Душата на група „Тангра“ II Дани Ганчев: Службите ме изгониха от Югославия, когато бях мега звезда!

0
1463

Дани Ганчев е душата на известната “new wave” група „Тангра”, която триумфиращо се завърна на сцената след 25 години.

100-процентов Водолей, роден през 1948 г. в центъра на София, на Перловската река, той е най-младият потомък на аристократичен род. Баща му Стефан Ганчев е индустриалец, основател на фабрика за каучукови изделия “Зебра”, отнета му насилствено от “народната власт”.

А по майчина линия Дани е правнук на Якоб Райншмид, пристигнал от Виена със свитата на княз Фердинанд като ландшафт архитект. Останалите му дядовци са юристи и банкери, дипломирани във Виена, наследници на боляри, преселили се от бившата столица Велико Търново. В семейството всички са полиглоти – освен основните европейски езици, се говорят и екзотични, като есперанто, унгарски, скандинавски езици.

Може би затова Дани се чувства уютно навсякъде по света и бързо се превръща във всеобщ любимец – тук, в Словения, във Финландия, в Норвегия, в Холандия или в Белгия, чийто поданик е в момента. Гражданин на света, космополит, музикантът навсякъде се налага с таланта и артистичността си.

Вселената “Дани Ганчев” – за музиката, любовта, приятелството и предателството – в уникално интервю единствено пред “ШОУ”.


24_Dani2.jpg– Дани, кога започна с музиката?
– На пианото съм от 5-годишен. Сестра ми и брат ми бяха записани на уроци и вкъщи идваше педагожката г-жа Велка Вакъвчиева. Тя забеляза моя абсолютен слух и музикалност и започна да се занимава с мен сериозно.

Самата тя беше ученичка на виртуозния пианист Емил фон Зауер, който е бил последният ученик на Ференц Лист. У мен останаха партитурите с тайните “кодове” на изпълнителското изкуство, предавани от първоучителя Лист през Зауер, на г-жа Вакъвчиева, та до мен. На 9 годинки вече дебютирах с “Прелюдия” на Бах и “Неаполитански песни” от Чайковски в зала “Славейков”.

На 15-годишна възраст свирих “Импромптю” в ла мажор от Шуберт и “Полонеза” от Шопен, а на 18 – “Импромптю”, оп. 90, №2 и “Рапсодия в сол минор” от Брамс.

Преди генералните репетиции г-жа Вакъвчиева ме водеше да се упражнявам на рояла на Косьо Марков, чиято майка беше колежка на моята учителка. Той живееше на “Попа”. Когато след концерт получавах бурни ръкопляскания и големи букети, осъзнах, че тези овации всъщност са за прекрасните творби на композиторите – Бах, Шопен, Шуберт, Брамс, а аз съм само интерпретатор. Така се породи желанието ми да получа аплодисменти за моя авторска музика, освен за изпълнението.

– Как от Бах стигна и до “Бъндараците”?
– По това време

вече бях повлиян от хипи движението

Започнахме да се събираме с групари от квартала в близкото читалище “Алеко Константинов” и да правим рокендрол парчета в стил “Бийтълс”, “Ролинг Стоунс”, и др.

В паузите аз наблюдавах през ключалката на отсрещната врата, където репетираха самите легендарни “Бъндараците”.

Един ден, в края на репетицията ни, през разтворената врата Бънди влезе и уважително ми каза: “Изсвири нещо на пианото!” Забих рокендрол, дадох всичко от себе си. Той се прибра при групата, но след малко дойде барабанистът му и ми каза: “Довечера си поканен на купон при Бънди!” Не можех да повярвам – това беше светилището, въздухът на свободата! Отидох и повече не излязох от там. Засвирих с тях, на баса беше Косьо, а Кирил Маричков и Пепи Цанков тъкмо се бяха отцепили, за да направят “Щурците”. Там идваха и две русоляви близначета – Коко и Сашо Петрови, които гордо носеха китарите на батковците от “Бъндараците“. Единият от тях, Александър Петров, впоследствие стана най-добрият поет в рокендрола у нас.

– Но скоро напускаш България, нещо много трудно по времето на соца. Какво се случи?

– Мой приятел доведе вкъщи Данчо Капитанов с няколко музиканти, които искаха да ме прослушат.Трябваше им пианист за турне в Югославия, защото досегашният бил възпрепятстван. Одобриха ме веднага. Но съпругът на певицата, работещ в Паспортен отдел за чужбина, ми каза, че ми е забранено излизам в чужбина – явно съм бил нарочен като “враг на народа” заради произхода си.

Той все пак успя да ми уреди паспорта, за да не им се провали турнето.

