Доктор Петър Берон: 80 милиона африканци чакат да се прехвърлят в Европа!

Не харесвам бежанците! Размножават се като мишки – имат по 7-8 деца, които няма какво да ядат.

Знаят, че европейците ще ги хранят и осигуряват, затова напират

Д-р Петър Берон е роден на 14 март 1940 г. в София. Завършил е Биолого-геолого-географския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Първата му работа е като биолог в БАН.

Малко след това заминава на спе­циализация в Прага и Париж. Бил е завеждащ секция „Зоология” и директор на Националния приро­донаучен музей, където работи и днес, макар и като пенсионер.

Участвал е в десетки експедиции в над 90 страни по света и смята, че за да пътешества човек, е нужно не толкова пари, колкото желание и готовност да се прием­ат предизвикателствата, каквито и да са те. В продължение на 3 години е работил като управител на резервати в Нигерия. В България се занимава с политика началото на 90-те години, когато става един от основателите на „Екогласност” и СДС. Бил е народен представител и кандидат за президент.

Д-р Берон, какво си пожелавате навръх рождения си ден?

– Обикновено внимавам какво си пожелавам, защото може да се случи. Не се оплаквам от живота и си пожелавам да съм все така – на работа, здрав, прав, грехота е да се вайкам от живота си. На 76 години се спускам с въже в пропасти, катеря планини. Върнах се наскоро от Лаос – там оби­колих планини и пещери. Като 30-годишен младеж съм, кипя от енергия! Пиша книги, ловенето са научни, но някои са пътеписи или са посветени на политиката. Миналата година издадох 4 книги, 3 от тях на английски език. В различни списания публикувам и статии. За 2016 г. съм си поставил по-големи планове. Аз не съм голям реалист, но съм оптимист. Винаги си поставям повече цели, отколкото мога да изпълня. Просто съм такъв човек. Каквото не успея да изпълня, прехвърлям за следващата година.

– Каква бе изминалата година за вас в личен и в професионален план?

– Не мога да се оплача. Четири книги и десет други публикации – не е лошо. Написах и много други неща, които не съм публикувал. Пътувах в Лаос, работих и се забавлявах. Бях без съпругата си, защото това са по-особени страни, непредвидими. Не е екскурзия, че да я взема. Водил съм я няколко пъти със себе си, но обикновено я оставям в някой хотел, после излизам, за да съби­рам материал в планината. Моите пътувания не са за жени…

– Имате ли незабра­вим рожден ден, за който бихте ни раз­казали?

– Не бих казал, че имам незабравими рождени дни. Обикновено ги прекарвам в компанията на семейството си. Единствено 60-годишнината и 70-годишнината ми бяха по-помпозни. На 60-годишнината получих много подаръци, защото бях председател на какви ли не организации. От ръководството на академията получих почетния знак на БАН за заслуги. Бях предложен за медал „Марин Дринов”, но председателят ми рече: „Ако ти го дадем сега, какво ще ти връчим на 70-го­дишнината?”. Тихомълком минаха 10 години. На 70 ми връчиха „Марин Дринов” с лента, което е най-високото отличие на БАН. Георги Първанов ми даде „Св. Св. Кирил и Методий”, което пък е най-голямата награда в България за култура. Така запомних тези две годиш­нини. Смятам, че ордените ми са заслужени.

– Какво е отношени­ето ви към подаръци­те?

– Не обичам изненадите, не обичам и подаръците. Казвам на близките си, че нищо не искам. Въпреки това от време на време ми приготвят изненада. Веднъж ми дадоха албум с разни снимки, монтирани много хубаво. Те знаят, че не съм по подаръците й не ми досаждат с глупости. Аз дори не обичам да купувам подаръци за близките си, когато съм в чужбина, защото се затруднявам в избора. Като се върна, им давам по някой лев със заръката да си купят нещо. Не ми се сърдят, защото знаят, че съм такъв по характер. Имам две мо­мичета, които като всички жени са взискателни, не мога да преценя какво ще им хареса и какво не. В това отношение съм малко темерут.

– Кои са хората до вас, на които държи­те най-много?

