Георги Милушев е последният шеф на охраната на Тодор Живков и обкръжението му.
И до днес той пази непубликувани документи за моралния разпад на висшата номенклатура на комунистическия режим. Ето част от спомените му:
„Всеки месец лично представях на Тодор Живков фактурите за разходите на неговата внучка Евгения Живкова, които тя правеше в специалните магазини за номенклатурата. Големите суми, записани в тях, не правеха впечатление на Живков. Той никога не се е учудвал и не ме е питал как и защо едно съвсем младо момиче си позволява такива невъобразими за обикновените хора в НРБ разходи“, разказва о.р. генерал Георги Милушев. В периода 1986-1989 той ръководи многохилядния колектив на УБО при ДС, което е охранявало и обслужвало всестранно кастата на „правоимащите“. И до днес 79-годишният Милушев помни в детайли ежедневието от годините, в които е бил първи бодигард на „народната власт“. От сутрин до вечер налице е бил непрестанен поток от посещения и обаждания на „упоритите и напористи правоимащи“ и „неправоимащи“ апаратчици, както казва той. До последния му работен ден на 14-ти ноември 1989 години всички те жадували за все нови и нови придобивки и осребряване на полагащите им се, според правилата и извън правилата на ЦК на БКП, привилегии.
Кой не обича „екстрите“ на капитализма!
Ярък пример за наглостта на богопомазаните в НРБ, който Милушев никога няма да забрави, е култовото писмо на „бойния другар“ на Живков от отряда „Чавдар“ и бивш военен аташе в Москва о.р. генерал-майор Борис Тошков. В навечерието на 10 ноември пенсионираният партизанин, който днес е на 97 години, поискал лично от Живков народната власт да му внесе без мито чисто нов Мерцедес дизел. Активният борец бил готов да си купи необходимите за целта долари и даже определил курса, по който да го направи – 65 стотинки за долар. Тошков обаче съвсем не е бил единственият любител на „екстрите“ на капитализма. А вдъхновението за това произтича от безобразията, вършени от членовете на семейството на самия Живков.
Георги Милушев си спомня за душевните терзания на диктатора след визита в Западна Германия, по време на която той е бил придружаван от внучката Евгения. При посещението им в заводите на „Фолксваген“ Живков се сдобива със скъп джип, а Евгения – със спортна кола. Всъщност Живков първоначално се противопоставя на желанието на внучката си да получи лъскавия автомобил с мотива, че по протокол той не ѝ се полага. След многократни натяквания на „детето“ обаче диктаторът се съгласява то да получи скъпата „играчка“, но срещу заплащане (по нереалния валутен курс на БНБ за „правоимащи“ – б.а.). „Отидох при Живков, а той отвори касата и извади парите за колата на Евгения без забележки“, свидетелства Милушев. Пак по изрично указание на Живков и с пари от бездънната му каса е закупено и лъскаво западно возило и за внучето Тошко. Скъпи западногермански коли огряват и сина му Владимир и зетя Иван Славков. В своите мемоари Славков пише и за друга своя транспортна придобивка от „народната власт“: тъй като често лети със струващите по 10-15 хиляди долара полети със свръхзвуковия „Конкорд“, бившият шеф на БНТ и на БОК се сдобива с почетен сертификат, определящ го като първия българин, ползвал популярната някога сред милионери и аристократи услуга.
Живот в „каретата на властта“
„Как можеш да живееш в „Люлин“?!“, попитал Живков току-що назначения през октомври 1986 нов шеф на УБО Георги Милушев. „Несъмнено Живков беше силно изненадан, че човек, призван да пази и обслужва властта му, живее в обикновен тристаен апартамент в обикновен панелен квартал, а не в строго очертаните територии на властта“, спомня си Милушев. Незабавно на генерала са предложени просторни жилища в „каретата на властта“ край Докторската градина в центъра на София. Там и в района на Бояна е кипял буквално денонощен труд по раздаване, преместване, преустройване, разширяване и дообзавеждане на домове, вили и резиденции на „хората от народа“ и техния свръхправоимащ елит – членовете на Политбюро и Секретариата на ЦК на БКП, свидетелства Милушев в книгата си „По коридорите на властта“.
Георги Милушев и досега няма отговор на въпроса как и защо дошлите от социалните низини и често отраснали в недоимък властимащи в НРБ бързо са се превърнали в „безскрупулни нагаждачи и подлизурковци“, чиято основна работа във властта е била да облагодетелстват себе си и поколенията си до девето коляно напред. „Всичко опира до морала. Между тях имаше и свестни хора, като Станко Тодоров например. Но това бяха изключения, които само потвърждаваха правилото“, спомня си пенсионираният генерал.
Милушев разказва, че една от най-странните и разточителни задачи е било поддържането на над 20 елитни резиденции и огромни ловни стопанства – като в тази цифра не влизат още по-голям брой резиденции и „къщи за гости“ на окръжните комитети на БКП и казионната БЗНС. Манията да се строят нови и все по-луксозни резиденции след 1970 година прераства в истинска епидемия на разточителството и безнаказаното пилеене на народни пари и взимани отвън кредити във валута. На фона на острата жилищна криза в градовете, към четирите доста скромни резиденции от времето на Царство България „народната власт“ добавя дълъг списък от абсолютно ненужни и рядко посещавани разкошни „прогимназии“ с огромни красиви паркове и водни площи. Постоянната охрана и персонал за поддържането им струват десетки милиони годишно. Повечето от тях са посещавани през отделни години по един-два пъти. Живков иска от шефа на УБО членовете на ЦК да бъдат известявани със специални писма, призоваващи ги да посещават резиденциите, защото „те са построени за вас“.
Днес няма голяма промяна
Не по-малко скъпи са охраната и поддържането на многобройните ловни резервати на властта, опасани със стотици километри огради. Само ловното стопанство „Мазалат“ в централна Стара планина има площ от над 400 квадратни километра. За дивеча и подслона на ловните дружинки на Живков и Пенчо Кубадински се грижат стотици охранители, лесовъди и гледачи. Във „Воден“ пък ловуват величия като Брежнев, Чаушеску и Франц-Йозеф Щраус със сина си. Именно във „Воден“ Милушев научава от румънския си колега, че Чаушеску наказва със затвор всеки, дръзнал да влезе в някое от ловните му полета в Карпатите. „Ловните забавления продължаваха по всяко време, дори когато България вече се намираше в тежка икономическа, продоволствена и дългова криза. По време на т.нар. Възродителен процес страната изпадна в пълна международна изолация, но нищо не потискаше апетитите на властта да се забавлява“, спомня си Милушев.
Бившият шеф на УБО е убеден, че манталитетът на властимащите в България не се е променил много от епохата на диктатурата на БКП. „Имам още какво да кажа за онези времена, но си мисля, че заглавие от рода „По новите коридори на властта“ би звучало по-актуално“, заключава в пристъп на горчив смях Георги Милушев./Дойче Веле