По никакъв начин не трябва да са затварят страници от историята – били те нелицеприятни или неудобни за нашите съседи, защото има голяма опасност да забравим кои сме и откъде идваме. Загубим ли връзката си с корена – пред нас бъдеще няма. Не можем да говорим за „присъствие“, когато става дума за гнет. Проблемът за „съжителството” между българи и турци е многопластов. Зависи от коя гледна точка се поглежда и как се интерпретира. За съжаление родната журналистика обича да преекспонира някои от проблемите. Най-коректният термин, който може да се отнесе към този период от 500 години от гледна точка на науката е „османско владичество”. Защото все още тогава турска държава не съществува. Принципът на създаване на Османската държава почива на база на религията, а не на национална или етническа такава. След като си християнин, ти си рая. Ако станеш правоверен, ти ставаш османлия, част от управляващата класа. За това е трудно по същество да се каже, че по същество държавата е турска. Тя е такава по език, чисто турският й-етнически характер започва да се консолидира към края на 20-те години на ХХ век. Хората са доста емоционални от гледна точка на това, което се е случвало по време на това владичество. Разбира се, че има много тъмни страници. Съжителство означава, че може би, да, живеели заедно. Но не бива да отиваме от едната крайност в друга, казвайки че всичко е било „цветя и рози” както днес го правят в техните /турски – бел. ред/ учебници, например, че ние българите сме живеели много добре с турците. Добре, тогава защо са Априлското и Илинденското въстание? Истината е винаги някъде по средата и трябва да се търси там. Не може по принципа на махалото да отиваме от едната крайност в другата. Чести са били издевателствата над българите. Проблемът със съжителството е като клапан, който трябва да освободи напрежението. Това е един много глупав терминологичен спор. В края на краищата това са 500 години, в които българската държава я няма, населението е подложено на чуждо владение и търпи всичките му негативи. Дали ще го наречем робство, дали владичество няма толкова голямо значение. Факт е, че България не съществува като държава и българите са потиснати. Това е.
В рамките на Османската империя до началото на ХХ век има случаи на продаване в робство. Включително по време на Априлското въстание има случаи българи да са заробени и продадени във вътрешността на Анадола. Проблемът с робството е, че в Османската империя няма нормативна база, закон за него. Това е била някаква сенчеста пак практика. Ако се върнем по-назад във времето – ХIV- ХV век, еничарството е била много подла форма на обезкървяване на местното население. Самото еничарство е система „кул”, което означава „роб”. Тези „кулове” се водят роби на султана. И това са еничарите, и които задължително нямат турски произход и са от покореното население. Ето каква е била ролята им: На най-качествената част на завладяното население се отнема връзката с него, и второ се привличат в рамките на управляващата система в османската империя. Това е нож с две остриета – една ситуация, в която хем се обезкървява покореното население, да се държи долу в низините, а отнетите й елитни представители стават част от османската управляваща класа. Това днес може да се види в хората, живеещи в европейската и азиатската част на Турция. Те са тотално различни. Болшинството от тези в европейската част са представители на еничарите, с чисто европоидни черти – руси, със сини очи. А в Анадола са типичните турци – по-ниски, по-тъмни и с орлови носове. Съжителството между българи и турци става непоносимо в края на ХIХ – началото на ХХ век. В този период Османската империя е една разпадаща се държава. Когато централната власт е слаба, започва да се проявява потисничество, деребейство. Управляващата класа започва да си мисли, че всичко й е простено. Турците ги дразни факта, че раята – християните започват да се замогват, стават по-образовани от тях. А турците, понеже са господстваща класа, имат правото да заграбят това, което е на гяура, на неверника. И те започват да се възползват от това нещо. И така конфликтът е налице. Хората няма да търпят да бъдат тормозени. Така се стига до тази поредица от въстания. Не само при нас, но и при гърците, и албанците. През тези въстания десетки хиляди остават без покрив над главите, изпепелени са десетки села, както и убити, обезглавени и обезчестени. Илинденското въстание е в пъти по-жестоко потушено в сравнение с Априлското, и то е с много по-голям размах. Илинденското въстание е един своеобразен апогей на съпротивителното движение на българите. То е резултат от т. нар. „пълзящ геноцид” срещу българското население, който на практика се изпълнява не само с мълчаливото съгласие на османската власт, но и с нейната подкрепа. Самата държава започва репресии в навечерието на Илинденското въстание. В този период са паметни думите на Дамян Груев, казани преди въстанието: „По-добре ужасен край, отколкото ужас без край. Ножът е опрял до кокала.” И тогава се вижда, че това съжителство, не е това, което сега искат да опишат. Ние трябва много сериозно да се замислим когато изпълняваме европейските разпореждания, че всъщност трябва да бъдем точни по отношение на това каква е истината в историята. И не трябва да си затваряме очите за нея. Изискват от нас да премахнем неща, които може би обиждат съседите ни, но в края на краищата тези неща са се случили. Ние не можем и не бива да ги забравяме. Как да забравим Баташкото клане, Илинден, разорението на тракийските българи през 1913 година и много други… В един момент на нас ни се навира непрекъснато в очите възродителния процес, пускат се филми като „България-моя земя” по „Ал Джазира”, в турските учебници се говорят едни невероятни лъжи, че като сме превземали Одринската крепост сме провеждали геноцид, че най-гонено е турското и мюсюлманско население в България, а в следващия момент казват, че най-голямото мюсюлманско малцинство се намира в България. Е, ние, ако ги бяхме гонили и колили, щяха ли да останат тука? Тези противоречия са очевидни. И в края на краищата ние трябва да се замислим, да гледаме нашия си интерес. Не трябва така сляпо в учебниците да се преработват нещата в исторически план. В никакъв начин не трябва да се затварят страници от историята – били те нелицеприятни, неудобни за нашите съседи, в края на краищата историята я учим ние, а не те. Има голяма опасност ние да забравим кои сме и откъде идваме. Когато изгубим връзката си с корена – пред нас бъдеще няма. Тоест, колкото и да са нелицеприятни, нещата трябва да са казват и знаят. Колкото и да е глупав този спор, нещата трябва да се съобразяват с възрастовите характеристики на бъдещите поколения и да се представят по удобен за тях начин, за да могат да ги разберат. Ето един пример за това, че в Османската империя начинът на определяне на принадлежност към населението стои малко по-различен начин от това как ние днес го разглеждаме. Днес, изхождайки от националната гледна точка мислим, че принадлежността към дадена етническа група се определя като към национална. В Османската империя през ХIХ век нещата не стоят по този начин. Например при Баташкото клане най-големите изстъпления са направени не от редовни турски части, а от башибозушкото население, събрано от българомохамеданските села в околностите на Батак. И те го правят това клане, не защото принадлежат към турската етническа група, а като част от управляващата класа. Така башибозукът доказва своята лоялност към „османския турски гювлет” или така наречената държава. Това е държава на мюсюлманите, а не на турците, албанците, на други по различен етнос. Тоест, те са господстващата класа и като такава трябва да запази своето господство. Това е идеята. Винаги трябва да се говори за този проблем, но него могат да го решат специалистите, а не журналистите, патриотите или евролибералите. Аз не съм подкрепям тезата, че това е било „присъствие”, било е гнет, потисничество, власт на една чужда на българите държава, която по всякакъв начин репресира българското население. И колкото и да е нелицеприятна една истина – трябва да се говори за нея. /БГНЕС
Д-р Кирил Алексиев, историк и уредник в Регионалния исторически музей в Благоевград.