На 31 юли 1948 година е роден Велко Кънев. Актьорът, който милион българи обичаха искрено, не доживя своя шестдесет и осми рожден ден. Отлетя в мразовития 31 декември, неделя, преди пет години. На раздяла, пред покрусените колеги, приятели, земляци, ридаещи непознати, почитатели, изпълнили фоайето на Народния театър „Иван Вазов”, Стефан Данаилов през сълзи каза:
„Осиротяхме. Отиде си най-великия Сганарел в българския театър”. Професорът говореше за партньора си в „Дон Жуан”, хитовият спектакъл в Народния театър. Той естествено беше великият любовник, безпощадно бичуван от своя слуга, който без свян го наричаше:
Мръсна гадина епикурейска свиня. Приживе, Кънев-Сганарел пък сполучливо се бе пошегувал: „Ако знаех, че Стефан ще стане министър, щях да бъда далеч по-мек и предпазлив”.
Това беше Велко, остроумен, сърдечен , талантлив, рибар и елховлия. Актьор, който не може да се имитира и копира. В това се убеждаваме всеки ден, до днес. Защото макар и години след смъртта му, няма седмица, в която да не го видим в някой от четиридесетте филма, в които участва. И колкото и да го гледаме, все не ни стига. Знаем репликите му наизуст, а ни се иска да ги чуем пак. От него. Отново да се посмеем. Да си кажем: Велко е тук. В нас. И никога не си е тръгвал.
От първата страница на един пожълтял от времето брой на „Работническо дело” с дата 12 юни 1988 година Велко Кънев ни гледа кръстосал ръце пред гърдите с дълга черна коса и типичните си пригладени мустачки. Под снимката му е първият въпрос на журналиста:
– Дори елховския театрал и откривател на актьори Стойчо Стойчев, който първи ви е избрал за сцената, не е допускал, че ще се чувствате толкова добре на нея. Кое го е объркало.
– Следва отговорът:
– Сигурно това, че много добре е познавал театъра и характера ми. Виждал, че не съм борбен, амбициозен и силен и никак не приличам на театрален герой-победител.
– В един стар пътеводител на Елхово пише, че е земеделски и моден център, гостите на който имат и привилегията да видят театъра на Стойчо Стойчев. На едно от неговите представления присъствал самият колос Владимир Трендафилов.
Като разбрал, че на сцената не са професионални актьори, а счетоводител, лекар, аптекарка, професорът се хванал за главата, поклонил им се и си тръгнал. На един фестивал на художествената самодейност журито взело екстравагантното решение да награди всичките участници в пиесата „Всяка есенна вечер” на елховското читалище „Развитие”. Всички, дори и онзи епизодчик, който се появява само за миг и казва : „Парцал”.
– В Елхово, добавя вехтият пътеводител, са се родили четиринадесет професионални актьори, по един на всеки хиляда души население. Рекорд за страната и света.
– Приживе легендарният Стойчо Стойчев разказваше: Един учител ми изпрати две момчета и две момичета. Трябваха ми за пиесата „Нощен път” ог Емил Коралов. Заприказвах ги. Едното момче свито такова: Не става, казах си, и все пак дадох му роля. Започна, но трудно, после като се развихри. Беше тринадесетгодишно. Свърши часовете и веднага в читалището. По-интересно му било тук.”
– Това момче се казва Велко Кънев. А другото, дошло с него и на което се доверявали само за епизодични роли, е днешният мастит театрал професор Енчо Халачев.
– Излъгах се – признаваше Стойчо. – Ама човек като си носи таланта, колкото и дълбоко да е скрит, рано или късно избива. Като вулкан.
Трупа сили и като изригне усещат го доста надалеч.
– Но не е само елховският Фелини и други са се излъгали с Велко. Първото кандидатстване е пълен провал. Преди това майка му тайно подала документите му във ВИТИЗ. На изпита му намерили толкова дефекти, че както самият той се смееше после: Върнаха ме направо от улицата, скъсаха ме на първия тур.
– Алтернативата „Великотърновския университет” е явно временна. Защото мисълта, че трябва да бъде артист, никога не е напускала бъдещото театрално величие.
