„Никой не може да те накара да се чувстваш като по-нисш само ако не го позволиш“.
Родил съм се различен. Различен, но не по-нисш от другите.
Когато бях четвърти клас, си мислех, че харесвам най-добрата ми приятелка. Това не беше така. Бях просто объркан. Не харесвах нея, а харесвах момчета. Бях неосъзнат до момента, в който не си го признах. Бях объркан дълго време. Отне ми време да осъзная какво искам. В началото си мислех, че съм бисексуален. Беше ми по-лесно да бъда бисексуален, отколкото да приема, че съм гей. Казах на няколко приятели. Те ме приеха. Не го разбираха, но го приемаха. Всичко обаче се промени, когато смених училището. Първото ми училище го затвориха. Това споделя в лично съобщение изпратено до журналистът ни Тодор Стефанов от 18-годишният Ицо който в момента живее в София при сестра си. и неговата баба.
Неговата майка и баща през 2013 година загиват в тежка катастрофа във Варна от тогава за него се грижи баба му – Мария Иванова на 64 години жената има къща в столичният квартал „Надежда“ 1.
Ето какво споделя Ицо в писмо изпратено до топ журналиста ни Тодор Стефанов на Информационна агенция „Дейли Прес“ днес:
В началото на пети клас беше добре. Най-добрата ми приятелка – бяхме нон-стоп заедно. Заради нея се преместих в новото училище. Тя ме караше да се чувствам комфортно от това да бъда себе си. Докато минаваше времето, тя се сприятеляваше с повече и повече хора, докато аз – не.
Мина малко време. Момчетата разбраха, че не съм като тях. Не харесвах същите неща като тях. Прекарвах повече време с момичетата. По едно време започнаха да се подиграват заради нещата, които харесвах и правих. Не знаех защо се случва това. Аз още бях в процес на осъзнаване кой и съм. Те ми се подиграваха, но не успявах да намеря обянснение защо. Както минаваше времето, аз продължавах да бъда сам и момчетата – повече и повече ме подиграваха.
Преминах в шести клас, aтаките преминаха от вербални и към физически. В остатъка на годината, нещата се влошаваха. Комуникирах само с най-добрата ми приятелка. Всеки ден преди голямото междучасие си тръгвах и се прибирах вкъщи. Така правех до края на годината, защото не исках да остана сам с тях. Бях се изолирал от света около мен и бях в собственото си балонче. Също така най-добрата ми приятелка винаги ме слагаше на второ място с различни хора.
Накрая на годината ми писна от всичко.
Преместих се в друго училище. Там намерих по-добър клас – нови приятели.
Обаче се появиха същите проблеми. Една група от момчета от по-горен клас ме бяха набелязали и ме тормозеха:
„Ей педал!“ „Ей гей, майка ти стара, ся ще те спукам от бой!“ „Ей педерас, ся само да излезеш пред вратата, ще ти еба майката!“
Спрях да излизам от класната стая. Не илизах за голямо междучасие. Нямах смелот да си купя сандвич. Беше ме страх. Бяхме аз и моята приятелка. Връщахме се от закуските на училището. Опитвах се да се върна в училището. На входа имаше 3 момчета. Пуснаха моята приятелка да влезе, а мен – не.
„Ей педерас, к‘во пак искаш да влезеш, няма да те пуснем!“ – “Момчета, моля ви, нека бъдем разумни!“
„Къв разум бе, гей смотан!“
В крайна сметка ги убедих в правото си, че мога да се прибера в класната ми стая. Те, обаче, продължиха да ме следят. В класната ми стая те започнаха да ме удрят по главата. Не беше никак приятно. От там нататък, трябваше да се крия по тоалетните, за да избегна директен контакт с тях.
В 9-ти клас се преместих в Пловдив.
С идеята да започна начисто. С идеята, че нещата ще бъдат о,кей. Не беше така. Беше много трудно. Пак имаше проблеми. Успях да го преодолея. Също така намирах проблеми в ученето. Времето, което трябваше да прекарам в учене, прекарах в това да бъда тормозен. Горе-долу намерих себе си и преминах в 10-ти клас.
В 10-ти клас наистина намерих себе си.
Осънзах как да черпя самочувствие. Поех по крачките на това да бъда горд от себе си. Към края на 10-ти клас бях много по-уверен в себе си. Бях научил да защитавам себе си и това, в което вярвам. Бях гордият човек, който трябваше да бъда и ще съм. Тормозят ме всеки ден. Въпреки това се гордея от това. Не го казвам като жертва, а като човек, който спря да се поддава на такова влияние. Решението за това е хората е дори да не го разбират, да търсят начин как да толерират различните.
Да не съдят другите според сексуалността. Сексуалността не определя какъв е човек.
Решението е просто – хората да намерят в какво да имат надежда. Аз имам надежда, че ще се махна и създам неща, които ще значат за живота ми.
ПИСМОТО ИМА РЕДАКТОРСКА НАМЕСА, А ИМЕНАТА НА ЛИЦАТА СМЕНЕНИ.