ИЗВЪНРЕДНО! Разтърсващ разказ първо в DAILYPRESS.bg! Мария Календерска: Най-тъжната страна, най – обезсърчаващото място – Хаити (СНИМКИ)

0
163269
Мария Календерска, която написа разтърсващия пътепис

Бедността никога не може да те остави равнодушен. Има я в България, има я на много места по света. Винаги е тъжна и те кара да се бунтуваш и да искаш от живота да се поправи, но в Хаити… В Хаити има толкова много за поправяне. Когато бедността е смесена с безразличие, мръсотия и примирение просто е смазваща. Била съм в много страни, но тази ме извади от черупката ми, сподели в личния си профив във Фейсбук жената да Николай Бареков – Мария Календерска, видя Информационна агенция „Дейли Прес“.

Може би защото този народ е унищожил природата си. Изсякъл е дърветата си, а без тях и водата и почвата са загубени. Изсекли и изконсумирали всичко и са се зарили в собствената си мърсотия. Даже бяха извадили няколко еднометрови костенурки от черупките им и сега те висеха на една ограда, чакайки някой да ги купи.

Кой ли ще ги купи? Туристи няма. Свободните разходки не са позволени. И си мисля какво ли се е случило с тези костенурки – защитен вид.

100 % са били изядени. Ужас. Но кой ли се вълнува. До преди 60 години в тази страна хора ядат хора. Буквално. Сега диктаторите Папа Дог и Бейби Дог вече са само ужасяваща история.

Обаче на мен ми мирише на тях. Ух, пак земетресение. Леле, какво правя аз тук? А, да. Николай има работа тук. Спомням си като в просъница /ама от кошмар/ че тук сме само за няколко дни. Заедно с още доста хора.

Аз снимам и ченето ми е увиснало до гърдите. И съм в потрес как хора могат да живеят по подобен начин и да раждат деца. А мъжът ми ме успокоява, че е бил на мисии в още 2-3 по-бедни и ужасно места.

Как е възможно? По-безнадеждно от тук. Решавам никога повече да не му завиждам на работата.

Не е за мен. Тази бедност и глупост мен ме разтърсват. С дни не мога да спя, а така ми се иска да затворя очи и като се събудя да е различно.

Стискам зъби. Ще ги преживея.

Но как живеят тези хора тук?!

По улицата местните газят тонове пластмасови отпадъци и това им беше най-естествено.

Отпадъци и пластмаса навсякъде. Толкова много хора са настъпили боклуците, че те са загубили цветовете си и сега са безформени отблъскващи купчини навсякъде по улиците на Порто Пренс. Може би, ако не бяха изсекли горите си, нямаше да е толкова задушно, прашно и безжизнено.

Стари обувки навсякъде по пазарите. И пазарите са навсякъде. Сякаш всеки търси нещо, което може да продаде.

Хората са така красиви по своему и така бедни. Пиколото в иначе неестествено модерния хотел беше с обувки няколко номера по-големи и имах чувството, че всеки момент ще изпаднат от кокалестите му слаби крачета.

Мил младеж. Не мога да преценя на колко години е, но почти дете. Гледах го как товари куфарите на една група и не можех да повярвам откъде в това момче имаше толкова сила.

Толкова е кльощав. Цяла камара куфари, но по лицето му нито следа от досада, недоволство или престорената любезност, която е обичайна за пиколата в Европа.

Само стоицизъм, концентрация и дори надежда. Изпитвах облекчение, че Николай не си и помисли да му даде нашите куфари.

В сравнение с това момче, той е великан.

Полицаите обаче са подбрани силни и големи. Като в екшъните – добре облечени и въоръжени.

Карат пистови мотори. Явно единственото превозно средство, което може да се движи безпрепятствено по това, което представляват улиците на Порто Пренс. Плюс факта, че самите полицаи предизвикаха у мен искрено възхищение, защото караха с по една ръка – и спираха хаоса по улиците / или пък го създаваха, не съм сигурна/. С една вдигната ръка или крак те спираха колите или ги отбиваха към канавката. И без никакво притеснение вкарваха кортежа в насрещното движение. Обичайна практика. Само си представих как би се изкефил Бойко Борисов, ако НСО можеха да правят същото. Отдъхнах си, че не е посещавал Хаити, да не вземе да му хареса.

