болният имал вид на мъртвец и стенел в полусънно състояние. Попитала единия от българските лекари дали царят не е отровен. „Вие луда ли сте?! Никаква отрова!”, грубо й отвърнал той и влязъл пак при болния. Надвечер настъпило ново влошаване. Повикали свещеник – отец Рафаил от църквата „Св. Неделя”.
Задържали го после и него в двореца. Към 8 часа вечерта положението малко се подобрило. Евдокия влязла и седнала до леглото на брат си.
Взела му ръката. Той отворил очи и доста ясно й казал: „Кока, какво правиш? Колко е часът?” – Отговорила му. Той само казал нещо като: „А-а, тя се свърши.” После нищо не й проговорил. Царят изобщо на никого не проговорил в минутите на просветление, които били много редки. Това го казват всички, които са били около него през тези дни и нощи. Той сякаш окончателно се затворил в себе си, очаквайки смъртта!… Пробуждайки се на два или на три пъти, само питал колко е часът или искал да пие вода.”
/Следва продължение/
Едно интервю на Савка ЧОЛАКОВА,ШОУ