За да вземе заем, Гърция лъже света, че ще спре да убива българи

България без ползи от подписването на договора „Калфов-Политис“ от 1924 г.

Народният съд не признава заслугите на полковник Христо Калфов към отечествените идеали и го ликвидира

През 1924 г. Гърция е в тотална финансова криза и се нуждае от спешна междуна­родна финансова подкрепа. По това време гръцките власти извършват насилствено изби­ване на 17 българи в село Търлис. Обществото на народите настоя­ва да се подпише спогодба между Гърция и България за облекчаване на малцинствата в двете страни. В този период гърците в Бълга­рия са около 2-3 хиляди, но стоти­ци или милиони българи живеят по Беломорието и са подложени на убийства и асими­лации.

Точно в този момент на Гърция й трябват бързо 10 милиона лири стерлинги. Условието да получи парите е, че трябва да подпише международен договор за облекчаване положението на българите в Беломорието. На 19 септември 1924 г. България и Гърция подписват протокола „Калфов-Политис“, като Обще­ството на народите одобрява спогодбата. Българското народно събрание бързо го ратифицира на 24 септември. Гръцкото правителство слага параф под спогодбата главно след вълната от недоволство на европейската обществе­ност: след избиването на беззащитните българи в село Търлис, а също, за да получи желания заем.

След вземането на 10 000 000 стерлинги гръцкият парламент не ратифицира спогодбата и на 3 февруари 1925 г. отхвърля единодушно клаузите на протокола с аргумента, че „той нарушава суверенитета на страната, като предвижда възможността представите­ли на ОН да правят анкети и проучвания, да приемат оплаквания от българското малцинство, живеещо в не­зависима и суверена гръцка държава“, поради което той така и не влиза в действие. Протестите на българското правителство, и по-специ­ално на външния министър Христо Калфов остават без резултат. Дори през 1922 г. гръцкото правителство дава отчет на ОН, че от Гърция за България от 953 човека емигрират само 100 – с една дума живеят добре в гръцките предели. Калфов е българинът, който работи енергично още на Париж­ката мирна конференция през 1919 г. да се обърне внимание на националните малцинства в Европа след края на Първата световна война. Той държи да не се разпалват нови етнически конфликти.

С подписването на Ньойския договор България признава новите държавни граници на Балканите. Въ­просът за Западна Тракия и Егейска Македония (по­ложението на българското население в тези области) е част от националния про­блем след края на войната. Българската външна полити­ка в периода между войните се основава на прилагане на малцинствените клаузи в следвоенните договори, без обаче да се отказва от ревизията с мирни средства. В този контекст тя подкрепя опитите за засилване ефективността при намесата на Обществото на народите за разрешаване на възникнали противоречия между националната държава и чуждите населения. Неразрешените довеждат до подписването на договора между Николас Политис и Христо Калфов. Българският политик прежи­вява тежко отказа на Гърция да реализира спогодбата. Той разбира, че нашето население, останало там, е пред избора или да търпи унижения и обиди, или да се прехвърли с цената на много жертви в орязаните граници на своята родина.

Днес никой не споменава името на полковник Христо Калфов по една или друга причина. Каквото и да е направил той в останалата част от своя живот след договора „Калфов-Политис“, неговото поведение в защи­та на онеправданите българи в Гърция заслужава нашето уважение.

Христо Калфов е роден през 1883 г. в града на Христо Ботев – Калофер. През 1903 г. завършва Во­енното училище в София, а през 1911 г. – Торинската военна академия. По време на Балканската война е офицер за особени поръчки при главнокомандващия цар Фердинанд I, след което остава на служба в двореца. Там той е учител на бъдещия

цар Борис III, а от 1918 г. е негов флигеладютант. От този момент нататък био­графията на Христо Калфов е свързана с различни преврати и сговори. През 1922 г. той напуска службата си и се уволнява от армията с чин полковник. Военният участва в подготовката на Деветоюнския преврат, а след неговото осъществя­ване става министър на външните работи и изпове­данията в правителствата на Александър Цанков. Той е и сред водачите на Демокра­тическия сговор и неговото цанковистко крило. Не след дълго Калфов напуска сговора и се присъединява към Народното социално движение. В спомените на някои негови съвременници се твърди, че той взема учас­тие в Деветнадесетомайския преврат през 1934 г., а през 1936 г. прави неуспешен опит да основе Държавна социална партия. През 1941 г. политикът става председател на XXV обикновено народно събрание.

Здравко Цанков, племен­ник на Александър Цанков, пише в своите слабо познати днес мемоари следното за Калфов:

„Беше ли полковник Хрис­то Калфов някому „слуга“, ако да, кому, на царя или на Цанков? Аз лично си спомням бледо за него, но днес мисля следното.

Калфов беше български родолюбец, верен безпрекъснато на цар Борис III. При преврата игра и за двамата, както разбираше длъжност­та си на родолюбец. Чак ко­гато след Голямата криза от 1929 г. българите започнаха да охладняват сериозно към парламентаризма, пътищата му с Цанков се разделиха (за което Цанков пише с разочарование в мемоарите си, но без всякакво обвинение за невярност към Калфов) и Калфов мина към хората, които служиха на личния ре­жим на цар Борис III, докато Цанков остана самотен до напущането си на България няколко дена преди 9 сеп­тември 1944 г. с мечтата за едно пълно парламентарно многопартийно управление, от което изключваше само комунистите – доколкото служеха на Москва – и най-левите земеделци – доколкото служеха според него на Белград.

Че Цанков направи Калфов свой външен министър, беше според мене един открит ход, в който не можем да търсим някаква драматика. По тогавашния начин да се практикува Търновската конституция беше нещо ес­тествено външният министър (както впрочем и военния министър) да се ползват с личното доверие и на държавния глава (Мислете и до днес за френската републиканска конституция, която остави Де Гол). Калфов впрочем не беше лош външен министър. Хопе (изследовател на бъл­гарската история) завършва за него със следната забе­лежка:

„Калфов нямаше никога амбициите като на Цанков или на Багрянов. Той беше активен офицер, после адютант на цар Борис, действаше навярно по не­гова заповед за свалянето на Стамболийски през 1923 г. и допринесе, като министър на Цанков, за неговото падане от власт – пак по желание на царя през 1926 г….“ (Хопе, стр. 244, забележка 1 под линията).

На края на тази глава искам да се обърна един вид към моя стар приятел Стефан Груев и всички тези, които продължават да поддържат мнението, че „цар Борис III не знаел за преврата“. Аз пред­полагам, че това е тяхното искрено мнение, но мнение повлияно от Съветската пропаганда през половин век затъмнение. Понеже глуповатата комунистическа пропаганда виеше песента за „монархо-фашизма“, те се чувстваха задължени да й противоречат. Аз не й правя тази чест. Не е ли по-скоро вярно, че цар Борис III, Алек­сандър Цанков – и в случая полковник Христо Калфов – покрай българския елит, стотици хиляди особено граждани и почти всички софиянци – искаха да се отърват на всяка цена от Александър Стамболийски, който бе на път да установи една абсолютна диктатура на селото срещу граж­даните. Различно според различните си разбирания и темпераменти:

– Александър Цанков беше нетърпелив срещу колебанията на монарха.

– Полковник Христо Кал­фов остана винаги верен към монарха – и когато взе решението да се присъедини към съзаклятието.

– Монархът по обичайному се колебаеше и действаше, ако е възможно чрез подставени лица – между другите в случая чрез Христо Калфов.

Кой беше тогава прав относно Христо Калфов, Александър или Асен Цан­ков? Бих казал – и двамата от различните места, от които наблюдаваха нещата: Баща ми Асен Цанков беше социалдемократ и като (умерен) републиканец не му се нравеше, че Калфов, човек на царя, участва в правителството на брат му, и то в качество на външен ми­нистър. Чичо ми Александър Цанков, (умерен) монархист, гледаше на Калфов като човек на царя, който – точно на този пост на външен ми­нистър – успокоява крайно мнителния цар Борис III“.

Днес около личността на полковник Христо Калфов витае много тъмнина. Без­спорно той е част от тогаваш­ния военен елит на страната, който се е клел в името на царя и на Отечеството и им остава верен до края на своя живот. На ход трябва да бъдат действията на ис­ториците, които да покажат истинското му лице при отстояване на българските интереси. Защото всички знаем (е, не всички) за Ба­ташкото клане, но трябва да знаем и за гръцкия геноцид над българите.

След преврата на 9 септември 1944 г. Христо Калфов е осъден на смърт от Народния съд и е екзе­кутиран на 1 февруари 1945 година. Смъртната му присъ­да с право е отменена през 1996 г. с Решение № 243 на Върховния съд.

Източник: в-к Уикенд