– Моята първа жена почина преди доста го­дини. След това живях с една булка доста време и накрая се оженихме. Тя имаше две момичета, 11 го­дини се отглеждаме заедно вкъщи. Едната е студентка, а другата е учителка вече. Синът ми от първия брак е на почти 50 години. Това са ми най-близките хора, те са моето семейство. Чуваме се непрекъснато, общуваме. С тях мога да си споделя всичко. Иначе рядко се събирам с хора напоследък.

– Не останаха ли приятели от зората на демокрацията?

– Не. Аз поначало внима­вам, като използвам думата „приятели”. В политиката не може да имаш прияте­ли. Казвал съм, че който иска да ме види, винаги е добре дошъл на по кафе. По едно време дори бях престанал да употребявам думата „приятел”, тъй като приятелите могат да те подведат по всяко време, зависи от политическите им интереси. Мои приятели са моите колеги, с които ходим задно по пещерите, разменяме материали, говорим.

– Кой е най-хубави­ят и съответно най-лошият момент в живота ви?

– Имал съм много хубави моменти. Но не искам да задълбочавам в лошите. Преодолял съм ги някак си. Старая се изобщо да не се сещам за тях. Имало ги е в изобилие…

– Вярвате ли в съд­бата, в това, че на човек е определено какъв път може да извърви?

– Това за съдбата са недоказуеми неща. Аме­рикански учени обаче установиха, че приказката: „Човек живее, колкото му е писано” е абсолютно вярна.

– Така ли? Какво са установили амери­канските учени?

– Оказа се, че в генната комбинация на човек е кодирано дълголетието му-колко време ще изкара на земята. Примерно, ако ти е писано да живееш 70 години, можеш да удължиш живота си с още 4-5 лета, ако не пиеш, не пушиш, водиш здравословен жи­вот или пък да намалиш престоя си на планетата, ако пиеш, пушиш и се дро­гираш. В никакъв случай не можеш да удължиш дните си до 90 лазарника, защото дълголетието е код, запис, драснато предварително. Самата съдба е неизвест­ност. В крайна сметка нещо се случва, независимо дали го искаме или не. Разбира се, тук говорим за естест­вена, биологична смърт, а не за предизвикана като катастрофа, инцидент или убийство.

– Притеснявате ли се от старостта?

– Не, защото съм в добра форма. Не мога да се оп­лача. Какво ще стане след някоя година – не зная. Моля се да запазя акъла си. физически предполагам, че ще се опазя. Но човек, като остарява, си губи голяма част от умствения капацитет. Страхувам се да не изкукам, а да съм с всичкия си и да не съм в тежест на никого. Че много хора дадоха интелектуална фира, даже далеч по-мла­ди. Аз продължавам да ходя по пещери и планини, което ме поддържа физически.

– Как виждате себе си след пет, след десет годи­ни?

– Трудно е да се каже. Ще продължавам да си бачкам, да пиша. Чак 10 години напред – не зная дали имам дадени от съдбата! На 86?! Ще ми се да ги стигна, което не е невъзможно, като се има предвид, че моят род е доста дълголетен. Плани­ната ме зарежда с голяма енергия, държи ме млад. Пътуванията също. Човек, когато се движи, е в отлична форма. Храня се премерено, не преяждам, никога не съм имал проблеми с килогра­мите. Съветвам и хората да се държат във форма, ако искат да живеят по-дълго.

– Има ли нещо, за ко­ето съжалявате, че не сте го направили?

– Аз нямам време да се тюхкам много, защото имам доста работа. Със зоология започнах да се занимавам още на 11 години, като съв­сем младо момче. Живях във времето на зрелия со­циализъм. Ако тези години сега се върнат, бих свършил повече работа. Когато запо­чнах да се интересувам от науки, нямах една книга под ръка. От Запад не можеше да се набавя научна литература. Книжка по книжка съм успял да събера огромна библиотека, която съм и прочел. Който дойде след мен, ще бъде възхитен от „площадката за излитане“, която съм подготвил. Аз такова нещо нямах. Чаках с дни на опашка за пишеща машина „Марица”, на която да си пиша статиите. Висял съм на опашка и за пишеща машина с латински букви. Пишех по десет писма на ден, които пътуваха по цял свят. Чаках с месеци да получа отговори. Сега е лесно, фасулска работа. Напиша една работа, пусна файловете и след секунди 50 души я получават. Тех­нологията много улесни живота ни.

