Пътят му започва в спортните зали във Велико Търново. Години по-късно, той ще се превърне в многократен национален и единственият европейски шампион на България по карате-до.
Главен мениджър е на Федерацията по шотокан, треньор на българския национален отбор. Завършва информатика във Великотърновския университет, финанси в Съединените щати, където се занимава и с високорисково инвестиране на американската фондова борса.
Диплома получава от Националната спортна академия, учи и невро-лингвистично програмиране.
Днес разделя живота си между спорта, бизнеса и Бог. Той е Димитър Тодоранов.
– С кимоно или с расо ви е по-удобно?
– Аз не мисля, че дрехата прави човека, в който и да е смисъл. Нито кимоното прави един боец по-голям боец, нито расото прави един човек по-свят и по-богоугоден.
В началото на 2017 г., Тодоранов е посветен в първата степен на църковнослуженето – иподякон. Митрополит Антоний лично води ритуала в българския храм в Берлин.
– В никакъв случай не съм го търсил. Просто имахме общи приятели, често си дискутирахме въпроси, свързани с вярата, с религията. В един такъв разговор ми предложи. За мен е чест, когато български митрополит ти предложи подобно нещо. Ако си истински патриот, не можеш да откажеш.
– Какво откривате вие лично в църквата?
– В църквата по-скоро откривам вярата. За мен религията е вяра, дори в тази чистата житейска форма. Аз като спортист винаги съм знаел, че ако не вярвам в победата, няма как изобщо да отидеш на състезание, няма смисъл. Като треньор уча националния отбор да вярва в победата, да се подготвят за нея. Като човек вярвам в доброто в хората, очаквам доброто в тях. Вярата е не само в църквата, вярата е навсякъде в живота.
– Защо решихте да направите тази стъпка към духовното?
– Тя духовността не е само религиозна, тя е във всяко нещо, което правиш, което планираш и когато има духовност, нещата са по-красиви. Това, което се случи с мен преди много години – един инцидент, който можеше да се окаже и трагичен, по някакъв начин ме приближи към Господ. От тогава станах и по-вярващ.
От Световното първенство по карате в Бразилия са минали повече от 20 години, но това е един от големите кръстопъти в живота на Димитър Тодоранов. Ден преди състезанието, влиза да кара сърф в океана, а една вълна го изхвърля на брега. Ребро е пробило бъбрека му и губи много кръв. Тогава, Димитър поглежда смъртта в очите. И припознава Бог.
– Променяш усещането си за живота, променяш очакванията си за живота и започваш да цениш всичко. Религията учи на смирение. Аз смирението го разбирам по малко по-различен начин, а именно да приемаш нещата такива, каквито са във всеки един момент от живота.
Няма да видите Димитър Тодоранов облечен в расо. Можете да го откриете обаче заобиколен от известни артисти, певци, художници. Продуцира редица концерти, театрални постановки и арт фестивали, управлява едно от най-нашумелите заведения по южното ни Черноморие.
– Светският живот пречи ли на духовния?
– Аз не го разделям светския и духовния. Човек е една вселена и духовното трябва да присъства навсякъде.
– Къде се крие балансът между това да се грижиш за тялото и това да се грижиш за душата?
– Аз не разделям и това, защото лишенията, на които подлагаш тялото по някакъв начин извисяват душата. Човек трябва да обръща внимание и на двете.
Че е част от делегацията, която посрещна благодатния огън, по-скоро го кара да се чувства некомфортно.
– За мен е чест. Със сигурност е имало и по-достойни хора за това нещо. Естествено, изпитвам и любопитство да видя изобщо как се случва целият процес. Надявам се да бъда и полезен по някакъв начин – на него и на цялата делегация. Истината е, че той ми предложи и аз му казах „да”. Няма как да откажеш такова нещо. А и не съм толкова навътре в духовния, в църковния живот. Нямам самочувствието на тънък познавач на църковните процеси, религията, канона. Обличал съм расо, но се чувствам все още много грешен за тази дреха.
– Какви са греховете ви?
– Нищо много забележително. Като всеки един нормален човек. Може би най-големите ми грехове са към близките ми хора.
– Кога се обръщате към Бог?
– Всеки един момент. Ако въпросът е кога се моля – естествено, понякога забравям. Но вечер, сутрин, човек е хубаво да си казва молитва. Дали с негови думи или ще повтори нещо, което е написано в Библията, или ще е прочел някъде някоя мантра – няма значение. Бог трябва да е упование за смелия, а не извинение за страхливия. Когато си смел, чудеса се случват постоянно.