Едно интервю на
Веселин СТАМЕНОВ
– След интервюто с Бранимир Събев, председател на Клуба на българските хорър писатели LAZARUS, естествено идва и продължението – разговор с неговия заместник Сибин Майналовски. Сибине, миналата година бе плодовита за теб – издаде третата си книга (сборника разкази „Змии в стените“), участва в няколко конкурса, писа разкази и за предстоящите антологии на клуба, за които спомена Бранко… Откъде намираш време за писане в напрегнатата реалност, в която живеем?
– Здравейте 🙂 Често ми задават този въпрос. Наистина, за разлика от американските ни колеги – за мое огромно съжаление – аз съм принуден буквално да късам парченца от свободното си време, понякога да отказвам на приятели да се видим, понякога дори да си изключа телефона, за да успея да напиша разказче или поне част от него. Това, вярвам, отговаря и на въпроса, който ти се въртеше из главата – кога читателите ще могат да очакват от мен я роман, я по-дългичка новела… Ами никога. Поне засега. Освен ако изведнъж не се появи чичо от Америка, за когото не знам, и ми остави някое-друго милионче в наследство, за да мога да се посветя изцяло на писането 🙂 Освен това, повярвайте ми – ако видите нов български роман, без значение от жанра, огромна е вероятността той да е дело на графоман. А на мен графоманията и словоблудството са ми чужди.
– Знам, че вие, писателите, страшно много мразите питания от рода на „Откъде черпите идеите си“, но все пак… творчеството ти е доста разнообразно (магьосници, серийни убийци, типични „космически опери“…), така че би ли споделил с нашите читатели как се раждат твоите разкази?
– О, вдъхновението идва от безброй фактори… Понякога от нещо конкретно, като например един от последните ми разкази за кола-върколак… тогава просто се разхождах насам-натам и видях ударена кола. Помислих си: „Това ако беше живо, щях да отида до собственика и да му препоръчам да го застреля… хм… ами ако наистина е жива?“. Така се роди „Двубоят“ – разказ, гласèн за следващия ми сборник, живот и здраве. Друг път просто самото настроение навън – гледката на изгряло слънце след дълъг дъждовен период например – те подтиква да излезеш от дома, да седнеш на кварталната бирария или кафене и да започнеш да пишеш.
– Имаш доста награди от литературни конкурси, участия в сборници и антологии, публикации в списания, наскоро беше и жури в конкурса на списание „Дракус“ „Вдъхновени от Краля“… Всичко това кара ли те да се чувстваш успял?
– В никакъв случай. Веднага пояснявам защо. Първо, в България никой не може да се нарече „успял“ в класическия смисъл на това понятие. Докато книгите дори на онзи, известния алкохолизиран „писател“ се продават в трицифрени тиражи, няма как да кажеш, че си успял. Второ, не само продажбите ти вдигат самочувствието, а и ред други фактори. Няма как, щом се замислиш и осъзнаеш, че книжарниците ти дърпат 60% от стойността на книгата и в същото време я забутват някъде дълбоко назад, зад коелювци и шафаци, че издателите те гледат на кръв още щом пристъпиш прага на офиса им, че в разни риалитита и правителствени програми потъват милиони, а от теб искаш да плащаш, за да те издават… няма как да се погледнеш в огледалото и да кажеш „Да, успял съм“. Просто си съумял да изплуваш малко над утайката неграмотници.
– Виждаш ли светлина в тунела?
– Ами не, въпреки че много ми се иска да я зърна. Затова и с Бранко направихме този клуб – с надеждата, че ще успеем да променим малко заблатялото и почващо вече да засмърдява статукво на българските жанрови автори. Срамно е в класацията за най-продавани книги на 2015 година да присъстват абсурдни заглавия като „Хлебната сода – пепел от божествения огън“ и словоблудства на млади не твърде грамотни младежи, субсидирани от неориентирани издатели! В същото време чудесни автори в областта на хоръра, фантастиката и фентъзито, каквито са Донко Найденов, Коста Сивов, Димитър Цолов-Доктора и т. н., биват пренебрегвани и трябва да издават книгите си със спечелени с пот на челото пари, да се занимават с реклама, разпространение и още един куп неща.
Дай боже след като вече клуб LAZARUS е на сцената, издателствата се сетят, че освен псевдоисторически и съмнително здравословни книги в тази държава има брилянтни автори, които просто чакат да бъдат забелязани.
– Всички издателства ли са така? Нима наистина младите автори на фантастика, фентъзи и хорър в България са обречени?