Живях във времена, в които не можех да пиша тол­кова, колкото ми се искаше. Но успях да понатрупам ма­териал. В музея има богати колекции от много страни. Дип, че бях на работа в Нигерия по линия на „Техно-импекс” в продължение на 3 години. Вярно, че държавата ми взимаше половината пари, но другите спестих, защото живеех в гората и на практика нямаше за какво да харча. Богат съм на пътешествия, защото жи­веех извънредно мизерно, пътувах със стотинки, спях на гарите. Пътувах и благо­дарение на това, че бяхме в системата на Българския туристически съюз. Бил съм на места, платени от държа­вата, три пъти по два месеца съм бил в Хималаите. Като депутат ходех на официални посещения. Пак спестявах. Цял живот съм живял скром­но, никога не съм тънал в охолство. Луксът никога не ме е блазнил. Съжалявам искрено хората, които се радват на материалните придобивки. На мен те са ми дълбоко чужди.

– Може ли да напра­вите сравнение меж­ду света на хората и на животните?

– Не, не съм от тези, които биха сравнили хо­рата с животните. Всеки си има своите общества и своята биология. Мравките например са много сложни и много достойни за опи­сание.

– Вярвате ли в лю­бовта, или сте от хо­рата, които смятат, че тя е художестве­на измислица?

– Вярата е в църквата. Добре се чувствам вкъщи. Дали вярвам в любовта или не, наистина не мога да кажа. И първата ми, и втората ми съпруга са журналистки. За двете съм правил, каквото съм могъл. И те са давали всичко по силите си. Справяли сме се не лошо. Живеем добре, разбираме се.

– Мечтаете ли?

– Ха! Не ми остава време за мечти. Моят ден започва към 7,30 часа. Закусвам и слушам какво говорят по телевизора разни фи­зиономии, които отдавна са омръзнали на целия български народ. Пия чай и се старая да не изтърва нещо. Към 8,30 сядам на компютъра и така до 12 часа. Обядвам и в 14 идвам на работа в музея. Стоя до към 18 и нещо. После у дома, лека вечеря, разговор с до­машните… Вечер прочитам нещо и хайде в леглото. Така минават дните ми.

– Как виждате бъде­щето на България?

– Бъдещето на България е светло, така каза Бойко Борисов, но под неговото ръководство няма какво друго да бъде. Мигранти­те – какво да ги мислим?!

Божидар Димитров го обясни – от хилядолетия по-бедни хора преминават към по-богати територии. Така се емигрирали сла­вяните, преди това гърците. Всеки иска да граби Рим­ската империя, която е понатрупала богатства. От Азия винаги е имало много нашествия – идват предим­но конни народи, които са нямали земя. Ограбват каквото могат. Някои като българите си построяват царства, тъй като те идват, за разлика от куманите и други от империя край Волга.Те са имали каменни градове и държавнотворчески умения, нещо, което е липсвало на славяните, те имали тогава князе и землянки.Това също е било нашествие. Както и турците след това. Както и арабите, които владеят 700 години Андалусия. След което почва изтласкване. Така с вековете Европа придобива днешния си вид.

Дали ще има възможност сега да се справи с мигран­тите и новото нашествие – не зная! Може би, ако има по-малко политици като Меркел, която каза, че всички са добре дошли в Германия. Мигрантите не са 1 милион и няма да бъдат толкова. Който казва това, е пълен глупак или лъжец, а може би и двете едновременно. В тропическа Африка има 45 милиона кандидат-бежанци, които със стегнат багаж чакат да бъдат прехвърлени в Либия, а от там в Евро­па. В Азия още толкова стоят и чакат да тръгнат. Станаха 80-90 милиона. Бедните хора от Африка и Азия се размножават като мишки – имат по 7-8 деца, които няма какво да ядат. Знаят, че европейците ще ги хранят и осигуряват, затова напират.

– Явно не харесвате мигрантите…

– За мен бежанците нямат права. Те трябва да са благодарни за това, което тук им се дава. Щом могат да дават по 5-6000 евро на каналджия, значи не са за жалене. Аз лично не виждам как ще бъде опазена българската гра­ница. Какво като се правят упражнения край Кулата?! Кой ще тръгне да минава от там?! Чужденците ще дойдат през селата и ще са милиони, защото никой няма да стреля по майки с деца. Добре, че сме получили лоша слава сред бежанците, та гледат да заобикалят страната ни.

Източник: в-к Уикенд