Самите коли много приличат на земята в тази държава – оглозгани са. Карат ги докато останат “по капли” – голи метални скелети, бръмчащи и ревящи като за последно под накачурените хора.

Това е една от най-бедните държави. Знаех го и като тръгвах натам, но тази държава е не само бедна.

Тя е в бедствие.

Природен дизастър.

Пущинак, окъпан в прах. Редките палми и дървета се подават от дворовете на някои хасиенди, а огромно количество къщи са направени сякаш от пръст една върху друга. Тук-там за разнообразие някои са като бидони – от пластмаса. Може би някога са били и дървени, но вече дърво няма, а само ламарина. Сега си дадох сметка как земетресенето през 2010 всъщност е убило 170 000 човека. И през цялото време поглеждах приложението earthquake на телефона си, което имаше земетресение 3-4та степен само преди 2 часа, а то беше едва петнайстото за последните 2 дни в региона. Иначе бях вечно ъпдейтната, защото в Хаити може и да няма много за ядене, но интернет се намира.

За 2 дни аз хич и не огладнях. Как да ядеш в тази мизерия. Тя е просмукана навсякъде и в същото време добре скрита зад стените на хотела. Напомни ми за нашите коледни базари и невидимите стени, които има между тях и поколението на нашите баби и дядовци.

Не ми се ядеше. И даже не ми се пиеше. Не знаех, че и водата може да има неприятен вкус дори бутилирана. Колко ли бактерии текат от чешмата не исках да знам. Желанието да се изкъпя беше почти еднакво голямо преди и след като го направих. Но пък в хотела имаше баня за разлика от масата къщи, които се кипреха тъмни по склона. Не помня точно статистиката какво казваше- колко човека са загинали от холера. Но помня, че е била по-скоро, отколкото ми се иска.

С буболечките проблем нямах. Нямах никакво намерение да си оставя куфара или чантата отворени за повече от 30 секунди. А хотелът беше хипер модерен за това място ,изоставено от Бога на населението му. А може би Господ не ги е забравил, съдейки по това колко често разтърсва това парче земя. Даже правеше нещата още по-драстични, защото виждаш как цивилизацията всъщност има блага и вещи, които са донесени тук. А тези хора и техните политици са превърнали родината си в агонизираща пустош.

Бяхме на голям световен форум с огромно значение за региона и за голяма част от света – Атлантик-Кариби-Пасифик. Домакините се бяха постарали в организацията. Бяха се изсипали дипломати от къде ли не. Сигурно бяха решили да се съберат в Хаити, за да покажат съпричастност.

Напомни ми за председателството на България.

Явно възлагат големи надежди на новия президент, който ориентирал усилията си към земеделието за справяне с екологичните проблеми и глада.

Протоколът е навсякъде. Има организирана официална вечеря. И избягахме от нея не с писъци, а тихо и възпитано, но в тежък потрес.

Ресторант – като в Дубай на Нова година.

Или още по-кичозен. Коледни украси – до ушите. Хостеси на токчета по-високи от всички, които някога съм имала.

Нагласени като колежки на Наоми Кембъл.

А и приличаха на нея, ако не бяха и по-красиви даже. А аз още изживяваща шока на карибската Коледа само си мисля къде ли ще се прибере този персонал, когато тази вечеря свърши.

Ще има ли електричество и течаща вода. За менюто не мога да разкажа, защото го пропуснах, но навярно е било подбрано. Старание, достойно за ранга на присъстващите дипломати от целия свят все пак. Помислих си, че може би има за цел да забравят мизерията и мръсотията наоколо за няколко часа. Пак се сетих за българското председателство и злополучното НДК.

Заговарям се с една сервитьорка. Явно ме усети мекушава, защото стоя 40 минути до мен само и само да не се откажа да напиша ревю в сайта.

И непрекъснато ми повтаряше: продължавай, важно е, не се отказвай. Сакаш има олимпийски игри по писане на ревю с препятствия във връзката. Всеки път щом интернетът прекъснеше, всичко трябваше да започне отначало, но тя държеше на това, сякаш животът й зависи от моят коментар.