Три дни преди заминаването, обаче, основният им пианист и приятел се върна и аз веднага отстъпих – оставих него да замине. Преспах при гаджето и на другата сутрин се прибрах вкъщи. Баща ми веднага скочи да ме кори, как съм могъл да остана, и че това е бил единственият ми шанс да видя свят. Накара ме да замина още на следващия ден. Беше лято и прекарах приказно пътуване. Първо отидох да навестя групата, после роднини и стари приятели на баща ми.

Когато се върнах в България, веднага ме ангажираха да свиря на “Щастливеца” на Витоша. От там ме привлякоха за ансамбъла на Маргарита Димитрова. Предстоеше й турне в Югославия, а моят задграничен паспорт беше валиден за още една година и така отново попаднах зад граница. Репертоарът съдържаше 50% руска музика, 30% – българска и 20% преводни песни.

Не след дълго на певицата й се наложи да се прибере в България, а ние останахме да свирим по нощните клубове. Така попаднахме на езерото Блед – едно от най-възхитителните курортни места на света, с природни, исторически и културни забележителности.

На нашия етаж в хотела бяха всички артисти, илюзионисти, стрийптизетки, както и словенските музиканти от група “Транс Его Експрес”. Започна безкраен купон, сприятелихме се. Те ме извикаха да се присъединя към тях. Бях се приготвил да емигрирам в Америка – страната на джаза и свободата. Исках да се спася завинаги от соца.

Но по това време се загаджих с момичето, което впоследствие стана майка на моя син – Милена. Тя забременя и реши да запази бебето ни и така след четири месеца аз научих, че ще имам наследник. Тогава работех с други групи и вече не се срещахме с нея. Скоро изтече договорът ми в кабарето и групата ни трябваше да се връща в България, а аз се готвех за емиграция.

Единствените ми опасения бяха да не навредя на брат ми и на сестра ми, ако ме обявят за “невъзвращенец”.

– Но в крайна сметка не заминаваш…
– Милена ми предложи да остана при нея и да ми помогне напълно безкористно. Прие ме при себе си и в скоро време си стъпих на краката, вече можех да бъда независим и се оттеглих самостоятелно. Обадих се в България на семейството ми, споделих, че не искам да се закотвям в малко градче, а да обиколя света. Тази връзка щеше да ме обвърже непланувано. А майка ми, която беше като ангел небесен, ми каза:
“Как можеш да оставиш своя плът и кръв далеч от теб?”

Когато се роди синът ми, пристигна майка ми Любка от България да помага. Кръстихме го на нея – Любо. Тогава бях на турне, но постоянно се интересувах от детето. Звънях на бавачката му – словенска театрална актриса в пенсия, и тя беше във възторг от интелектуалното му развитие.

Все още живеех с нелегален паспорт, тъй като не ми го удължаваха вече 7-8 години. Бях ходил в българското посолство в Белград с тази цел, но там ми казаха, че трябва да се прибера в България, за да се направи справка. Но аз имам животинска интуиция и почувствах, че ще бъде голяма грешка да се върна. После четох какви ужаси са се случвали, когато викнат някого “за справка”. Затваряли са ги в Белене и край. Или най-малкото – резето се пуска и не можеш да излезеш повече!

– И как разреши проблема?
– Започнах да си фалшифицирам паспорта. Имаше един гениален от групата, който можеше да ти нарисува банкнота едно към едно! Подправяше една единичка и срокът ми се удължаваше с две години, примерно!/смее се/ Но по едно време вече нямаше накъде да се поправят цифрите.

Синът ми беше станал на 3 годинки, когато близкият ми приятел Тоне Светиня – известен словенски писател и скулптор ме посъветва да подпиша официален брак с майката на сина ми. Тя и до сега носи фамилията ми – Милена Ганчева. За нея беше по-добре да е разведена с дете, отколкото с незаконен син. Ожених се с “удължения” си паспорт. Обадих се в българското посолство, за да поискам червен паспорт, но те ми поискаха да се легитимирам.

Чудех се какво да правя и им казах, че документите са ми откраднати. След 1 месец пак им се обадих и казах: “Намерих откраднатия ми служебен паспорт, получих го в анонимно писмо, но липсва един лист.” Този лист, който аз подправях непрекъснато… Но имаше снимка и име и свърши работа!