– Вторият опит е не само сполучлив, но и щастлив. Защото негов учител става най-голямата българска филмова и театрална звезда за времето си Апостол Карамитев. Този клас ще е единственият, който „Любимец 13” ще изкара докрай. Преждевременната му смърт ще прекъсне много рано не само артистичната, но и педагогическата дейност на професора.
– Учителят ми е най-модерният актьор за онези години: драматичен, лиричен… Аз съм взел цялата теория на театъра от Карамитев, но като дух, на който не стига сцената, това е Калоянчев, Асен Миланов пък е страничният поглед, странният пътник в театъра…Трябва да знаеш да се учиш. От всички…
– Следването не минава по мед и масло, но участията на сцената на Учебния театър вече дават надежди. Идва Сливен, където го изпраща разпределението. Тук освен че играе много, печели публиката, ходи за риба, Велко се е оженва.
Тържеството е скромно, това с колегите струва осемдесет лева, а другото при родата в Елхово двадесет. Костюмът му е взет назаем, но всички са доволни и щастливи. Добър пример, че и от бедна сватба се получава здраво семейство.
Идват и първите покани са снимки в киното. Ролите са епизодични, но все пак това е кино. От страх да не изпуснат влака понякога с колегата си Юри Ангелов са спели на една голяма маса на гарата.
Година преди да си отиде от този свят Сливен удостои Велко Кънев със званието „Почетен гражданин”. На тържествената церемония той каза: Моето първо раждане бе в Елхово, а голямото ми раждане стана в Сливен.
На тукашната сцена малко преди края си, видимо болен, той дойде да се прости с публиката, която първа го обикна и аплодира. В моноспектакъла „Даскал” от Жан-Пиер Дюпан той вмъкваше и собствените си истории. Разказваше за малката си дъщеря, която след като го видяла за първи път на сцената, дълго плакала. Опитал се да я успокои, но напразно. Докато тя не му казала причината: Плача, защото тази вечер на теб най-много ти се смяха…
След Града на Сините камъни идва Сатирата, театърът мечта за всеки актьор с комично амплоа. За Велко Кънев трите години са белязани повече с горчилка, отколкото с радост. Почти не е допускан на сцената, окупирана от група мастити народни артисти.
Дали пък колосите не са се уплашили от провинциалиста, давайки си сметка за таланта му. Страх да не им отнеме мястото на върха на зрителската любов? Може би? Така минават три години. В нежелано мъчително бездействие. Защото, думите са на Велко: Актьорът не е художник, който може да чака 20-30 години, за да бъде признат. За това време той само може да бъде забравен.
1979 година. Народният театър, под режисурата на Младен Киселов, готви пиесата на Йордан Радичков „Опит за летене”. В състава са почти всички звезди на трупата: Любомир Кабакчиев, Георги Георгиев-Гец, съвсем младият Антон Радичев, Николай Николаев… Писателят присъства на всяка репетиция. Рачко Ябанджиев е Матей Нищото: Аз съм нищото, аз съм най-нищото нещо, чете той репликите си. И добавя своята импровизация: Само едно Отечество ми е останало. Радичков кима одобрително: Да остане.
Ентусиазмът е на точката на кипене. Репетициите набират скорост, когато Ябанджиев се разболява тежко. Тогава режисьорът Младен Киселов се сеща: В Сатирата има едно момче. Ученик на Апостол Карамитев. И без това нищо не прави, да дойде да смени Рачко. Велко Кънев се казва.
Свидетели разказват, че след третата репетиция на маса Велко вече е във вихъра си. Радичков не може да му се нарадва. Тази роля съм я писал сякаш за теб. Премиерата е триумфът му. Зведният час. Един нов, титаничен талант изгрява на родния театрален хоризонт.
Вечерта на премиерата по време на антракта из фоайетата се чува нещо изключително: България има първия си космонавт. Георги Иванов лети сред звездите.
