Гръцката история на родопските рибари

Много от туристите в село Момчиловци с изненада разбират, че рибарството е било поминък на много родове в Родопите, а местните мъже владеели до съвършенство тънкия занаят. Първите рибари отишли в Северна Гърция около 1800 г. и дълги години изкарвали прехраната си с улов в района на свързаното с Бяло море солено езеро Бору гьол, днес Вистонида, край Ксанти. „Рибарските родове от Момчиловци са доста, но нашият е най-голям и е от първите, които са тръгнали да търсят прехраната си в Северна Гърция“, разказва 73-годишният наследник на рибарски род в родопското село Тодор Каневски.

Първоначално родопчани били сулинаджии. Наричали ги така, тъй като ловили сулини – миди с твърда черупка, но с много вкусна вътрешност. От тях си хапвали и по време на пости, не са ги зачитали за месо”, разказва Каневски. Предците му са хващали сулините по специален начин в плитчините на Бяло море – ловили ги с пособия, подобни на шишове и пълнели кошниците с около 50-60 килограма на ден. Родопските сулинаджии продавали мидите в Гръцко и донасяли в домовете си за прехрана от тях.

На едно от островчетата с площ 2 000 кв. метра момчиловските рибари си направили колиби, в които живеели около 180 души по родове. Чепеларци пък имали свое селище на брега. Много от капитаните на таляни също били българи от Тракия и Родопите. Само от крайморските езера на година се вадели по около 650 тона риба.

Родопските рибари тръгвали на гурбет през септември и се прибирали в селото чак през май. Оставали при семействата си едва четири месеца – докато посеят и ожънат нивите. После пеша и с катъри за три дни и три нощи стигали до гръцкото село Порто Лагос, на 25 км от Ксанти. В селището, край езерото Бору гьол, се намира и пристанището Порто Лагос – главна база на българските рибари.

За да изхранват добитъка си, гурбетчиите карали зад граница цели стада – овце, крави, телета, коне, които угоявали и връщали в родното си място отново напролет. „Завърнеха ли се, в селото наставаше празник. С нетърпение ги чакахме, татко носеше пълни каци с риба, армагани и друга стока. Помня като дете как вадех змиорки от чувалите – над метър бяха. Още същия ден раздавахме и на комшиите риба”, разказва Тодор.

През далечната 1905 година родопските рибари останали без никакъв улов. От септември, когато пристигнали край лагуната Бору гьол, до Никулден в мрежите им нямало нито една риба. Изхарчили всичките си пари и потънали в борчове. Жените им поръчали по кираджиите да им кажат, че храната в домовете им свършва, а децата ходят гладни и окаяни. Всички били отчаяни.

Един ден старият рибар от с. Момчиловци Иван кехая коленичил пред иконата на покровителя на моретата в манастира „Св. Николай” в Порто Лагос и горещо се замолил: „Свети Никола, смили се над нас. Огладняхме, задлъжняхме, а децата ни боси и гладни ходят вече три месеца. Дай ни берекет”. „След молитвата на Иван кехая станало чудо. Светецът се смилил над тях и още същата вечер рибарите напълнили две лодки с улов”, спомня си Тодор Каневски разказите на своя баща Никола, който над 40 години е ловил риба от Бору гьол в Гръцко.

След много години чудото се повторило. Било в навечерието на Никулден през 1942 г. Рибарите от Момчиловци трябвало да подсигурят курбана за празника на покровителя на моретата. Млади и стари от цялата Ксантийска област се стекли в гръцкия метох „Свети Никола”, кацнал на малко островче между Бяло море и езерото Бору гьол (Вистонида). А риба пак нямало. „Карък време е било. Чудили се рибарите как да нахранят хората и решили да раздадат за обяд малкото засолена риба, която съхранявали в каци”, спомня си Каневски. Тогава рибарите се сетили за Иван-Кехайовата молитва. Никола запалил кандилата в манастирчето и от сърце помолил светеца за богат улов, за да се отсрамят пред хората на празника. И чудото отново се повторило. Рибарските мрежи се напълнили с невижданите дотогава 16 тона риба.

Легендите за чудесата на Св. Никола се предават от поколение на поколение в Родопите. Наследници на отколешни рибари, изхранвали семействата си с риба от Бяло море, разказват как щедрия светец ги бранел от високите петметрови вълни. Сънували го в пророчески сънища. Виждали го до тях с дългата бяла брада по време на буря в открито море и знаели, че ги закриля. „Изпадали са в беди, но нито един рибар от Момчиловци не се е удавил. През всичките години свети Никола е бдял над тях”, казва бай Тодор, в чийто род осем поколения си изкарвали прехраната в Порто Лагос.

Освен че щедро е възнаграждавал и пазел вярващите, закрилникът на рибарите е наказвал неверниците, разказват местните. По онова време често турци били чорбаджии на езерото Бору гьол. На даляна рибарите поставили икона на св. Никола и кандилце до нея. Досвидяло му на чорбаджиията олиото, което сипвали в кандилото, и наредил на пазача да махне от там християнския символ. „Същата вечер обаче турчинът получил ужасни болки в корема. Досетил се от къде може да е дошло наказанието и изпратил пазача да вземе цяла тенекия със зехтин за кандилото. След това то никога не изгаснало”, пресъздава разказите на старите рибари Каневски.

