Мирчо Спасов е политик от БКП, заместник-вътрешен министър по време на тоталитарния режим. Като един от най-близките сподвижници на Тодор Живков, организира и ръководи лагерите край Ловеч и Скравена, ръководи контрабандни канали и отговорен за източването на милиони левове от служба „Културно наследство“ към Министерството на външните работи.
В хода на разследването на престъпленията в лагера в Ловеч всички от ръководството на лагера свидетелстват, че писмени заповеди никога не са давани, а е действано единствено по устни указания от Мирчо Спасов. Спасов оправдава затварянето в лагери на хора без съд и присъда като „борба с гнилия американски капитализъм“, зародишът на който били хората, затворени в лагера, които трябвало да бъдат подложени на „физическо и стерилно унищожаване“.
Със съзнанието, че непрекъснато трябва да си припомняме горчивите уроци на историята, за да се държим будни, в продължение на години, в медиите се изнасят факти около забулените в мълчание месеци на червен терор непосредствено след 9 септември 1944 г.
Журналистът Наско Мандаджиев прави репортаж на тази тема, съставен от много негови срещи и пътувания през годините.
„По соцвреме имаше практика около т. нар. Ден на народната милиция медиите да скандират филипики за „предния отряд на работническата класа”. През 1984 г. измежду многото ръководни МВР деятели, “възложени” на колегите за интервю, на мен се падна ген. Мирчо Спасов. По-възрастните сънародници знаят немалко неща за въпросната дясна ръка на Живков, за персоналния му главорез, ръководил „мокрите дела” на партията веднага след 9.IX.1944 г. МВР ръководителите Антон Югов, Раденко Видински, Боян Българанов, ген. Здравко Георгиев и др. все отказвали да говорят за потопените в кръв първи месеци след Девети. Накрая Живков се ядосал и рекъл, че „е гузно да се мълчи и трябва да се разкаже за благородната борба по установяването на народната власт”. И наредил на генерала да говори.
Така се озовах в кабинета му в ЦК на БКП, до този на Живков. Съседството им означаваше близост. В това време генералът ръководеше отдел „Задгранични кадри” на ЦК, или с други думи, назначаваше и уволняваше посланиците. Поради което можа да преспи с доста дипломатически съпруги, а и ги пробутваше на Първия и на колеги по кабинети и вили.
Извървях, съпроводен от суров мъж, дълги вити коридори с дебел червен плюш и охранители на всеки ъгъл. Явно в тази област сталинският и хитлеристкият опит бяха усвоени добре.
Старият Жавер ме посрещна безизразен, масивното му набръчкано лице още излъчваше свирепост. Бутна ми чаша айран и попита за какво ще се говори. И пръв започна: „Абе, толкова колеги, Здравко Георгиев и други, написаха мемоари, само аз се мотам. Ще взема да те хвана за авторче, идваш с касетофона една седмица на „Мечката” /крайстолично вилно селище на активни борци, където се намира палатът му – б.а./ – и сме готови”.
Помълча малко и мина на монолог. Било славно, но и жестоко време.
Партията разпоредила преди Народния съд да се поизчистят колкото се може повече врагове, че после с присъдите ставало бавно. Така всяка нощ пред разпределителя – Дирекцията на полицията на „Лъвов мост”, пристигали каруци с хора от града и селата, камиони „Опел блиц” от провинцията, използвали и влакове. Той пращал арестантите първо в мазето, там ги описвали, след което ги качвали на камионите. Откарвали ги към Радомирско – местността Червена могила, селата Върба, Темелково, Батановци. Там на нивята ги чакали местни момчета, на които били дали много патрони – опушквали хората и набързо ги заривали. „Около сто нощи пращахме по пет камиона, по двайсет на камион, това ще е някъде десет хиляди”, пресметна Спасов. (По-късно чух от изследователи, че убитите са били 20, 30, че и 38 хиляди, очевидно в София са идвали осъдени от цялата страна).
Генералът изведнъж спря, погледна ме издълбоко, после свъси вежди и рече: „Тия неща ги казвам само на тебе, да не вземеш да ги напишеш, че после става лошо, но той редакторът ви знае какво да пусне”.
И продължи. Всяка нощ в малките часове ходел да докладва на Живков в щаба на НОВА /Народноосвободителна въстаническа армия/, който се намирал в мазето на читалище „Славянска беседа” на ул. „Г.С.Раковски”. Там се давали разпоредбите и мунициите. „Досегът ми с другаря Живков беше много специален. Всички знаеха какво върша и ме отбягваха, поради което той ми каза да не се приближавам до него, все едно няма нищо общо с мен. Бяхме се разбрали да си съобщаваме с очи. Намигне ми и това значи да продължавам… Абе, мокра работа, другарите не искаха да се цапат, но нали някой трябваше да я свърши.”
Така всяко нощно намигване на Живков е струвало сто живота… Някъде през декември той спрял да мига, с което разпоредил на персоналния си екзекутор да спре. Вече бил насрочен Народният съд. И младият Мирчо побързал да премахне последните останали в мазетата, като с това приключил с „нощта на дългите ножове”. Временно. Белене и Ловеч още не били замислени, за да извърши своите мрачни подвизи и там.
… В редакцията срещнах голяма трудност с материала, нищо не ставаше за писане. Както всички оцеляващи колеги през онези години, трябваше да използвам негласно установените журналистически щампи, от рода на „организиране на социалистическия ред и законност”, като единственото „по-страшно” изречение, което редакторът допусна, бе, че „на враговете на народа било отдадено справедливо възмездие”.
Днес отлично се знае и казва кои хора комунистическите червени кхмери определяха като народни врагове. А те бяха цветът на нацията ни – търговци и индустриалци, съдии и адвокати, военнослужещи и духовници, кметове, бирници, пристави, тоест всички онези, които възродиха страната ни и я наредиха сред първите в Европа. Между смъртниците бяха, разбира се, и всички други, на които бандитите-партизани, излюпени като милиционери, дължаха пари, на които имаха зъб, които имаха хубави къщи за превземане или хубави булки за любов…
През 1994 г., десет години след интервюто ми със Спасов, заминах за това село, сега квартал на Радомир. И останах толкова потресен от чутите факти, че си го нарекох „българския Бабийяр”.
…Селяните знаеха много, но мълчаха. Страняха от мен, очевидно още ги беше страх. Един старец ми рече: „Немой много да риеш у тая работа, оти Белене пак може да дойде”.
Накрая се намери смел мъж – Костадин Стоев, елтехник в местния кооператив, активист на СДС. Отведе ме на два километра в местността Карваньо. Който мине оттам и сега може да види в голяма житна нива останки от военно хитлеристко съоръжение, навярно предавател или локатор, а до него огромен кладенец с диаметър 10 и дълбочина 13 метра, вече разрушен и полузапълнен.
Мястото било на Стоеви. Когато бащата на Костадин го вземал със себе си на оран или жътва, му казвал да не ходи при кладенеца. Като пораснал Костадин разбрал от него, че през нощите на октомври камиони са докарвали тук смъртници, разстрелвали ги и ги хвърляли в кладенеца. Напълнили го догоре и дълго след това тук кипели разлагащи се трупове, а из околността, за ужас на местните хора, се разнасяло нетърпимо зловоние.