През седмицата Моника Симеонова работи в рекламна агенция с офис на ул. „Шишман“, където човек може да си прекара цял живот. Разнообразява с алтернативни концерти и уроци по балет за пораснали.
През почивните дни, като доброволец на фондация “Подарете книга“, създава нови светове за деца от домове, чиито родители са се запилели. Звучи толкова добре колкото е, стига да запазиш самообладание пред всички красиви детски очи, с всичките им въпроси, и да я следваш.
[петък, 17:00] София, офисът на NEXT-DC
Намираме Моника в залата за срещи на NEXT-DC, където с част от хората си разменят кани с лимонада и Блъди Мери, докато други настройват джаджите си за презентация. Поводът за работното парти е победата на най-младите от екипа в местния кръг на Young Lions, която води към конкурса в Кан, както и гигабайтите с впечатления, които ще споделят след завръщането си от белградския фест за дигитално изкуство Resonate.
Оказваме се в автентичен за рекламна агенция момент – колко устойчив можеш да бъдеш на черния хумор на околните по време на презентация.
Моника е в екипа от шест години и като дете на тази романтична, но самоиронична, среда дефинира позицията си Strategic Account Director така: „Вземи Чандлър от „Приятели“, който никога не успя да обясни на останалите какво работи“.
Въпреки че Моника е последният човек, който ще тръгне да си придава важност, ролята на акаунта всъщност е възлова и изисква непрекъснато присъствие в сърцераздирателната връзка между клиентите на агенцията и творческия й екип. „Аз се чувствам щастлива с критериите на агенцията. Не ни се налага да правим неща, от които да се срамуваме.“
[19:10] One More Bar
Моника си поръчва Йегермайстер и сода с лайм – редовен избор, когато се чувства попрекалила с яденето. Довършваме запознанството си на една от високите маси в двора на One More Bar, където екипът на агенцията се събира след работа. Иначе Моника предпочита по-алтернативни места като The Egg Bar, Ателието, DOOM, а по-късно тази вечер ще продължи с концерт на гараж-рок групата The Black Needles.
Междувременно ще направи и сандвичи за децата от дома във Враца, с които утре ще прекара дълго време навън – трип до водопада Скакля, на около 30 км от Враца или 50 минути с влак.
„За коледните празници едно от момичетата от дома, Ивалина, ми беше на гости и й бях направила сандвич с авокадо. Тя е изключително скромна и възпитана, изяде го, но вечерта ме помоли повече да не й давам „адвокадо“. След като я заведох в няколко ресторанта, разбрах, че няма как да продам на децата моя вкус, защото те го чоплят тоя пълнен домат с вилицата и мечтаят за кренвирш. Така че, започвам с това, което обичахме като малки – бял хляб, лютеница, сирене, нормален колбас.“
В нагласата на Моника към доброволчеството няма патос, разглежда го като приятен и за децата, и за нея ангажимент извън балона й. Не се притеснява да признае, че първоначалното й решение да се включи в мисията „Стани приятел на дете от дом“ е било вид бягство.
„Бях в апатия, не се чувствах добре с личния си живот и си казах, че колкото и да си блъскам главата, няма да мога да го измисля за себе си, по-добре да се ангажирам с други хора“.
Така Моника се записва в пет инициативи през TimeHeroes.org и след няколко опита постепенно избира това, в което да бъде постоянна. Дори, както утре, тръгването да е в шест сутринта.
[събота, 6:00] Всички по колите
Десетина доброволци са се събрали в кръг на паркинга пред БНБ и си говорят с бодростта на деца, заминаващи на зелено училище. Моника пристига с блеснала под уличната светлина медно руса коса и раница, пълна с провизии. Изобщо не й личи, че си е легнала в два. Тоест, започнала е да прави сандвичите в два.
Доброволците и багажът се разпределят в три коли. Отпътуваме за Враца, където след два часа тълпа от 20 деца ще подскачат нетърпеливо.
Единственото момче в доброволческата комбина е Борис Тодоров, с нетипична за IT индустрията слънчева усмивка. Той и Моника са толкова добри приятели, че върху капака на колата непокътнато стои посланието „М+Б“, изписано, естествено, с детски пръсти.
Двамата са част от координаторското ядро на „Подарете книга“ и търсят идеалния баланс в отношенията с децата. Според тях фокусът трябва да е образованието и благодарение на него да станат близки с тях.
Тази концепция ражда и проекта „Пътуващо училище“, в рамките на който фондацията заплаща хонорар на местни учители, за да водят дневни занимални в домовете, а доброволци се включват като помощник-учители.
„Ето, сега ще се запознаете със Сашко, на 10, истински вундеркинд според мен,“ казва Моника за едно от децата, за които ще отговаря днес. „Разкажи за оная диктовка,“ хили се през рамо от шофьорското място Боби, който пък толкова здраво работи със Станчо и Илия от дома, че те вече ходят на олимпиади по математика.
„Един ден – започва Моника, му предлагам на Сашко „Искаш ли да правим диктовка?“ А той: „Ами не, ама хайде.“ И аз взимам първата книга, която ми попада – „Илюстрирана история на музиката“. Започвам да диктувам и се оказва, че не мога да произнеса голяма част от софистицираните музикални фрази като “неортодоксалните експерименти на Кейдж”. Той се пули, но пише. Накрая имаше по-малко грешки, отколкото аз щях да направя.“
Докато разказват с гордост за децата и подвикват на слънцето да бъде по-щедро, изглеждат наистина специални хора, обзети от страхотен порив. Сякаш не биха искали да бъдат никъде другаде в почивния си ден, освен там, в опустяващ град в България, за да дадат шанс на деца, чиито родители са изчезнали от живота им.
Влизаме във Враца.
[8:00] Враца, ДДЛРГ „Асен Златаров“
Със слизането от колите започва истерия от прегръдки и смях. Сред суматохата Боби трябва да отиде да купи над 30 билета за Гара Бов, откъдето тръгва пътеката за водопада Скакля, а Моника и другите доброволци да разпределят част от храната в светлоотразителните раници на децата.
Всички, които са проявили желание да пътуват с доброволците и не са наказани заради сериозни гафове, са спретнати в нови спортни екипи, готови да тръгнат с решителността на маратонци.
Някои се запознават с новите лица, които виждат, по правилата – с ръкостискане. Други директно се блъскат в теб и те прегръщат за секунди, а после тичат към следващия възрастен. Има и по-кротки, очакващи търпеливо внимание, но общата атмосферата е такава: на нито една от страните не й се налага да прави първата крачка, деца и доброволци се свързват един с друг по онзи естествен начин, дето просто тръгваш до някого и – бам – приятели сте.
[8:20] Моника и Сашко
Ако някой ти каже, че едно дете се откроява в тълпата, значи или лъже, или е баба му. Ако щеш вярвай, този се откроява дори в гръб. Финтира елегантно и тихомълком останалите, за да си прокара път до Моника. Следваме го. И прегръдката им се откроява с цяла вечност.
„Закусвал ли си?“ „Закусвал съм.“ „Готов ли си за прехода?“ Повдига крачолите на анцуга и показва сините си футболни калци. „Ще ти стане топло,“ започва да брои Моника фланелките под якето му. „Няма страшно“, потупва я по рамото Сашко, роден да отвлича вниманието от грижите и само да се забавлявате.
Моника ни запознава и отива да си поговори с други деца.
Докато момичетата си играят с косата й, със Сашко разменяме мнение за Роналдо и Меси. Присламчват се и още момчета, които споделят какво тренират. Доброволците са им осигурили треньор по тенис, други са самородни баскетболисти, футболисти, плувци, боксьори.
Докато демонстрират уменията си, вече ги виждаш чудесно интегрирани в спорта, на който не е като да не му липсва един Марадона, който е почнал с ритане на портокал. Опитваме се да го гледаме в YouTube, но те изнамират клипове, според които техните Меси и Роналдо са по-добри.
[8:40] Гара Враца
Над града е облачно, но „само като ги видях как са се стегнали с тия ранички, ми стана ясно, че няма как да отложим прехода“, казва Боби. „Ако завали, ще играем карти по гарите“, добавя спокойно Моника.
Времето обаче засега настоява, че е добро, и докато чакаме влака за Мездра, където ще се прикачим за Гара Бов, момчетата вече играят футбол.
На Моника й личи, че това не е първото й излизане от дома с децата. Ходили са заедно до резерват за лешояди, в хижа на връх Ком, с Боби ги посещават и по време на ваканциите им на планина или море, за първия учебен ден. След толкова време прекарано с тях, е свободна да поставя граници и не се чувства длъжна да участва в състезание по прегръщане.
„Когато установиш истинска близост и уважение, разбираш, че няма нужда и не е полезно да им създаваш фалшива реалност, отвръщайки на емоциите им с техния маниер“, казва Моника и избухва в смях, когато едно от момчетата започва да джавка зад гърба й. Това е неговият номер и ще го направи още десетки пъти през деня, докато тя просто не му каже, че вече не е смешно.
[10:00] Във влака
Моника и Боби са застанали на пост в двата края на вагона, в който децата и доброволците пеят песни и играят хоро.
„Ето това, честно, не ме въодушевява“, признава си тя, но все пак детската еуфория компенсира страховития БДЖ интериор. В едно купе са четиримата, за които Моника отговаря: Сашко; 14-годишният пъстроок Асен с изумителна баскетболна техника; Венци, който напредва с английския и ще става таен агент; и сестра му Любка, която вече дава смени като готвач.
„Училище за работа“ е кариерният проект на „Подарете книга“, таргетиран към 16-годишните с цел да придобият трудови навици и умения за занаят. Моника следи мечтите за работа сред децата, но докато си говорят за напредъка им, не си дава менторски вид.
Също толкова нормално посреща и музикалните им вкусове. На опитите им да й направят комплимент, сравнявайки я с една от любимите им певици (Роксана), избухва в смях: „Веднъж проверих коя е и се ужасих. Дори не е стигнала до Пайнер“.
[11:15] Вазовата пътека
Същинската част на деня започва с изкачването по Вазовата пътека, която води до водопада. Няма изискване всички да се движим вкупом, а само всеки доброволец да следва темпото на децата, с които е. Това се оказва голямо изтезание за нашия отбор, чийто основен играч Сашко е сбърчил вежди заради това, че с Моника все още се мотаем по гарата, докато другите напредват.
Когато вече сме на пътеката, запретва крачоли и започва да търчи нагоре с пружиниращите си крака, все едно се е обзаложил с някого. Няколко пъти категорично отказва да му помогнем с багажа и мъкне претъпканата си раница и голяма бутилка минерална вода с осанката на бразилски футболист, който развява тениската си след гол.
[12:00] Катери се трудно
На Моника непрекъснато й се налага да подвиква на Сашко да намали темпото, защото докато спазваме туристическия етикет и спираме на местата, откъдето водопадът Скакля се вижда в цялата си прелест, той вече се е измъкнал от погледа ни. И за да не попари амбицията му да стигне пръв до подножието на водопада, предстои да направим една от най-големите глупости, характерни за хора, които не си имат често работа с планината.
Решаваме да си спестим част от пътеката, пресичайки я по много къс, но стръмен път, който се оказва песъчлив и нестабилен. За леко и жилаво дете това е преодолимо препятствие. Обаче за простосмъртни възрастни лазенето на четири крака изведнъж престава да бъде смешно.
Моника се оказва по-добре подготвена, осигурява Сашко и се убеждава, че вече е на безопасния път. В това време половината екип на TimeHeroes бурно и гръмогласно се свлича в ухилените физиономии на спътниците ни. Абсолютно хладнокръвно Моника се връща надолу с дебел клон и спасява положението за втори път. Знаехме си, че тази Моника ще ни хареса.
[13:30] Полет над Искърското дефиле
Вече сме на огромна поляна, на която всеки се разполага с интересите си. Спортягите играят футбол, най-малките – жуменка, най-големите се търкалят по тревата, снимат се и си говорят за гаджета, от време на време попръсква дъжд, от който никой не се крие.
Моника раздава сандвич след сандвич, които изчезват за секунди, за да направят място на сладките. Носи им и любимите си бисквити от гимназията, ядки, другите доброволци са запасили децата с още сладки и с плодове, яде се както трябва да се яде – лакомо, звучно, със стърготини шоколад и кокос, заседнали на предните зъби.