Дълги години стотици родопчани изхранвали семействата си с риболов в Гръцко. До Балканската война по бреговете на Бяло море девет десети от всички рибари били българи от Чепеларе, Момчиловци, Петково, Устово, Райково и Смолян, свидетелства някогашният заместник-кмет на Порто Лагос Васил Дечев.

Рибарите работят в открито море, защото турското правителство отдава под наем на предприемачи правото за риболов в езерата Бору, Кадънджик, Карачел, Яна и др., разказва в публикация от 1999 г. смолянският в. „Отзвук“. Наематели са предимно богати турци, но истинските собственици са българи, защото те осъществяват риболова, осоляването и реализацията на рибата. Те се задължават да плащат лихва на вложителя на капитал, а всичко останало е за рибарите. След 1851 година до Балканската война сред големите наематели на голямото езеро Бору гьол се среща и името на българина Данчо Киряков от Устово, а на Тепеджик дълги години наематели са братя Кундопльови от Лозенградско.

За ефективността на труда на българските рибари говорят цифрите. От езерото Бору и неговите даляни годишно се лови средно 500 000 кг кефал, а от всички по-малки езера и даляни 150 000 кг кефал, шаран и друга риба. От там, засолена и подготвена за път, рибата поемала към Родопите и големите тържица, включително и за градове, които отстоят сравнително далече от Бяло море: Пловдив, Асеновград, Пазарджик.

В периода 1885-1912 г. главен ръководител на големия боругьолски далян е Радю Тодоров от с. Петково, капитани на по-малките даляни също са родопчани. Сериозен спад в улова на риба се регистрира след 1900 година, а причините са политически и икономически. Веднага след войните (Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война) кметът на Порто Лагос настоява работата на рибарите да продължи, но стопанските условия са се променили значително.

За да се възобнови и развие риболовството на Бяло море е основано първото по рода си риболовно дружество „Момчилови водоборци“. В него се записват повече от 100 дружествени члена, а всички рибари, завърнали се от бойните полета, отново идват на работа. Новата българска наредба за ловене на риба от 22 юли 1919 година позволява на рибарите (сдружени кооператори) да ловят риба не само в открито море и в заградените езера, но и да вземат и съразмерна част от рибата, която влиза в даляните. За кратко време дружеството укрепва, строят се нови кооперативни сгради, купува се нов инвентар.

На 27 ноември 1919 г. обаче е подписан Ньойският договор и границата с Гърция е затворена. Българските войски и администрация напущат беломорското крайбрежие. Прекратява дейността си и дружеството „Момчилови водоборци“. На произвола на съдбата е оставено цялото кооперативно имущество и въпреки усилията на зам.-кмета на Порто Лагос Васил Дечев, всичко е разграбено.

С потоците бежанци, след като разпродават цялото си имущество, към родината се отправят и братя Кацарови от Райково. Немотията и безработицата след войните ги разпилява. Тодор се завръща в Райково, Иван остава в Пловдив, а Георги и Илия отиват в Бургас и отново свързват живота си с морето. Купуват празно място на рибната борса и започват търговия с риба, първоначално на дребно, а впоследствие на едро с по-големите градове от страната.

Братята започват да търсят нови начини за обработка, консервиране и замразяване на риба и рибни продукти. Четат чуждестранна литература за консервиране на риба, като заплащат много скъпо за необходимите им преводи, но това им помага за кратко време да заемат водещо място в бранша. През 1925 година на закупеното от тях място на ул. „Цар Крум“ е изградена и оборудвана сграда, в която започват работа, а в „Държавен вестник“ е регистрирана първата българска рибноконсервна фабрика за преработка и консервиране на риба в страната.

По силата на Закона за насърчаване на индустрията им е предоставено място в индустриалния квартал на града, където е построена нова сграда и оборудвана със съвременни машини. Фабриката постига огромен успех на вътрешния пазар, печели златен медал на международното изложение във Варна, представя се отлично и на Пловдивското изложение. Търговската дейност на братя Кацарови продължава до национализацията на фабриката.

През 1941 година, когато България си връща Беломорието, родопските рибари отново се връщат в Порто Лагос и основават трудово-риболовна кооперация „Бяло море“ със седалище в Ксанти. Нейната дейност е успешна, но отново за кратко. С отстъплението на българските войски кооперацията е ликвидирана и с това се слага и краят на последния организиран риболов на Бяло море.

Когато риболовът в Северна Гърция станал невъзможен, рибарите от с. Момчиловци започнали да се събират на приказка у Каневски и все за Бору гьол говорели. През миналия век бащата на бай Тодор Каневски хванал най-голямата риба – цели 100 кг.  Била от рода на акулите и с половината пари от продажбата й родопчанинът купил една овца.

„Разказите за рибарството и живота в Гърция през детството ми бяха и телевизор, и радио за мен. С тях лягах и с тях ставах. Затова съм щастлив, че имах възможност доста пъти да посетя Бору гьол и манастира „Свети Никола” в Порто Лагос, които са свързани с поминъка на рода ми”, казва Тодор Каневски. При първата визита на святото място като на лента оживели разказите на баща му. Изплували картини от тежкия живот на предците му, които 2/3 от годината били разделени от семействата си. Нощем ловували, а през студените зимни месеци по ръцете им се натрупвал лед. Оцелели са, защото свети Никола ги е пазел, убедени са наследниците на старите рибари.

Метохът „Свети Никола” в Порто Лагос е подчинен на Ватопедския манастир на Атон. Наследниците на рибарските родове в Момчиловци винаги посещават светата обител на път за Гърция и отдават почит на светеца закрилник.