Джем султан е герой и в роман на Вера Мутафчиева
“… Тук вече имаше двама души от България, също така “преходни” и определени за заточение. Те приеха фра Петър без много думи, но добре. Бяха много доволни, че мястото се заема от този облечен по градски човек от Босна, за когото не знаеха нищо, а и не разпитваха, но се досещаха, че е “проходящ” като тях и че му е мъчно, както и на тях, сред тази грозна и опасна блъсканица.”
Така писателят Иво Андрич въвежда в повестта си “Прокълнатия двор” двамата си български герои. Прокълнатият двор е популярното име на следствения затвор в Истанбул.
Според автора той е нещо като градче от затворници и стражари, със свой нерадостен живот и железни правила, наложени главно от управителя на затвора Латиф ага, наричан от всички Карагьоз.
Двамата българи
са второстепенни
герои в повестта,
но авторът все пак дава повече подробности за тях. Описва ги като заможни хора, станали “жертва на някакво въстание,” което е станало в техния край поради прекалено високите данъци и безчовечното им събиране. По-скоро бяха някакъв вид заложници. Но не говореха за своята вина.”
В повестта си Иво Андрич никъде не пише кога се развива действието и сякаш най-логично е да приемем, че двамата българи са опандизени след Априлското въстание от 1876 г. Но е възможно авторът да има предвид и друга противотурска буна по българските земи. Или по този начин характеризира и уплътнява героите си. Прави го с определена симпатия към тях:
“…Бяха загрижени и уплашени, но по лицата им това не личеше. Нищо. Всичко у тях и по тях говореше за въздържаност и предпазливост. Винаги стегнати, обути и напълно облечени, та заповедта за тръгване да не ги завари неподготвени.”
Иво Андрич използва двамата българи като антипод на дребните и опасни цариградски арестанти, които гледат на Прокълнатия двор като на част от живота си. Докато животът на нашите сънародници е останал в България. Те очакват заточение и според автора ще живеят, когато се върнат от далечните места при своите близки.
Иво Андрич е роден на 9 октомври 1892 г. в босненския град Травник. Започва да публикува стихотворения още като гимназист в Сараево.
Когато през 1921 г. постъпва на дипломатическа служба, той вече има зад гърба си три книги: лиричната проза “Ех ponto”, сборника с разкази “Пътят на Али Джерзелез” и “Вълнения” – стихове и проза.
През пролетта на 1928 г. Иво Андрич е назначен за вицеконсул в посолството на Югославия в Мадрид. Идеята за “Прокълнатия двор” се ражда през същата година при една негова командировка в Лисабон. Той нахвъря няколко изречения на хотелската бланка, но идеята, сюжетът и героите зреят в съзнанието и сърцето му цели 26 години. Книгата излиза през 1954 г.
През това време освен дипломатическа кариера, той израства и като световен писател най-вече с романите си “Мостът на Дрина”, “Травнишка хроника” и “Госпожицата”. През 1936 г. става член-кореспондент на Югославската академия на науките и изкуствата в Загреб и на Словенската академия в Любляна. Излизат и първите му преводи на немски, чешки и български.
През 1941-1945 г. писателят живее усамотено в Белград. В архивите на сръбската книжовна задруга се пази писмото, с което Андрич отказва всякакво сътрудничество с тогавашната пронацистка управа на задругата.
Шест години след излизането на “Прокълнатия двор” – през 1961 г., Иво Андрич получава Нобелова награда за литература – първата на Балканите. Умира през 1975 г. след дълго боледуване.
В “Прокълнатия двор” ролята на главен разказвач Андрич е възложил на фра Петър. (Фра, фратер е духовно звание на католическите монаси в Босна. Съпоставимо е с нашенското отец, отче – б.а.) На младини той е прекарал няколко месеца в двора и разказва за хората, с които се среща там
Такива са Заим, който постоянно говори за колко жени се е женил и защо браковете му все се разпадат.
Евреинът Хаим е
всезнайко
и може да разказва за всичко Впрочем, след като престоява два-три дни в двора, Хаим споделя с фра Петър дали тия двамата българи не са шпиони. “Фра Петър се изсмя и отхвърли подобна мисъл”, спасява честта на сънародниците ни Андрич.
Но всезнайкото Хаим разказва трагичната история на Кямил от Смирна, дете от брака на богат турчин и красива гъркиня. Когато родителите му умират, момчето е отхвърлено и от двете общности. Влюбва се в хубаво гръцко момиче, на баща й казва, че по-скоро ще убие дъщеря си, отколкото да я ожени за човек като Кямил.
И след това “убийство” на голямата му любов, той се затваря в света на книгите. Изучава подробно врмето на Баязид ІІ и особено живота на Джем султан.
Баязид и Джем са синове на султан Мехмед ІІ Завоевателя. След смъртта му през 1481 г. двамата влизат в спор кой да е неговият наследник. Битката печели Баязид, а Джем става изгнаник.
Живее на остров Родос, в Египет, Италия, Франция, приет е от папата във Ватикана. Умира в Неапол през 1495 г. Брат му Баязид пренася тялото и го погребва в Бруса, където и до днес стои неговото тюрбе (гробница на мохамедански първенци – б.а.).
Героят на Андрич
Кямил от Смирна
така се вживява
в историята на Джем,
че постепенно влиза в образа му. Започва да се държи като него и като него да възприема всичко около себе си.
Заради това е вкаран в двора. Валията на Цариград има железен довод за това: “…Струва ми се, че ще бъде по-добре и за Кямил да не знае и да не изследва кой султан какво е правил някога, а да слуша това, което прави сегашният.”
Андрич поверява на всезнайкото Хаим да разкаже за трагичната история на Джем султан, прогонен от родината от собствения си брат.
И на фона на личната му драма Иво Андрич разказва за сложните и подли задкулисни отношения между християнския и мюсюлманския свят. През цялото време Баязид плаща големи пари на западните държави, за да държат Джем далеч от Цариград.
Почитателите на Вера Мутафчиева вече са се досетили, че Джем султан е героят в романа й “Случаят Джем”, разбира се, интерпретиран по друг художествен начин и с други послания към читателите.
Литературният критик Светлозар Игов нарича повестта на Андрич “метафора на балканското историческо пространство като “прокълнато място” със своята междинна ситуираност между два свята, но и със самото разбиране за света като затвор.”
Не ви ли звучи съвсем актуално ова и днес?
Андрич все пак “се смилява” над двамата българи и им спестява заточение някъде в Анадола и Диарбекир.
Симпатията към тях, изразена чрез фра Петър е още по- осезателна: “Един ден пуснаха и двамата търговци от България и вместо на заточение те тръгнаха за домовете си. По обичая и за себап те ми подариха рогозката, на която лежаха. “Вземи – каза единият, – та и тебе слънце да те огрее.” И все си шепнат и обръщат глава настрана. Отидоха си като две сенки. Не смееха дори да се радват. Без тях ми стана още по-тежко…”
