Смъртта на дете винаги е много тъжна новина, още повече ако се появи два пъти. Така се случи за сладкия Джулиан, австралийското момче, което загина при атентатите в Барселона.
Снимката му с големите детски кафяви очи обиколиха целия свят благодарение на социалните мрежи.
Първата новина дойде веднага след атентата. 7-годишно дете, с австралийско и британско гражданство, с баща – австралиец и майка от филипински произход, е загинало. Джулиан се е разхождал с майка си, когато го е застигнал смъртоносния автобус на терористите. Майка му е ранена и се намира в болница.
След това се появиха други информации: Не, жив е и е в болница, състоянието му е тежко, не не е толкова тежко, той ще се оправи.
В един момент близките на детето бяха обявили, че е изчезнало. След това обаче полицията заяви, че няма повече изчезнали.
Новината, че Джулиан е жив предизвика облекчение и усмивки по целия свят. Хората с радост споделяха добрата вест в социалните мрежи. В действителност тези дни нямаше много добри новини. Коментарите бяха най-разнообразни: „скъпи Джулиан, отново ще носиш синята шапка с австралийското знаме, и на лицето ти, което носи чертите на Запада и Изтока отново ще грее усмивка“.
Дядото бе публикувал снимки в социалната мрежа, които да подпомогнат разпознаването на детето, а бащата спешно пристигна от Австралия. Първо го водят в моргата, след това в болницата Вал д’Еброн.
Накрая вчера следобед пристигна официалното потвърждение, което никой не искаше. Джулиан наистина е мъртъв. Най-жестоката присъда за един малък човек на седем години, независимо в коя част на планетата се намира.
Как се стигна до медийното объркване?
След атентатите имаше сериозен хаос в информациите, защото полицията се опитваше да съобщава своевременно за развитието на събитията, като някои от новините впоследствие биваха опровергавани. Отделно се намесваха хипотезите и предположенията, разпространявани от медиите.
При идентифицирането на терористите също имаше променящи се новини, за първоначален автор на атентата се сочеше Дрис Уакабир, впоследствие той бе арестуван в Камбрилс, после се издирваше брат му Муса Уакабир, който се оказа сред застреляните от полицията в Камбрилс. Третият, сочен за шофьора на микробуса в Барселона, бе имамът Ес Сати, чиито останки са под взривената къща в Алканар. Последно за шофьор на смъртоносното возило се счита Юнес Абуякуб, който се издирва от полицията.
За противоречивите новини около смъртта на Джулиан може би допринася факта, че полицията не обявява идентичността на жертвите, докато това не бъде потвърдено от близките им. При Джулиан тъй като майка му е в болница, е трябвало да се изчака баща му да пристигне в Барселона от Австралия.
За информационното затъмнение са допринесли сигурно и роднините, които са се надявали все пак да намерят живо момчето. Но като цяло много от информациите за атентата впоследствие бяха опровергавани.
В случая не могат да бъдат обвинявани медиите, защото никой не е създавал умишлено фалшива новина. Медиите не измислят новините, а се позовават на световните информационни агенции, на полицията и се стремят своевременно да информират.
В някои случаи информацията се потвърждава, в други не.
Невероятния жест на британския турист
В цялата тази трагедия има и една друга история, тъжна, но вдъхновяваща. Няколко минути след трагедията, един британски турист, Хари Атуал, на 44 години от Бирмингам се намира на тераса на ресторант в Рамбла с приятели. Пред очите му се разиграва цялата касапница, микробусът отминава, а на земята остават безжизнени тела.
„Беше инстинктивно. Огледах се и от дясната ми страна видях детето насред пътя“ – разказва очевидецът. „Изтичах право при него. Беше в безсъзнание, кракът му беше свит, а цялата глава в кръв. Опитах се да му напипам пулса, но вече сърцето му не биеше. Помислих си, че е починал, погалих му косата и започнах да плача над него. Стоях при детето, не исках да остане така насред улицата… Сякаш беше моят син, той е на същата възраст: около седем-осем години“.
Жестът на Хари се превръща в „символ на смелост и човечност и помощ на жертвите“ – написа вчера испанският „Ел мундо“. За съжаление тази история добавя още мъка и неизразима болка към трагедията на Джулиан. До него не е била майка му, ранена, неспособна да се движи. Но там е бил този непознат, който го е погалил, плакал е „докато си е отивал“, не го е оставил сам. Изпратил го е достойно, както заслужава всеки човек на този свят.
Кой знае дали Джулиан е успял да разбере, да се попита какво се случва и защо този човек, когото никога не е виждал, го гали като отчаян баща.
Жестът на Хари Атуал и вълнуващият му разказ не оставя безразлични. Сякаш с Джулиан умира и една част от нашата надежда за бъдещето, най-вече за това на децата ни. За които мечтаем да растат здрави и безгрижни, да открият света и себе си, да изградят своето бъдеще. Защото е против човешкото естество да погребваме децата си. Но понякога безмилостният живот и най-вече агресивността на терористите го налагат.
/webcafe