– Разкажи за периода, в който свириш с групата “Транс Его Експрес”, който се оказва много важен в живота ти?
– В началото на 70-те вече сериозно свирех с тях. Бях едновременно между два огъня, между разгулния и праведния живот – под влияние на барабаниста Мичо Чучек, който ме теглеше към бурни нощи с алкохол, жени и зулуми – Калигула положение и, от друга страна, ми влияеше позитивно Ладо Якша, който ме теглеше към аскетизъм, пранаяма, херметизъм. Едва успявах да си легна за час, след като съм посрещнал изгрева на купон с Мичо Чучек, и Ладо Якша ме будеше да започваме медитация, пранаяма сутрин рано.

Скоро Мичо Чучек стигна до краен предел с пропадането –

привиждаха му се рози, цъфтящи по барабаните му

и не искаше да ги удря. Отцепихме се и направихме джаз триото “Слънчев път”. Аз свирех на бас китара и електрическо пиано, Ладо Якша – на саксофон, флейта, кларинет и акустично пиано, а Ратко Дивяк на барабани. Издадохме успешен студиен албум “Слънчев път” с медитативна джаз музика.

В европейска музикална енциклопедия с норвежки автор ни определиха стила – с елементи на германски фюжън и джаз аспекти от английския кантербъри саунд, краудрок, на места с пънк и джаз рок звучене.

Според тази енциклопедия, музикалната палитра от виртуозни басови сола, с пиано, орган, саксофон, ударни и перкусии напомнят на групи, като “Уедър Рипорт”, Махавишну оркестър, Кийт Джарет, а сръбското списание “Джубокс” през 1976 г. ме определи като най-добрият басист на цяла тогавашна Югославия, от ранга на Джако Пасториъс.

– 14 години ти си член на едни от най-успешните групи в Словения?
– Към средата на 70-те вече от Блед отидох в столицата Любляна.

Музикантите по това време се събирахме в “Бистро” на хотел “Турист”. То се намираше на кръстопът. На единия ъгъл беше радио “Любляна”, на другия – националната телевизия, на третия ъгъл беше хотел “Турист” и кафенето “Бистро”. Нещо като софийския “Кравай”, на който впоследствие аз станах един от създателите. В “Бистро” се оформяха групите, разпределяха се ангажиментите, загаджавахме се, оттам тръгвахме по купони. В него беше беше моята “канцелария”. Бях студиен музикант много активен. По едно време като пуснеш радио “Любляна”, винаги можеше да чуеш парче, в което аз участвам – дали ще бъдат клавишни, дали бас, а понякога мои бяха и бек вокалите.

Участвал съм още в рокгрупата “Ютро”, а след това в “Септембър”.

Със словенския солопевец Томаш Домицел записах бас и пиано секциите.

През 1979 г. с приятели – музиканти, с които сме свирили през годините в различни формации и групи, решихме специално да направим комерсиална популярна поп рок група “Хазард”. Покани ме барабанистът Миро Чекелиш, с когото сме свирили преди. Поставих условие, с мен да дойде моят боен приятел Брацо Доблекар, саксофонист и перкусионист от групата ни “Септембър”. Блестящият солист Доминик Тробентар пък беше пял с Миро в група “Прах”. Дойде и китаристът Даре Петрич.

В крайна сметка, групата просъществува. Имаме издадени два албума и много сингъли и се превърнахме в най-доброто постижение на поп и рок културата на Словения до днес.

Сработването ни започнахме в едно малко провинциално градче извън Словения в танцовия клуб на един културен дом с тогавашните нашумели хитове. Публиката идваше да се забавлява и от тези изяви на живо заваляха луди пари. След като се обиграхме с тези “платени репетиции”, направихме нашето първо авторско парче “Всеки е сам” /”Vsak je sam”/, с което през 1980 г., се представихме на престижния словенски конкурс “Словенска попевка”. Този хит се върти и до днес по словенските радиа и телевизии, както песента ми “Жулиета” на група “Тангра” в България.

През 1981 г. в Белград бяхме номинирани за “Юговизия” – предварителната селекция на републиките за “Евровизия”, и се класирахме на трето място с песента “Мари, не пиши песни веч!”. Беше истинско признание за групата.

Ретранслации от там са гледали приятелите ми в България Косьо Марков, Косьо Атанасов, Тони Капъша и други, които си бяха инсталирали високи като мачти антени на покривите, за да хващат телевизия “Белград”. Тя по онова беше като прозорец към света и показваше забранени у нас новини, предавания и кадри, като кацането на Луната, примерно.

Тукашният режим тук не допускаше нищо, освен руска телевизия и комунистическа пропаганда.

През 1983 г. отново участвахме в селекцията за “Евровизия” с песента “Най-хубавите песни вече са написани”. И тя стана голям хит и до ден днешен и титулна песен на втория ни албум.

А на фестивала “Словенска попевка”, ние се представихме с тази песен, а гост от чужбина, като регламент, трябваше да пее наша словенска песен, която се оказа “Бистро”. Гостът се оказа Камелия Тодорова, което приятно ме изненада. Тя им “счупи главите”. Бях горд, че пак показахме колко сме добри. Тя е била малко момиче, когато съм отпътувал през 1970 г. и не я знаех, макар че се оказа моя съседка на Перловската река. Когато се върнах в България в края на 1983-та, я потърсих, но баща й ми каза, че е заминала на Запад. После пък аз бях в Белгия. Срещнахме се отново едва преди 10 години.

– Каква беше причината да те екстрадират от Югославия?
– В един момент българи музиканти, постоянно живущи в Югославия, ги наклепаха за шпионаж, осъдиха ги на по 12 години. Зверски са ги измъчвали. Тайните служби на Югославия УДБА си отмъщавали на българската ДС, която задържала някакъв сърбин за шпионаж.

По това време аз вече бях вече мега, мега, мега звезда. Заобиколен с фенки от пубертета до 60-годишна възраст, с пет постоянни любовници и други пътьом, със син. Свирех в много групи, имах активна студийна дейност.

Един ден ме привикват в общината в Любляна, аз нищо не подозирах. Там имаше и един човек от УДБА, който директно ми предложи да работя за тях и да подслушвам българи, говорещи против властта. Ако се съглася – ще ми дадат постоянна виза, ако не – трябва да напусна същия ден Югославия и ми слагат забрана за 5 години да не влизам в страната!

Не бях подготвен!

Беше ужасен шок!

И до ден днешен, това си остава една рана в психиката ми! Аз бях обичаният, приетият, и в един миг – бях изгонен! Наистина, не бях изгонен от народа, а от тайните служби, но самата мисъл, че съм изгонен, ме караше да се чувствам унизен! Все едно да отидеш някъде, където си желан, и някой да отвори вратата и да те натика назад: “Махай се!” Това е зверска рана!

– И ти клекна без никаква съпротива?!
– Ако ми бяха дали някакъв срок – 1-2 месеца, щях да измисля нещо, но сега нямах избор! Това стана в 1-2 часа след обяд. Аз бях с къса бяла коса и с дълъг лилав кичур. Ако в този вид тръгнех да преминавам границата, не знам какво щеше да стане. Отидох на фризьор да ми направи естествен цвят на косата. Но като обявих, че напускам завинаги Словения, двете сестри, които държаха най-известния салон в Любляна, спряха да работят.

Отидохме на терасата, отворихме шампанско и започнахме да си плачем. Междувременно бяха боядисали косата ми. След 2 часа, като измиха главата ми, бях черен. /смее се/ Като пристигнах в София на перона, сестра ми не ме позна. Приближих се към нея, а тя: “Бягай, бягай!” Не ме позна. Казвам й: “Ама, аз съм Дани!” Беше комично.

– Зарасна ли поне малко жестоката рана от изгонването ти от Словения?
– През април 2010 г. в най-голямата зала “Тиволи” в Любляна се появихме отново пред публиката по случай 30-годишнината на групата “Хазард”.

Напливът беше толкова голям, че трябваше да поставят допълнително пейки. Шест хиляди души, млади и стари, бяха дошли на концерта на любимата си група.

Въпреки че аз вече бях реабилитиран финансово за изгонването ми от тайните служби с някаква сума в евро, това не можеше да излекува страшната рана! Истинската реабилитация беше, когато излязохме след толкова години пред нашата публика.

Докато течеше интрото с нашата музика на трите екрана, а ние излизахме на сцената и сядахме, в един момент почувствах, че дъхът на множеството просто ще ме задуши. Не издържах и се просълзих! Ако трябваше да пея, просто нямаше да мога да издам звук от вълнение! Добре, че беше тъмно и никой не разбра. Пееха всички – родители, деца, внуци, всички… Това беше моята истинска реабилитация!

Едно интервю на Валерия КАЛЧЕВА,ШОУ


Тормозили семейството му след екстрадицията

Притискали Милена да се разведе с мен, защото иначе лошо й се пише. Вестници скалъпвали компрометиращи неща за мен. Тя ми ги изпрати.

Някаква жена твърдяла, че има дете от мен и че уж била в България при моето семейство. Синът ми като прочел всички тези измислени истории, казал на майка си: “Не знаех, че имам брат или сестра!” В прогимназията и гимназията, той бил нарочен за “черната овца”, защото е синът на Дани Ганчев, лошия! Но Милена никога не му е казала лоша дума за мен, защото е свестен човек, изповяда Ганчев.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук