След изборите възникна един чисто олигархичен парламент
„Борисов III”- така е озаглавен обширният анализ на Клаус Шрамайер за списание „Европейски преглед”.
Авторът, бивш заместник-посланик на Германия в София и отличен познавач на българската политика, коментира президентските избори, предсрочните парламентарни избори и последното правителство на Бойко Борисов.
Анализът изобилства от фактология, препратки към други източници и автори, но съдържа и много коментарни пасажи. В резюме Дойче веле дава мнението на германският политик.
В началото на анализа си авторът пише:
„България продължава да балансира като въжеиграч: страната не може да реши в коя посока да поеме“.
Според него везните все пак определено клонят към два феномена. Първо: нежелание за реформи, доказателство за което са липсата на правова държава, всемогъщата прокуратура в сталинистки стил, зависимият от прокуратурата ВСС, а също така олигарсите и корупцията. И второ: връщане към миналото – тоест, към комунизма, Русия, Държавна сигурност и т.н.
„Въпреки това обаче“, отбелязва авторът в частта от анализа си, която се отнася до предишното правителство на Борисов,
„неутралните сили и реформаторите заедно с Брюксел често съумяват да възпират ретроградните сили и да предотвратяват свличането към пълния произвол на предишните времена. Но всичко това води до политически застой и стагнация – вече близо 18 години.
Можем да използваме популярното на Изток определение „инерция“ или пък термина „застой“ от Брежневските времена. Можем обаче простичко да го наречем безнадеждност и безалтернативност.
В този смисъл и по време на втория мандат на Борисов политическият живот в България вървеше мудно, но и предвидимо: за реформи много се говореше и малко се вършеше. Тази сумрачна безцелност се допълваше от многобройните случаи на корупция, които оставаха ненаказани (най-вече неизяснения и до днес фалит на КТБ с 5 милиарда загуби), и от вечните юридически скандали, особено в прокуратурата“.
На фона на протестите в Румъния Клаус Шрамайер логично се пита защо след 2013 година в България вече никой не протестира. И дава един малко неочакван отговор.
Според него разликата между България и Румъния се състои в това, че докато и двете страни имат сравнително прилични закони, в Румъния има съдии, които да ги прилагат, докато в България тези съдии са малко.
Проследявайки политическите процеси в България през последните три години, Клаус Шрамайер подробно се спира и на президентските избори.
Обобщението му за новоизбрания президент Румен Радев звучи така: „Той не е привърженик на БСП, а критичен политик, който тепърва ще навлиза в работата и навярно понякога все пак ще бъде принуден да се съобразява с БСП“.
За предсрочните парламентарни избори тази година и за новоизбрания парламент Шрамайер между другото пише:
„След изборите възникна един чисто олигархичен парламент, понеже реформаторите не съумяха да се обединят“. Към това заключение той се връща на още няколко места в анализа си: „Изборната победа на ГЕРБ е победа на по-малкото зло, независимо от факта, че новият парламент се състои изцяло от представители на олигархията. Трудно е да разбереш българския избирател.
Още по-трудно е да разбереш защо той непрекъснато гласува за партии като БСП (между 1944 и 1989 БКП) или ГЕРБ, които многократно са доказали, че не желаят да обърнат гръб на мафиотските структури и на корупцията и да се насочат към реформи, към правова държава и особено към независимо правосъдие.
Дали причина за това е страхът от новото, желанието за „сигурността“ на добре познатото, дали са остатъците от „хомо совиетикус“ или пък просто онези 45 години БКП все още си казват думата? А може би причината е, че много отворени към света и добре образовани млади българи напуснаха страната? А дали пък просто не е още твърде рано за манталитетен обрат?“.
Авторът многократно си задава и още един въпрос: Защо Бойко Борисов предизвика предсрочни парламентарни избори?
„Преди изборите за президент, които бяха почти безнадеждни за него, Борисов без никаква нужда на два пъти предупреди, че при неуспех ще подаде оставка. С оставката си той предизвика една съвършено ненужна правителствена криза. Не е ясно защо Борисов стана жертва на тази заблуда. Вярно, че е импулсивен, но подобни тежки грешки не са типични за него. Може би е бил мотивиран от властническа арогантност или пък от съмнителните сметки, че с едни нови избори ще вкара повече депутати в парламента, а може би е действал по заръка на неизвестен поръчител.
Тоест, на пръв поглед изглежда, че тези избори бяха излишни, защото ако не беше подал оставка, Борисов можеше гъвкаво да управлява с дотогавашните си партньори.
Сега обаче олигарсите постигнаха целта си: никой друг да не им се бърка. Всички реформаторски партии бяха елиминирани“, пише Шрамайер.
В обширния си анализ авторът се спира и на сформирането на сегашното правителство.
Според него надеждата, че Борисов ще съумее да „опитоми“ Обединените патриоти (която изказват редица наблюдатели в България и в чужбина), е твърде слаба.