В неделя почина Божидар Димитров. Бившият шеф на Националния исторически музей очаквал дъщеря си, която имала рожден ден, когато се хванал за гърдите и паднал. Съобщението до Спешна помощ е било подадено в 19.56 часа на 1 юли. След 120 секунди линейките вече били пред дома му на улица „Елемаг”, но само за да констатират смъртта.
Първите по-сериозни признаци, свързани със здравето на известния историк, се проявяват още преди години. Той не се е грижил никак за здравето си. Кръвоносните му съдове били силно запушени. Поставят му четири байпаса. През февруари, докато изкачва стълбите на културното министерство, му прилошава и веднага постъпва в болница. За втори път му губи съзнание, преди да влезе като гост в телевизионно студио. Линейката го откарва направо на операционната маса. При последните му появи на екрана професорът изглеждаше видимо нездрав. Задъхваше се, докато говори. Цигарите и наднорменото тегло сигурно са помогнали за фаталния край. Отиде си на 72 години. –– Божидар Димитров е от хората, край които скуката загива. Твърде често със спокойния си сладкодумен тон той взривяваше общественото пространство и после с умивка наблюдаваше ефекта.
Примерите са много: Като твърдението му, че Левски е фалшив герой, роден от Вазов, например. Каза го и добави: че истинският наш герой е швейцарецът Шевала, строил пътища и железници, също като Бойко Борисов. Враговете намираха в образа му богат материал за творческо вдъхновение. Те отричаха почти всичко, свързано с особата му. Не го признаваха за професор / но всъщност и той никога не се е титулувал така/, че е голям учен, намираха в патриотизма му нещо фалшиво. Поискаха оставката му от НИМ с мотива: „Обижда публичния морал, с гордостта си, че бил сътрудник на ДС, склонен е да сменя политическите си убеждения и има грубо поведение в медиите”. Професорът (ще продължаваме да го наричаме така) контрираше с любимата си фраза: За един живот-една партия стига и обясняваше, че е членувал само в БКП/БСП. Не социалистите обаче, а ГЕРБ го направи министър без портфейл. Макар и за малко, докато си подаде оставката, заради същата тази близост с ДС. Агентурните му псевдоними отговарят изцяло на неговата мащабност: Тервел и Кубрат. Той никак не се притеснява и срамува от тази си дейност. Твърди, че тя е била свързана само с науката и в полза на България. Там дори донос срещу тъща си не можеш да напишеш, казваше той. Божидар Димитров е роден на 3 декември 1945 г. в Созопол, в семейство на бежанци от Източна Тракия. Учи в родния си град и Механотехникума в Бургас. Работи като моряк в „Океански риболов“. После завършва история и археология в Софийския университет „Св. Климент Охридски” . От тогава е познанството му с Людмила Живкова, близостта с професор Александър Фол и приятелството с един друг историк – бъдещият президент Георги Първанов. През 70-те години на 20-и век, още студент проучва архивите на Ватикана, където попада на част от „История на България“ на Петър Богдан Бакшев, написана през 1667 година. Намира я в архивите на Борджиите. На 24 декември 1985 г. е утвърден за старши научен сътрудник II степен, доктор на науките. Името на Божидар Димитров се свързва и с международния скандал, който се завихри около Паисиевата „История славянобългарска”. Известно е, че отецът я завършва в Зографския манастир през 1762 година. В библиотека на обителта оригиналът се съхранава повече от две столетия. През 1978 г. обаче реликвата изчезва. По-точно, открадната е и донесена в България. Няколко години книгата митарства нелегално неизвестно къде, докато един прекрасен ден „дарител-патриот” я носи в НИМ. Директорът я излага на показ, множеството се тълпи да види оригинала, а Гърция реагира остро с настояването тя да се върне на този, на когото принадлежи: Зографският манастир в Атон.
Президентът Петър Стоянов се ангажира искането на Атина да бъде изпълнено, но среща упоритата съпротива на историка. В крайна сметка, в името на добросъседството и потушаването на дипломатическия скандал, професорът, макар и с огромно нежелание, отстъпва. Конфликтът с властта му коства директорския пост. Връща се отново начело на НИМ след спечелен конкурс през 2001 година. На 5 януари 2010 година Димитров отново предизвиква дипломатически скандал. Той заявява, че България може да наложи вето на присъединяването на Турция като страна-членка на Европейския съюз, ако не получи компенсации от 20 милиарда долара за прокудените от Османската империя през 1913 година етнически българи, населявали районите западно от Босфора. Това се случва дни преди посещение на министър-председателя Борисов в Анкара. В резултат турското правителство предупреждава за възможно влошаване на отношенията между двете страни. Но и това е в стила на историка. Той си има свое мнение по твърде много въпроси и не обича да се съобразява с никой. Такъв си остана докрай. Последните му изяви на полето на политиката е създаването на „Надпартийния съюз „Кан Кубрат“. Нарекоха го професорска партия. В нейната програма бяха включени доста полезни за страната ни мерки:
България да стане президентска република, депутатите от 240 да бъдат сто, да се намали силно броят на общините. „Ние ще изберем президента, а той ще избере нас, професорите, и ще станем министри”, така простичко лидерът на движението обясняваше технологията, която ще изведе България на пътя на просперитета. Не било писано обаче, да стане. Божидар Димитров си отиде с идеите, които плашеха мнозина, с лудостта си, с която ги следваше и фанатизма, с който защитаваше всичко българско. Не се стррахувам от смъртта, казваше и твърдеше, че е сигурен, че ще отиде в ада. Но където и да е сега, той едва ли ще се промени. Ще си остане същият енергичен, сладкодумен, интересен и сочен човек, каквито в България вече за съжаление не останаха. Светъл да е пътят му!