1977 г. С Катя Паскалева във филма „Матриархат“
Започва второто действие. Героите се реят из небесата, привързани с въжета за балона. Висят на метра над сцената и говорят с мъртвите духове на жените, дъщерите, майките си. Радичков се е скрил зад кулисите, и тихо, за да не го чуе публиката, шепти: „Кажете, че виждате български космонавт.
Георги Иванов. Говорете с него”.
Никой обаче не го чува. Така че космонавтът ни, поне в премиерната вечер, остава извън театралната драматургия…
Скоро след този спектакъл Велко вече е звездата на Народния театър. Изиграва блестящи роли. Става заслужил, а малко след това и най-младият народен артист на България. Но за майка му в Елхово това още нищо не значи. Признава го чак когато го вижда като гост на Кеворк Кеворкян във „Всяка неделя”. Чак тогава казва: Ами Велко, майко, оттук какво повече …Значи си стигнал върха…
Това е щастието на майка ми, казваше актьорът. Само че аз не мисля като нея. Театърът не е привилегия, а място за работа, много сериозна – докато си в него и докато можеш.
С Григор Вачков и Мариана Димитрова във филма „Мъжки времена“ (1977)
Безпощадната битка с рака
2007 година Велко Кънев чува страшната диагноза: рак на гласните струни. По-късно във филма от поредицата „Умно село” на Българската национална телевизия той ще каже: „Отначало си помислих, че това се случва само на мен и на никой друг. После си дадох сметка, че може да се случи на всеки човек, че нищо страшно не ме е споходило. В случая трябва да се примиря или да го преодолея. Избрах второто. Не бях сам. Много хора ми помогнаха да стъпя на краката си”.
Велко добре съзнава, че когато актьор загуби гласа си, това е фатално. Преодолява първото пропадане. Вдига се с мисълта, че непременно трябва да се върне на сцената. Ако ме приема публиката, добавя. Първата операция е в Германия. Връща се обнадежден. Докторът каза, че като се подобря още малко, ще имам нов вид глас, споделя той.
2 октомври 2008 година. Велко Кънев е на сцената на препълнения до краен предел Народен театър, за да изнесе “Дванадесет гневни монолози”, в чест на своята шестдесет годишнина. Осветени от прожекторите са героите, с които той е възхищавал публиката през годините: Сганарел, Поп Кръстьо, Матей Нищото, Тихо Чушкаров. На финала Наум Шопов не се въздържа и отива да го прегърне. Стефан Данаилов лично му носи огромна кошница с цветя, като го нарича: Невинно дете от Елхово, известен дегустатор на вино и запален рибар.
Получава и плакет „Аскеер”: „За творческа чест и принос в българския театър”.
Вестниците пишат: Намериха пари за лечението на Велко Кънев. Говори се, че актьорът бил при Ванга. Тя мълчала. Новините са оптимистични: Заглавията тръбят: Той за трети път победи рака.
На 9 май 2011 година агенция Блиц съобщава: Велко Кънев, който страда от тежко онкологично заболяване на гласните струни, споделя, че е преборил болестта, за да види второто си внуче. „Надеждата да съм сред щастливците, видели идването му на бял свят, ме прави по-издръжлив”, казва актьорът.
За края остават само няколко месеца. Днес мнозина от колегите и приятелите му казват, че често го сънуват и си говорят. И че никога няма да го забравят.
Исак ГОЗЕС
И Оркестърът млъкна завинаги
„Оркестър без име” не е филм, а събитие: най-подходящите хора наистина са събрани в най-подходящото време, за да сътворят едно чудо.
Триумфът на този филм продължава и до днес. Не само в класациите, а заради факта, че когато той е на екрана, дистанционното почива.
Години след премиерата, вече в демократичната ни родина, Станислав Стратиев разказваше, че е написал продължение. Героите са същите, но вече доста далеч от романтиката, прогонени в странство.
В най-мизерните времена на прехода сценарият пропадна. После се появиха други желаещи да продължат историята. Вече си бяха отишли и Станислав, и Людмил Кирков. Последната воля на Велко Кънев, изказана пред Катя Евро, е нов филм за Оркестъра да не се прави. Така и стана./БЛИЦ