Обикновено бих се подразнила на подобно обсебване, но си мислех за тази жена: колко ли й е коствало да научи английски, което тук е същинска рядкост? Колко ли й коства да идва до работа от вкъщи и да изглежда чиста и спретната? Има ли деца? Има ли право да се откаже? Май не. И аз няма да се откажа. След 2 часа мъки й пускам най-хубавото ревю, което можах да измисля.

Още по-мрачно ми беше в това Хаити, защото всъщност е на един остров с Доменикана. Да, Хаити и Доменикана делят 1 остров. Същата Доменикана, в която Колумб е акостирал, когато е открил Америка. В столицата й Санто Доминго са всъщност първият американски град, първата американска катедрала и първият амекикански университет и първата американска болница.

Тези две държави ги дели само една измислена граница, а това са два свята, които няма да се срещнат и след 100 години. Тук няма да ви разказвам историята Трохильо на границата между двете държави. Това е направено умопомрачително добре в “Празникът на козела” и то от носител на Оскар. Разказвам тези си впечатления, защото това са 2 държави, които по БВП и по проблеми с природата са били на едно ниво до ‘60те години, а сега разликата между тях е колосална.

Всъщност промяната е направена чрез политика. Просто в Доменикана са спрели да секат дърветата и са започнали да залесяват, а в Хаити са продължили по старому. В Доменикана с дърветата са започнали да никнат курорти и небостъргачи, а в Хаити се е настанила пустощта и свлачищата.

До времето на Наполеон Хаити е била най-богатата френска колония. Освен, че са загубили и естествената преграда пред ураганните ветрове, които тук са обичайни.

И крачех по тази държава, благодарна, че живея в България, но си мислех за нашите изчезващи и боледуващи гори. ДПС ли са, всички в комбина ли са, не знам, но съм сигурна, че изсичането на гората в България трябва да спре и да се започне усилена политика по подобряване състоянието на горския ни фонд.

Той не е на днешните управляващи, нито на предишните.

Той е наш и на децата ни. Трябва спешно да изгоним безразличието и примирението си заради тях.

Впрочем и в Хаити има деца.

Много се раждат и много умират.

Всъщност най-хубавото нещо в Хаити беше и най-тъжното. Няколко дечица- толкова сладки и невинни, с които се спогледахме в задръстването.

Те боси на улицата – аз в училищния автобус, с който ни извозваха. Каква несправедливост! Стояха скупчени около една баба и ми пращаха целувки.

Боже!

Разтопиха ми сърцето. Не знам дали знаеха колко са бедни или какъв природен дизастър им завещава страната им? Дали знаеха каква съдба ги очаква? Дали ще могат да учат? Дали някога са пили глътка чиста планинска вода? Дали тук, където властва Вуду може да има Коледен дух?

Шофьорът ни явно малко се изнервяше от постоянните снимки, които правех, защото тежко се притесни, че някой отвътре може да си помисли да отвори прозореца. Гледах през стъклото и се чудех за какво мечтаят тези дечица.

Много ми се искаше да ги попитам. Но на какъв ли език щяхме да се разберем. В Хаити се говори креолско-френски. А и кой ли ще ми позволи да сляза. А и да сляза с какво ли ще им помогна? И какво ли мога да направя. Мога да напиша тези редове само.

Но съм уверена, че мечтите на децата по света си приличат. Като децата – чисти и невинни. Различават се възрастните. И политиците. Аз имам подчертано лоши впечатления от това съсловие – на политиците, но тук разликата между тези две държави се дължи на разумна политика.

Хаити е била перлата на Карибите, когато испанците и французите са се биели за нея, а сега е най-съхнещото и самоизяждащо се място, което мога да си представя.

Не знам какви грехове изкупува този народ – дали отпреди векове, дали техният Вуду бог им помага, но сякаш някой е направил Вуду магия на всичко там и то върви назад, надолу и към края. А тази вечер ще се помоля на моя Бог и на всички добри сили във вселената за онези деца и за всички като тях и ще благодаря за всяка капка вода и дърво, което имаме в България, където съм имала късмета да се родя. Вие също.

ВИЖТЕ ВСИЧКИ СНИМКИ ТУК В АГЕНЦИЯ ДЕЙЛИ ПРЕС:

Мария Календерска, Фейсбук

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук