Едно момче, само на 25, от 5 години е парализирано. Златомир Максудов от Велинград пада на Юндола от колелото си – има външна рана на челюстта, счупен крак, травма в коляното. Когато се опитва да стане обаче, разбира, че сам не може да го направи. Приятелят му Иван, с когото спортуват триатлон, го намира насред планината и с помощта на брат си го кара в болницата.
От начало Злати има болка в гръбначния стълб, но го усеща. За неподвижността на краката му казват, че е от проблема в коленете. „Бяха се вторачили там, защото имах скъсани кръстни връзки. Лекарят, който се занимаваше с мен, беше ортопед, но въобще не ме е питал как и къде ме боли гръбнакът. В болницата наблегнаха на лицево-челюстната ми рана. Така, без да се помъчат да открият защо не мога да се движа, измина доста време, което сега го отчитам като фатално за здравето ми“, споделя с болка младият мъж.
Абсурдите са част от живота на майките на деца с увреждания. Утехата на Вилма, майката на Злати, е, че въпреки уврежданията синът й е със съхранени интелектуални способности.
Ако искате да помогнете на Златомир, ето банковата сметка:
Банка ДСК, ВG50SТSА93000020178779 – в лева, BIC – STSABGSF,
Златомир Демиров Максудов
Няма санаториум или рехабилитационен център, който да приеме младежа за раздвижване. Всеки от тях се оправдава с това, че Злати не може да сяда и че го боли гръбнакът. „Не искаме ние да сме виновни, ако му се случи нещо лошо“. Това чува майката Вилма Максудова, която упорито се бори синът й да проходи. Но без рехабилитация, за която се изискват сериозни финансови средства, това няма как да се случи. А най-големият проблем в семейството се оказва именно липсата на пари, за да се плаща на рехабилитатор, който да върне сина им отново към живота.
– Вилма, какво се случва със Злати?
– Всеки ден правим сами раздвижване вкъщи, защото нямаме пари за частните центрове, а останалите просто не ни искат, защото синът ми не може да сяда. От месеци не е идвал професионален рехабилитатор у нас. Хората, които идваха, се притесняваха да го сложат да седне, страхуваха се. Това, което му правеха, го знам и мисля, че не е необходимо да си даваме само парите – и без това едва ги събираме.
– Защо ги е страх?
– Защото Злати има много силни болки. Даже от един център във Велинград ни казаха да си вървим, защото се притесняват да работят с него. Никой не иска да ни вземе за рехабилитация. В момента детето има подобрение, има усещания в краката, мърда пръстите си, от „Вита” в града казаха, че могат да ни приемат. Но сега няма клинична пътека – само 7 дни е рехабилитацията. Нямаме и пари – изразходвахме ги за легло, на което се счупи една част. Не знам кога ще го ремонтират, защото го купихме от Истанбул. Ако го поеме някой център, ще го изправят на крака, но никой не го иска, а ние не можем да платим.
– Какво е психическото състояние на сина ви?
– При положение, че вече четири години е неподвижен, чудя се откъде все още има сили да се бори – занимава се с лаптопа, чете. Не скучае, сам си е намерил някаква опора, за да не загуби здравия си дух отпреди години. Но остава сам вкъщи, понякога отказва да се храни, превръща се в наистина болен човек. Има проблеми със зъбите. След първата операция преди три години всички лекари, които го наблюдават, ми казаха, че рехабилитацията му е много слаба. Какво да направя, като нямаме средства?! Работя в детска градина, заради многото неплатен отпуск може и без тази работа да остана. Страхувам се, защото тези пари хранят семейството ми…
– Кой лекар и кога за последно го е преглеждал?
– Проф. Романски от Военна болница дойде в началото на 2014 година с комисия заради ТЕЛК-ово решение. Прегледаха Злати, но никой нищо не предложи. Само професорът спомена, че за нова операция не може да става дума, докато не започне да сяда. Скубя си косите – как не могат да го разберат: няма клинична пътека за такива хора, всичко трябва да си плащаш на частно, кога ще седне детето ми?! Като в омагьосан кръг се въртим за сметка не на здравето, а на живота на Злати…
– От общината във Велинград потърсихте ли помощ?
– Само хора от града се отзоваха. Сега от месеци вече сме напълно забравени – сякаш детето ми, семейството ни, не съществува! Изоставени сме и от хората, и от общината, и от близки, и от познати – в банковата сметка има нула лева…
Няма място и за асистент, много са болните хора в града ни. На едно място ни казаха, че трябва да сме и двамата с баща му безработни, да сме изкарали по 6 месеца на борсата, и тогава може, но не е сигурно, да определят някой от нас за асистент. Пълен абсурд е това, нещо страшно е, не разбирам как държавата го е измислила. Невъзможно е да гледаш болен, да си безработен, да се храниш с нещо си и не знам откъде, отгоре на това да искаш да си излекуваш детето…
Лекарите невролози от Велинград не искат, отказват да идват при сина ми. Кожните лекари идваха да го лекуват, но невролозите казват, че не знаят какво да правят с него. Споделиха, че сме ходили при светилата на медицината, значи те няма с какво да ни помогнат!
Правим консултации с доктори по телефона – не можем да го придвижим, в легнало положение само линейка срещу най-малко 300 лв. може да го направи.
– Д-р Янакиев обеща да ви оперира безплатно…
– Да, щеше да оперира крака, не гръбнака, преди това искаше да се направи рехабилитация в болницата при него. Но преди да ни настанят, се разбра, че асансьорът им е малък, не може да се качи леглото, а Злати не може да седне в инвалидна количка. И ни отказаха прием. Искаха ни 4500 лв. за терапия, събирахме парите цяла година, пред вратите на болницата ни върнаха обратно!
– На Наталия и „Предай нататък” написахте ли писмо – имахте такава идея?
– Написахме цели четири писма – нито стон, нито звук. На нито едно от тях не получихме отговор. Поне да беше ни казала, че случаят на Злати не им е интересен или че не могат да му помогнат… Вижте докъде ни докара здравната система у нас – да се молим да ни дават по телевизията, че дано на някой му стане мъчно и реши да спонсорира лечението на сина ни! Това може да се случи само в България – ние като нямаме средства, не можем и никъде другаде да отидем, да го прегледат дори!
– Очаквате ли нещо да се промени при такива болни?
– Трябва да има клинична пътека за рехабилитация до някаква степен на възстановяване – не може за 7 дни за цяла година да се излекуват такива тежки травми. Това е смешно… Всяко нещо, от което има необходимост Злати, го купуваме с лични средства. Има някакви програми само за малки деца – него вече го водят мъж, остава само да го изкарат и здрав…
Не сме кандидатствали за лечение в чужбина, защото няма да ни разрешат, много документи трябват, а отговорът е: тук правим и рехабилитация, и операции… Ще каже някой, че все говоря за тези пусти пари, но без тях момчето ми ще си остане парализирано!
Надявам се някой да прочете във вестника ви молбата ми и да отвори сърцето си за едно младо момче, да ни помогне! На това се надявам – на милостта на хората! Системата и държавата няма да го направят – от години се убеждавам в това.