Въпреки че това е моментна снимка от живота на хлапетата, тя много добре отразява нагласата на Моника:
„Научих се да не съдя за щастието на някого според моите критерии. Има моменти, в които толкова се забавляваме, толкова ни е приятно, че няма как да ти дойде отвътре да ти е тъжно. Освен това те са в много добър дом, наистина образцов, а по-големите пък са в добро преходно жилище. И наблюдавайки ги, както сега, си мисля, щеше ли да бъде по-добре да живеят с родители, които се държат лошо с тях. Естествено, не е толкова просто. Виждала съм родители на посещение в дома, които, например, са алкохолици. И тогава, гледайки как децата подскачат около тях и им се е радват, изпитваш, как му се казваше… мирова скръб.“
[15:30] Надолу по Вазовата
След като големият дъжд ни заобикаля на няколко пъти, слизаме обратно към Гара Бов в същия превъзбуден ход. Децата са машини, движат се без залитане на къси и дълги спринтове, не мрънкат, а пеят. А ние продължаваме да си говорим с Моника:
„Това, което наистина ме тревожи, са не толкова личните им истории, а, че системата се отнася към всички еднакво и тези с повече потенциал има много голям шанс да не бъдат провокирани да го развият. Ето, гений по математика дели една стая със симпатяга, който бяга от училище, и са си приятели.“
И тук е ролята на доброволеца – добавя – да се опита да разпознае различните таланти и да ги надъха да се развиват.
След тези няколко часа с децата те не те питат кой си и защо си дошъл, а директно – кога ще дойдеш пак. Спускат се покрай теб и настояват: „Кога ще дойдеш пак?“ Бъди сигурен, когато им отговаряш.
„В начало най-голямото ми притеснение беше това – да не ги подведа, че ще ходя редовно. Оказа се, че са свикнали на промените в лицата, които виждат, но пък може би мисълта, че това не е непременно окей за тях, ме накара да продължа“.
[16:30] Гара Бов
Планът до водопада и обратно се оказва неустойчив единствено на разписанието. Много поздрави от БДЖ. Влакът в посока Враца, който трябва да мине в 17:30, не съществува. Любезна служителка обаче ни инструктира да хванем влак до Лакатник, където имаме секунди да се качим на бързия за Враца, и то при условие, че Боби успее да спринтира до гишетата, за да презавери и доплати билетите. Той и Моника са възхитителни в самообладанието си и в начина, по който сдържат всяко притеснение дълбоко под лудешкия смях на децата.
[18:20] Бързият за Враца
Tрудно e да отместиш поглед от тези деца с поруменели кожи и необикновени очи, които блестят замислено изпод белязаните им от падания по асфалта вежди. Като слети са в една сплав от проницателност, ведрост и сурова сила. Надиплят ти душата като пиратска риза и когато влакът спира във Враца, ти се иска това да не се беше случвало – спирането.
[19:30] Обратно в дома
Раздялата следва емоциите на посрещането, само че с много фотосесии под дърветата. Минава почти час докато доброволците се напрегръщат, наговорят и наиграят с децата – на Моника й се пада дрибъл с баскетболна топка – и те започнат да се оттеглят по стаите си, пред телевизора или в столовата на дома.
Докато отпътуваме с колите, много от тях все още висят на оградата и размахват ръце. Единственото, което може да те утеши в този момент, е, че част от съзнанието на тези хора в колата продължава да е тук.
[21:00] София свети
На няколко километра от София Моника обещава по телефона да се присъедини към семейното българо-шотландско парти на сестра си. След това въздъхва и казва, че за съжаление прекалено много анализира и ако е усетила, че нещо е сбъркала в комуникацията си с хлапетата, се пита какво още може да направи, има нужда да поговори с някого, за да изгради по-добри механизми за ценно общуване с тях.
Сега иска само да влезе под топлия душ. И утре да има енергия да не изчезне от живот, който е далеч по-хубав в твоето присъствие.
Текст: Елица Николова
Фотография: Илиян Ружин