Осмели се да говори и механикът Георги Стоев, който каза, че веднъж баща му отворил дума как след Девети въоръжени хора го накарали да занесе към Карваньо лопата и кирка. Страхувал се да откаже и вечерта ги занесъл. Отдалеч видял мъж по бели гащи и две жени по долни фусти. Насреща им били двама мъже с много оръжие. Тръгвайки се пообърнал и видял единият мъж да бие с кирката жените, след това се чули изстрели. Убийците имали и навика да вадят с конски клещи златните зъби на осъдените.
В махалата Петрово разговарях с баба Верка, която живее досами злокобните ниви. Каза, че около Девети била сама с двете си току-що родени близначки, а мъжът й бил запас. Нощ след нощ чувала по нивите „кър-кър” и за да не я изкарат и нея пред пушките, карала само на кандилце. През деня гледала по мерата тела, позасипани със земя. Убийците нямали време да ги копаят, та дълго след това „кучища влачили месо из къра”.
Някои селяни се осмелиха да кажат имена на главорези. Миче, Соте. А синът на убиеца Кучкодеров още млад полудял и не след дълго умрял.
Същата година след пътуването ми в Радомирско познат ми каза, че негов съсед веднъж му доверил, че бил оръжейник на НОВА. Работел като елтехник в институт на БАН и можело да проговори.
Отидох при него в института. Посрещна ме в стая, наблъскана с радиоточки, телефони и електрически печки. Не се двоуми и направо започна, само пожела анонимност. Повечето факти, за Мирчо Спасов, за Лев Главинчев и компания, вече знаех. От него научих, че първата работа на Главинчев след Девети била да секвестира официалния „Мерцедес” на цар Борис и да се разкарва важно с него.
Държал ключа на оръжейната в мазето на „Славянска беседа”. Тук всеки ден идвали военни камиони с винтовки и револвери, които раздавал срещу бележки от Живков или Българанов.
Като се разделихме, се запитах защо този човек, заемал толкова отговорна длъжност, по-късно не е взел хубава служба. Можел е да стане най-малко полковник от МВР или МНО, а не да се бута в килерче с развалени уреди. Лесно предположих, че се е разочаровал от бандитизма на съидейниците си и се е отказал да им служи.
Едно писмо до редакцията съвпадна с проучванията ми. Пенсиониран военен летец от хасковско село на име Стефан Илиев, пишеше, че от 22 септември до края на декември 1944 г. служил като военен летец в района на Червена могила. Там имало летище, откъдето самолети „Фоке вулф” излитали на разузнаване към Скопие, Дойран и Серес. Веднага след Девети всяка вечер покрай летището взели да минават камиони със загасени фарове. Спирали недалеч и оттам се чувала автоматна стрелба. На нощ Илиев преброявал доста камиони.
След всичко, което читателят ще прочете по проучванията ми за делата на столетницата БКП-БСП след Девети септември, се питам: може ли още и поради какво тази партия може да има привърженици? Предлагам отговор на този въпрос: Там, където има далавера и бандитство, непременно ще срещнеш компартията. Никога в нейното съществуване идейността не е била нейна движеща сила. Нейната движеща сила винаги е била корупцията”, разсъждава в репортажа си Наско Мандаджиев.
Страховитият зам.-вътрешен министър от времената на комунизма Мирчо Спасов бил един от най-големите любители на женските ласки сред комунистическия елит. Създателят на концентрационните лагери в Ловеч и Белене, обикновено обичал да се отдава на любовни приключения в кабинета, в който работи. Любовниците, на които държал истински, пък водел в резиденцията си в във вилната зона „Мечката” край София. Според близки на „кървавия генерал“ през луксозната за онова време вила минали не една и две звезди от времето на социализма.
Роденият през 1911 г. Мирчо Спасов запазил нагона си до най-късна възраст. През 80-те години той бил сменен като зам.-министър на вътрешните работи и назначен за шеф на отдел „Задгранични кадри”. Оттам буквално назначавал всички български посланици. В този период през кабинета на Спасов преминали редица съпруги на дипломати. Малко след срещите си с високопоставения комунист съпрузите им се сдобивали с посланически или консулски назначения в различни краища на света. Любопитен факт от това време е, че култовият кабинет на генерала се намирал точно до кабинета на Тодор Живков. Това обаче не смущавало по никакъв начин шефа на отдел „Задгранични кадри“ и той дори не криел по никакъв начин любовните си похождения от бившия първи.
Мирчо Спасов бил един от малцината комунистически функционери, на които Живков имал пълно доверие. Генералът и Тато се познавали още отпреди 9 септември 1944 г., но непосредствено след идването на комунизма се сближили покрай масовите репресии срещу политическите противници на възцарилата се диктатура.
Веднага след свалянето на Тодор Живков от власт Мирчо Спасов изпада в немилост дори в собствената си партия. Още на 16 ноември 1989 г., вече бившият вътрешен министър Димитър Стоянов призовава за разкриването на „зловещата роля на Мирчо Спасов”. Веднага след това партията изключва от редиците си първите двама висши функционери – това по ирония на съдбата са старите бойни другари и дългогодишни съседи по кабинет Тодор Живков и Мирчо Спасов.
Централната комисия по партийна етика на БКП пък записва в свое решение, че следва да се оцени вината на Мирчо Спасов за допуснатите беззакония и извращения в лагера край Ловеч през 1959-1962. Според комисията генералът не само не е приел съществени мерки за спиране на извращенията, а дори е указал и побоища и носи лична отговорност за тях. В решението е записано и че през 70-те години бившият зам.-вътрешен министър е участвал в злоупотреби в служба „Културно наследство” при МВнР, но органите на реда са си затворили очите за това.
Няколко месеца след като е изключен от партията, в началото на 1990 г., Мирчо Спасов е арестуван. Ден след ареста, новоизбрания председател на Държавния съвет Петър Младенов с указ отнема на Спасов званието генерал-полковник и всички ордени и награди. Пред прокурора бившият страховит генерал от МВР и ДС признава: „От днешно време преценявам, че беше нереално да се изпращат в лагера лица без присъди, но по това време не мислех така. Ние – Политбюро на ЦК на БКП и нашето министерство, силно копирахме съветските другари, техния опит. През 1959 г. бях най-младия зам.-министър на МВР и ме натовариха да отговарям и създам лагера край Ловеч”.
Въпреки самопризнанията Мирчо Спасов умира неосъден. На 13 юли 1993 г., на 82-годишна възраст кървавият генерал издъхва. Точно в тези години синът му Румен Спасов вече трупа първите си милиони и участва активно в партийния и финансов живот на преименуваната бивша комунистическа партия. При правителството на Жан Виденов, Румен Спасов стига апогея на бизнес кариерата си, като оглавява легендарния бизнес кръг „Орион“. Името на бизнесмена се спряга като поръчител на убийството на бившия премиер Андрей Луканов, извършено в София през 1996 г. След падането на Жан Виденов от власт Румен Спасов напуска България и никога повече не се връща. Обявен за издирване заради източването на Българска земеделска и промишлена банка, подобно на баща си, той умира неосъден. Смъртта го застига на 63-годишна възраст в Кейптаун, Южна Африка, през 2009 г.