– Слава богу, в Русе съществуват издателство GAIANA и неговият собственик Явор Цанев (почетен председател на клуб LAZARUS), които със зъби и нокти се мъчат да допринесат за появата на българския Толкин, Стивън Кинг или Айзък Азимов. Явор, освен че издава единственото останало хартиено списание за нашите любими жанрове, но и спомага за издаването и реализацията на множество автори – Валентин Попов, Нели Цветкова, Стефан Стефанов, Донко Найденов и още един куп ярки имена на българската сцена, пренебрегнати от късогледите БГ-издатели. Плюс това Явор предлага най-разумните цени за желаещите да видят творението си отпечатано на хартия и, за разлика от някои други, които няма да назова в момента, не съдира по три кожи, за да може да задоволи сибаритските си желанийца.
– С какво клуб LAZARUS ще бъде по-различен от останалите, така да го кажем, „творчески обединения“ на родните автори и любители на споменатите жанрове?
– Прав си, за съжаление родният фендъм (колективно понятие за всички фенове на определено занимание. В по-тесен контекст се отнася за феновете на фантастичното изкуство във всичките му проявления – литература, кино и пр. – бел. ред.) е доста разпокъсан. Има безброй клубове, групички, пишман-фондации и прочие, всеки от които тегли чергата към себе си и гордо заявява, че той е най-националният, най-отговорен и най-меродавен фактор в българската фантастика, фентъзи и хорър. Повечето от тези хора не са свършили едно-едничко дело, с което да подпомогнат авторите, а просто пробутват наляво и надясно свои членове, опошлявайки идеята на фендъма като цяло. Пример – последните национални номинации за Еврокон 2015, които се превърнаха в триумфален марш за една определена фракцийка, успяла да мобилизира членската си маса в стил „Бай Тошо прави избори“. Ето затова ние от клуб LAZARUS ще се стараем всячески да избягваме подобни извращения. Няма да връчваме награди на „заслужили наши членове“ по подобие на останалите като за начало 🙂 Няма и да парадираме със своята националност, въпреки че за разлика от другите „течения“ в нашите редици има хора от Стара Загора, Сливен, Белоградчик, Враца, Русе, Варна, Свищов и т. н. Единствената ни цел, както вече споменах, е да се превърнем в своеобразен мост между издателя и писателите на жанрова литература.
– Кажи по някоя-друга дума за всяка от книгите си за тези, които не те познават чак толкова добре?
– Първата ми книга бе „Сянката“ – сборник с фантастични, фентъзи и хорър разкази, която се прие учудващо добре от читателите, особено разказите от цикъла за „Кръчма „Зелената котка“. Това ме подтикна да издам втора, озаглавена „Усмивка в полунощ“, в която бях събрал всичко, което имах за „Зелената котка“ дотогава. 44 разказа, някои от които дълги, други – по-есеистично написани… с корица на ненадминатия маестро Петър Станимиров (Peter Stan), който стана вдъхновение дори за нов персонаж във вселената на „Котката“. Тези две книги излязоха под шапката на „БГ Книга“ с финансова и морална подкрепа от страна на Топ ПРЕСА – югозападния таблоид. За съжаление обаче издателите нещо не успяха да се разберат с веригите книжарници, поради което „Усмивка в полунощ“ липсваше от някои от по-големите вериги. Това ме накара да се разочаровам в тях и да издам третата си книга – „Змии в стените“ в рамките на новата инициатива на списание „Дракус“ и русенското издателство GAIANA, поредицата „Колекция Дракус“. „Змиярникът“, както го наричат по-запалените фенове, съдържа 23 непубликувани никъде другаде разказа, преимуществено в жанра „хорър“, но не липсват и познатите любимци на публиката от „Зелената котка“ 🙂 Тиражът вече е почти изчерпан, но отделни бройки все още могат да се намерят или при мен (merlin74@gmail.com), или при Явор Цанев от издателство GAIANA (gaiana@abv.bg).
– Според Бранимир Събев бъдещето на жанровата литература е в бутикови тиражи и лични продажби. Това така ли е според теб?
– Абсолютно. Книжарниците все повече и повече се превръщат в битпазари, в които може да си купиш всичко – от мачете до връзки за обувки. А и нищо не може да се сравни със живия контакт между писател и публика – когато дадеш автограф на малко момиченце, което очевидно ти е фен, но го е срам да те погледне в очите, когато разпишеш книга на възрастна госпожа, която ти признава, че се е разплакала не веднъж и дваж от изповедите ти върху белия лист, когато седнете с приятели на бира (независимо че това се отрича от маститите издатели, врели и кипели в народната любов) и сервитьорката се приближи към теб и плахо си поиска книга… всичко това е безценно!